Search: The Web Tripod      Search Jobs				Share This Page		Report Abuse		Edit your Site		Browse Sites
						« Previous | Top 100 | Next »

Bulgarian language, Windows-1251, cyrillic.

СОФИЯ, 1 ­ 14 АПРИЛ 1998 г.

ИЗДАНИЕ НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА ЗА РЕЛИГИОЗНА И ЦЪРКОВНО-ОБЩЕСТВЕНА ПРОСВЕТА

ИЗЛИЗА ОТ 1900 ГОДИНА ГОДИНА XCIX,

БРОЙ 7

Тропар, глас 8

Когато славните ученици при умиването на вечерята се просвещаваха, тогава злочестивият Иуда, обзет от сребролюбие, се помрачаваше и Тебе, праведния Съдия, предаде на беззаконните съдии. Виж, любителю на богатства, този, който заради тях се обеси. Бягай от ненаситната душа, която се одързости да направи това на Учителя. Господи, Който си благ към всички, слава на Тебе.

Благовестие

А Иисус, пак тъгувайки в Себе Си, дохожда при гроба; това беше пещера, и камък стоеше отгоре є. Иисус казва: дигнете камъка. Сестрата на умрелия, Марта, Му казва: Господи, мирише вече; защото е от четири дена. Иисус є дума: не казах ли ти, че ако повярваш, ще видиш славата Божия? Тогава дигнаха камъка от пещерата, дето лежеше умрелият. А Иисус дигна очи нагоре и рече: Отче, благодаря Ти, че Ме послуша. Аз и знаех, че Ти винаги Ме слушаш; но това казах за народа, който стои наоколо, за да повярват, че Ти си Ме пратил. Като каза това, извика с висок глас: Лазаре, излез вън! И излезе умрелият с повити ръце и нозе в погребални повивки, а лицето му забрадено с кърпа. Иисус им казва: разповийте го и оставете го да ходи. Тогава мнозина от иудеите, които бяха дошли при Мария и видяха, що стори Иисус, повярваха в Него.

Тълкувание

За възкресяването на Лазар благовести само св. Иоан Богослов. Лазар живеел във Витания заедно с двете си сестри Марта и Мария. Това семейство много обичало Господ Иисус Христос и винаги Го посрещало с радост.

Когато Иисус Христос дошъл във Витания, Лазар вече четири дни бил в гроба. Според еврейския обичай покойните се оплаквали седем дни и по тази причина в дома на Лазар имало много хора, между които вероятно е имало и много роднини, дошли от Иерусалим. В скръбта си Мария паднала в нозете на Господа. А Той, като видял Мария и другите да плачат силно, се просълзил.

Когато стигнали до гроба, Господ заповядал да вдигнат камъка. Силната миризма силно смутила наскърбената Марта. Обзел я ужас само от представата, че ще види обезобразен от смъртта любимия си брат. Тогава Иисус Христос разкрил слабостта на вярата й.

Чудото с възкресението на четиридневния Лазар се свързва с Бог Отец, затова, когато то било извършено, Иисус Христос благодари на Бог Отец за това, че по Негова воля бил възвърнат живота на Лазар.

Спасителят произнася молитвата си към Бог Отец пред всички, защото народът, виждайки и чувайки това събеседване между Бог Отец и Иисус Христос, по-лесно ще повярва, че Той е Синът Божи.

При възкресяването на Лазар Иисус Христос разкрива своята сила като Бог и Господ ­ че е Източник на живот. Още преди кръстните Си страдания показал, че е Победител на смъртта.

Това евангелско събитие е свидетелство за общото ни възкресение. "Възкресителят ­ казва св. Ефрем Сириец ­ първо е допуснал разложението да се допре до умрелия и после го възкресил, т.е. разлагането му ни уверява в смъртта, а възвръщането му към живота ­ в общото възкресение."

Входът Господен

Дошло времето за голготското жертвоприношение, което Господ Иисус Христос е сторил за изкупване човечеството от греха. Трябвало народът да знае, че Христос е обещаният Месия ­ Спасител, Който идва за спасение на тия, които повярват в Него. И след като е разкрил на апостолите, че Той "Син Човеческий ще бъде предаден в човешки ръце, и ще Го убият, и на третия ден ще възкръсне" (Мат. 17:22-23), трябвало да се покаже в славата Си като небесен Цар, та да не се извиняват отпосле, че не са разбрали Кой е.

Шест дни преди Пасха Иисус Христос отишъл във Витания, дето възкресил престоялия четири дни в гроба Лазар, брат на сестрите Марта и Мария, и оттам тръгнал за Иерусалим. И когато с учениците Си наближил града и дошли до Витфагия при Елеонската планина, Той пратил двама от тях да идат в селото. Казал им, че с влизането ще видят вързана ослица и с нея осле; да я отвържат и докарат. Ако някой ги попита защо правят това, да кажат, че е потребно на Господа (Мат. 21:2-4). Стопаните, като разбрали, че са пратени от Иисуса, не им попречили. Учениците нахвърляли дрехите си на ослето и Христос го възседнал ­ така тържествено влязъл в Иерусалим. Изпълнили се думите на пророк Захарий: "Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Иерусалимова: ето, твоят Цар иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница" (Зах. 9:9).

Народът, виждайки в Христа очаквания Спасител, с възторг размахвал палмови клонки, постилал дрехи, дето минавал Той, хвърлял цветя. Деца и народ пеели и възклицавали: "Осанна! Благословен Идещият в име Господне, Царят Израилев" (Иоан 12:13). И при това величествено шествие фарисеите, разяждани от завист и злоба, казали на Христа да забрани на народа да ликува. Но Той им отговорил: "Казвам ви, че, ако тия млъкнат, камъните ще завикат" (Лука 19:40). И хората продължили да пеят и възклицават "Осанна" през целия град до храма: "Благословен Царят, Който иде в име Господне! Мир на небето и слава във висините!" (Лука 19:38).

Ето вече толкоз века оттогава и екът от песента и възторгът при тържествения вход на Господа Иисуса Христа в Иерусалим продължава да звучи по целия свят и днес. "Благословен е Идещият в име Господне!" И ако някъде, подобно на някогашните фарисеи, някои поискат да стихне тая песен, то камъните ще я запеят, защото Господ е казал това. Той донесе мир и радост на света и честити са тия, които с вяра Му пеят като иерусалимците в ония времена. Това е тъй, защото там, дето е Христос, там е мирът и щастието, там сърцата горят в пламъка на любовта, там лицата греят, там има пълно доволство и небесно блаженство...

Тия, които идват да омиротворяват враждуващите наши съседи на Балканите, а и по целия свят, нека идват "в името Господне", за да бъдат самите те благословени и делото им да бъде благословено, та всички да зарадва.

Да пожелаем "Да бъде!" и тъй в мир да посрещнем Великден, Пасхата Господня ­ Възкресение Христово ­ и в мир да се поздравим с победния привет: "Христос воскресе!" ­ "Воистину воскресе!" ­ Покланяме се на тридневното Му възкресение. Него възпяваме и славим.

† Траянополски епископ ИЛАРИОН

Викове от миналото... и днес

"Осанна" и "Разпни Го"

Периодът е шест дни. Мястото ­ Иерусалим. Годината ­ почти 2000 години назад в историята. Хората ­ същите...

Все същите Божии творения, надарени с разум и свобода на волята, носители на Божия образ. И сега, като погледнем, всичко е същото. Само в броя на изтеклите години е разликата. Но онова, което тези години са променили, не касае нито дълбоката човешка същност, нито историята на Спасението. В духовен план днес ние се намираме в същото положение спрямо Христа, спрямо вярата в Бога. Годините са променили само донякъде отношенията помежду ни.

Когато Спасителят влизал в Иерусалим, за да пострада на Кръста за нашето спасение, тогава все още нямало християни в собствения смисъл на думата. Светът религиозно се делял на езичници и иудеи. А как се делял етнически ­ това няма особено значение. Древните твърде малко се вълнували от въпросите за етническа и расова принадлежност. Това са проблеми на нашето време и самата им поява е един от упадъчните белези на модерната цивилизация.

Та, делението на жителите в света преди 2000 години било главно религиозно, а оттам в тясна връзка и културно.

Като казваме "езичници", съвременният човек по-лесно може да се ориентира за какво става дума. Но понятието "иудеи" е твърде неясно. То се разбира машинално и повърхностно, по силата на многогодишни наслоявания от неинформираност, дезинформация, предразсъдъци и заблуди. Обикновено днес се отъждествява с евреи и обратното ­ евреите се отъждествяват с иудеи. И в двата случая се натъкваме на доста груби грешки.

Въпреки честото припокриване, двете понятия остават различни по същност. Евреите са народност, която днес, както впрочем и останалите, не може да претендира за расова "чистота". Вероятно това наименование произхожда от собственото име Евер ­ лице, което се споменава в родословието на Ноевите синове (Бит. 10:24-25) преди разделението на езиците при строежа на Вавилонската кула. Свещеното Писание често нарича евреите Божи народ, защото те съхранявали вярата в единия Бог от многобожието на езичниците. Но не винаги...

Думата "иудеин" пък от жител на Иудея е приела по-дълбок религиозен смисъл и обикновено се разбира като изповядващ иудаизма. Иудаизмът като вяра и практика на Моисеевия закон и Стария Завет изобщо, е религия на очакване и подготовка за посрещането на Месия ­ Спасителя на човешкия род от робството на греха. Като религиозна система обаче ­ понякога твърде закостеняла и дори противоречаща на духовните начала на Писанията ­ иудаизмът се оформя след Вавилонския плен и възстановяването на Иерусалимския храм. Тогава, в стремежа да се съхрани "буквата" на Закона, възникват някои иудейски секти, каквито са книжниците и фарисеите, например. Появяват се и други, които наблягат на духовния смисъл и аскетизма. Такива са есеите.

Евреите като народностна група обикновено са иудеи по вероизповедание, но свещената история неведнъж говори за евреи, отклонили се в ереси и езичество. Познаваме и евреи безбожници. Много са и евреите християни. От друга страна, иудеи са ставали нееврейски народи, възприели като своя религия иудаизма. Такива били хазарите, такива са част от етиопците. И в наше време се случва неевреи да стават иудеи, особено в религиозно объркания Запад.

Всички тези кратки уточнения се налагат с наближаването на Пасха, за да се отърсим от някои погрешни представи, които се насаждат повсеместно и с всевъзможни средства.

Днес например разпалено се клейми антисемитизмът, но хората не разбират какво точно е това, от актуална темата става просто модерна. Пред Пасха любимо занимание главно сред западните християни е да се повдига въпросът кой е разпнал Христа. Едни невежи казват, че евреите. Други невежи твърдят, че езичниците в лицето на римската власт. И двете твърдения са еднакво нелепи в светлината на гореизложените уточнения. Нелепо е дори да се обобщи, че иудеите като цяло са сторили това, тъй като и те, както споменахме, се разделяли на секти и течения, които често били в противоречия.

Все по-популярно става християнството да бъде обвинявано в антисемитизъм. Появяват се и такива, които клеветят Църквата, че на Велики петък произнасяла упреци и даже проклятия (!?) срещу евреите. Като че ли светите апостоли не били евреи и като че ли евреите са само книжници и фарисеи!

Съвсем наскоро Ватиканът излезе с милозливи самопризнания от името на цялото християнство, че всички християни носят вина за Холокоста през Втората световна война, както и за всички гонения срещу евреите през последните 2000 години. Може би Западът наистина чувства някаква вина в нещо. Но точно преди Великден да се заменя истинското сърдечно християнско покаяние с някакво политизирано чувство за масова вина ­ това е неуместно. А скоро може и от нас да поискат подобно признание в увлечението си по Европа. Симптоми за това има. Да обърнем внимание върху "вноса" на различни правозащитнически организации, които чрез пресконференции, семинари и масирани публикации в пресата се опитват и у нас да раздухват излишни истерии по западен модел, насочени главно срещу Православната ни църква.

Но защо изобщо святото име християнин трябва да се намесва в борбите между двата вида национализъм, разразили се през Втората световна война ­ езическия и иудейския. И нима в лагерите на смъртта не са загинали и християни?

Но нека никога не забравяме, че Българската православна църква достойно е изпълнила своя християнски дълг към евреите през Втората световна война. Това е признато и от самите тях. Днес в света няма български евреин, който да не изпитва топли чувства на благодарност към България и особено към нашата Православна църква.

Изобщо, православната вяра винаги е била чужда както на антисемитизма, така и на всяко "анти" в политически и социален смисъл. И ако на Велики петък сега Църквата изобличава злобата на книжниците и фарисеите, ако напомня за сребролюбието на Иуда Искариотски и ако скърби за духовната слепота на манипулираната тълпа, крещяла "осанна" и "разпни Го" почти едновременно ­ това не е антисемитизъм, не е ненавист към евреите и не е действие против който и да било народ. Но да оправдаем фарисейството, да се съюзим духовно с Ирод и Пилат, да оневиним богохулната тълпа ­ това вече е тежкият грях на отстъплението от Христа.

Ангел ВЕЛИЧКОВ

Моят ближен

Веднага и без всякакво колебание отговарям: За мен Господ Иисус Христос е моят ближен. Защо? Защото съм Негов приятел, заради мене грешния Бог Отец Го изпрати да се въплъти, за да повярвам в Него и да имам живот в Неговото име. Заради мен и моето спасение Той стана Човек, страда, бе погребан, възкръсна, възнесе се и седи отдясно на Отца и пак ще дойде да ме подложи на съд. Той ме научи да възлюбя Господа Бога с всичкото си сърце, душа, разум, сила и ближния като себе си. В притчата за Милостивия самарянин Той ми показа, че моят ближен е онзи, който се нуждае от милост и на когото трябва да я окажа безрезервно. Той ме уверява на Месопустна неделя, че когато давам хляб на гладен, чаша вода на жаден, когато посещавам болен, посрещам странник или спохождам затворник ­ всичко това Нему съм сторил. От Него зная новата заповед: да обичам всеки човек и да бъда милосърден. От него се уча да прощавам, да искам прошка и да бъда в мир с всички човеци.

Твърдо вярвам, че когато изричам думите на Господа, аз изразявам чадолюбивото си упование на Божията отеческа любов и милост и прилагам на дело моята любов и благоволение към човеците. Св. Йоан Богослов ме насърчава в това мое разбиране, че Господ Иисус Христос е моят ближен, защото с обичта ми към Него аз следва по-добре да виждам брата си, към когото се старая да не изляза лъжец, а състрадалец. Като монах постоянно нося на тялото си раните на Господа Иисуса и се старая като св. Христофор да нося теготите на другите с мисълта, че върху ми е лекото бреме на моя Христос. Налагам благото Му иго върху си, правя всичко възможно Неговите мисли да са мои мисли и така да изпълня първата и втората заповеди, по-голяма от които няма. От евангелието на Господа се уча да приемам всяко дете в Негово име, както и всеки, който не е против мене и ми стори добро в Негово име, защото съм Христов. Негово е предупреждението да мисля само за това, що е Божие, а не що е човешко, както и да не съблазнявам никого от тия малките, които вярват в Него. Св. апостол Павел също ме подкрепя в съзнанието, че Иисус Христос е в мен, изпълня всичко в мен, мога много да обичам всинца с любовта Иисус Христова и съм близък с всеки чрез кръвта Христова.

Създаден в Христа Иисуса за добра воля и с Него в мен, и аз имам Неговата власт да създавам, а не да разстройвам, да бъда доброволен пожертвувател по силите си и извън силите, да залягам за доброто не само пред Господа, но и пред човеците. Само чрез Него и действащата в мен Негова сила аз мога да извърша несравнено повече от всичко, що прося или за каквото си помисля.

Така, считайки Господ Иисус Христос за мой ближен, за мен е по-лесно да виждам моя ближен и в лицето на всеки нуждаещ се брат или сестра, на които според силите си трябва да оказвам милост, тъй необходима както за мирния край на живота ми, така и за моя добър отговор на страшното Христово съдилище.

Така, виждайки Господа в мен и моя ежедневен живот, аз по-лесно общувам в молитва с Него, приемам Го в св. Тайни и всякога размишлявам как би постъпил Той, ако е на мое място и според заповедите Му проявявам готовност да бъда полезен на всеки брат или сестра, които носят Неговия образ и подобие.

Така, убеден, че Спасителят е моят ближен, всичко що върша с мисъл, дума или дело, всичко върша в Негово име, като благодаря чрез Него на Бога Отца. Също чувствам една пъргавина да върша всичко от душа като за Господа. Оттук имам и убеждението, че ще получа наследство от Господа, понеже на Господ Иисус Христос служа.

Св. апостол Павел нарича това тайна, а именно, че Христос, упованието на славата, е в мен. Него аз изповядвам, в Негово име вразумявам ближните и ги уча на всяка премъдрост, та всички тях, като мои духовни чада, да представя съвършени в Христа Иисуса. Затова се и трудя и подвизавам по Неговата сила, която мощно действа в мен.

Така, изследвайки себе си дали съм във вярата и чудейки се извънредно на всичко хубаво, което Господ върши, аз оставам верен на думите Му: "Който изпълни волята Божия, той Ми е брат, и сестра, и майка" (Марк 3:35).

† Американски и Австралийски митрополит ЙОСИФ

Освободителната война

Продължение от бр. 6

Интересно е свидетелството на свещеник от Витегорски уезд, Олонецка губерния: "В неделните дни дворът на този търговец биваше пълен с посетители, които съсредоточено изслушваха четенията и след завършване на съобщенията от вестниците, разсъждаваха, че "турке-уж концы, как он там ни вертись виляй, кто за его ни заступайся, и что несчастные "хрестьяне" скоро будут жить на слободе, по "людскому"... Патриотическото настроение на селяните, продължава пастирят, се изразява в парични пожертвования за санитарните потребности на армията. В пожертвованията взели участие и учениците от кондужкото двукласно училище. Ако сравним сегашното настроение на селячеството, отношението му към осъществяващата се световна мисия на Русия в облития със славянска кръв Изток, с тази сънливост, която се забелязвала по време на Кримската война, то можем нагледно да се убедим, че за последното двадесетилетие общественото мнение в простия народ се е предвижило далеко напред."

Ние смело можем да кажем, че израстването на руския народ в съчувствието и готовността си да помогне на поробените християни е станало за последните шест месеца на 1876 г., когато узна за неимоверните им страдания най-вече чрез проповедите на руското духовенство. Ето какво значение имало руското духовенство за запознаването на народа с историята и страданията на балканските славяни и конкретно на българите. Руският народ вече е знаел за кого и за какво ще воюва, затова е носел своята лепта за страдащите православни християни на Балканския полуостров и руските доброволци в Сърбия и се събрали немалко средства. Това насърчило руското правителство за обявяването на войната, тъй като имало не само моралната, но и материалната подкрепа на Руската православна църква и руския народ.

Събираните средства духовенството е изпращало в Славянските комитети, в редакциите на църковни и други вестници, поради което е трудно да се каже колко средства са събрани в храмовете. Някаква представа ни дават сведенията, публикувани в епархиалните ведомости на всяка епархия.

Така например до 1 ноември 1876 г. в духовната консистория на Вятска епархия постъпили 8819,53 рубли, в Курска епархия до 1 август 1876 г. са били събрани 12 410 рубли и 36 коп., а в Самарската духовна консистория през 1876 г. са постъпили 21 719, 77 рубли и 50 коп., като само за октомври и ноември сумата е 10 283,75 рубли.

Може би най-точно описва значението на руското духовенство за народното въодушевление преди и по време на Освободителната война П. Апостолски в статията си "Славянство и православие" от 24 октомври 1876 г., където пише: "Заслушайте се в тези горещи възвания на славянските комитети! Прочетете въодушевените статии на вестниците; прочетете тези трогателни описания как нашият простолюдин жертвува своите трудови грошове за светото дело, как селянките носят домашно ленено платно и корпия за ранените! Обърнете внимание на тази маса доброволци, започвайки от блестящите гвардейски офицери и завършвайки с мужика с ралото, които отиват на явна смърт заради светото православие и свободата на своите братя!... Да, в цялата тази съвършено свободна проява на добро човешко чувство, в този горещ порив, обхванал цяла Русия, има нещо велико, умилително и свещено... А руското духовенство ­ това бедно, най-мирно и смирено съсловие, което не притежава блясъка на френските абати, нито сериозната образованост на немските пастири? С каква неотразима очевидност се откроява сега у нас здравата нравствена връзка между служителите на православната църква и обществото. Без всякакви внушения и разпореждане на началството те съвършено свободно и твърдо застанаха в първите редици на руските поборници за делото на южните славяни. И погледнете на тази чудна картина на молебени и благословения, които изпращат нашите доброволци! Погледнете на енергичната дейност на нашите архипастири, които с горещо слово и дело ратуват за православно-християнското дело! Погледнете на тези най-смирени селски свещеници, които призовават народа към дела на любов и милосърдие, които носят в славянските комитети своите и чуждите лепти за святото дело!... Да, ще повторим пак, във всичко това има нещо велико, високохуманно и свещено, особено при съпоставяне с това, което се върши и прави на Запад, в цивилизования Запад..."

За подкрепата на християните от Европа говори статистиката. Вестник "Покров", орган на Ригер, изчислил, че в Западна Европа в защита на славяните от 29 август до 15 септември били проведени 317 митинга, без да се включват митингите на частни общества и някои секти.

Без да се омаловажава и подценява тази морална подкрепа, трябва да кажем, че в обширната руска земя, която е обхващала огромна територия от днешните самостоятелни държави Русия, Украйна, Белорусия, Грузия и др., само в един обикновен неделен ден или празник, ако се сравни присъствието на богослужение с митингите на Запад, са ставали повече от хиляда събирания в полза на страдащите балкански славяни. Да не говорим за времето от октомври 1875 г. до края на 1876 г., което най-вече бе важно, за да се убеди руското правителство в подкрепата от страна на руското общество и целия народ и да разбере, че никакви политически или финансови пречки не могат да осуетят обявяването на войната.

Като заключение ще приведем в оригинал думите на редактора и издателя на "Църковно-обществения вестник" Александър Поповицки, който свидетелства за огромната заслуга на руското духовенство за религиозно-духовната и психологическа подготовка и мотивация на руския народ за освобождаването на България, като пише: "Посреди величественной, дивной картины сочувствия к южным славянам, с несокрушимой силой охватившего все русское православное общество и заставляющего его приносить на алтарь братской любви все, чем каждый человек дорожит больше всего на свете ­ свое достояние, свое общественное положение свои связи с семейством, друзьями, родиной, наконец самую жизнь, ­ посреди этой картины православное духовенство наше занимает видное и почетное место, служа могущественным рычагом, двигающим народныя массы в сторону зверски избываемых народов. Я убежден, что великия заслуги русского духовенства не забудутся нашими многострадальными братями, и когда улягутся бурныя волны беспримерной, тяжкой борьбы веры и свободы с диким фанатизмом азиатских орд, имя русского духовенства с благодарностию и любовию будет предаваться из уст в уста на всем пространстве освобожденного славянского юга."

† Варненски и Великопреславски митрополит КИРИЛ

Алботинският скален манастир

През цялото българско средновековие, годините на робството и в наши дни Видинската епархийска катедра е разпръсквала своите благодатни искри, водейки верните си чеда по Христовия спасителен път.

Множество древни храмове, общежитийни манастири и скитове говорят за боголюбието и високите духовни стремежи на християните от този район, за ревността и любовта към Църквата на боговдъхновените и достойни наши прадеди.

Един от тези върхове на духа и символ на непоколебима вяра е и скалната обител при село Градец на 20 км от Видин.

Славна със своето историческо минало, днес от обителта са останали само зеещите в скалите пещери и купища опушени камъни, покрити с булото на забравата.

До нас са останали малко исторически сведения за манастира. Алботин е красива местност в дефилето на полупланинската част на Видинския край по течението на Буинишко-Ребравската река, приток на река Тополовец.

Наименованието "Алботин" идва от изчезнало село със същото име, което е споменато в съкратен регистър на Видинската "кааза" от 1560 г. с изменената форма "Алтовин".

В скалния масив откъм северната страна на реката е бил изграден споменатият манастир, като са били използвани естествени плитки пещери и скални навеси и допълнително са били издълбани помещения и пристроени външни фасади и стени.

Манастирският комплекс, както и цялата местност са леснодостъпни. За съжаление, това благоприятствало комплексът да бъде подложен на безмилостно унищожение. В по-ново време от меката скала са добивани камъни, иманяри са изкопали големи дупки, нанасяйки непоправими щети, скотовъдци са го използвали през лятото за своя добитък.

Всичко това е допринесло за почти пълното му унищожение и възстановяването на обителта би било труден процес.

До манастира се стига по стръмен тесен път. Неговите части са разположени верижно, за което е съдействало както терасовидното разположение, така и извънредно меката скала.

Всяко помещение е имало изход към терасата, покрита някога с обединяващ чардак, висящ като гнездо на 20-25 метра над реката.

Манастирският храм, центърът на духовния живот на обителта, се намира в междинния сектор, издълбан в най-вътрешната част от извивката на скалния масив. Южната и югозападната част на църквата са напълно унищожени, тя е ориентирана според изискванията на канона от запад на изток.

Останките от трикорабния манастирски храм, богато украсен със стенописи и декоративни колони и корнизи, говорят за усърден молитвен живот и някогашно благолепие.

Наличието на баптистерий показва, че храмът е бил използван не само за молитвени нужди на братството, но и за обществени служби.

Множеството разкрити гробове ­ на брой 29, повечето от които на миряни сочи, че манастирът е бил много почитан и желано място за покой на неговите дарители.

Северозападната част на манастира е била двуетажна. Там е и втората по големина зала след църквата, предполага се, че е служела за трапезария. Това е мястото, където духовните отци са посрещали поклонниците, гостите на манастира, оказвали са им традиционното манастирско гостоприемство след изморителния им път и са беседвали с тях, поучавайки ги във вярата.

На изток от църквата има други помещения: едно по-голямо и след него последователно разположени множество килии, впечатляващи със скромността и практичността си.

Много важна част на манастира е била естествената тераса пред неговите помещения. Тя е чувствително променена от каменоломците, които са разрушили голяма част от нея, разрушавайки и фасадните стени.

Тук се намират и споменатите вече разкрити гробове, по чието разположение се приема, че гробовете са на светски лица с фамилни връзки, ктитори и благоукрасители на манастира. Единичните и по разпръснатите са на членове на манастирското братство.

Името на манастирския храм не е известно. Времето е заличило спомена на кой светец е била посветена изсечената с голям труд в скалите църква. Но ако хората в този край намерят у себе си духовни сили и най-вече ако имат потребност от възстановяването на обителта, те биха могли да я именуват с името на големия подвижник и боговдъхновен отец ­ преподобни Ромил Видински. Така, имайки и неговите свети молитви, под благодатното Божие слънце отново да се възпламени светилникът на монашеската молитва, отправена за това място и за целия свят, и да се въздигне още един непоколебим страж на съблюдаването на православната вяра и отеческите традиции.

Йеромонах СИОНИЙ

Богослужението през Страстната седмица

Великопостните служби през делничните дни на Великия пост са характерни със своето покайно пеене. Царските двери остават затворени, като символ за отделянето на човека от Царството Божие. Църковното облачение е тъмно, обикновено в лилаво ­ цвета на покаянието.

През делничните дни не се извършва Божествена литургия, но за да могат вярващите да се подкрепят в своето подвижническо усилие на поста, чрез приемане на Св. Причастие, се извършва Литургия на преждеосвещените Дарове. Тази служба е много древна, споменава са в каноните от VII в., но е създадена по-рано. По традиция за неин създател се счита св. Григорий Двоеслов, папа Римски (VIв.).

Преждеосвещената литургия се сътои от тържествена великопостна вечерня, към която е добавено пренасяне на св. Дарове в олтара и причастяване, но самото освещаване на Даровете не се извършва. Това става по време на Литургията предишната неделя. Затова и службата се казва Преждеосвещена литургия, т.е. на предварително осветените Дарове. Тази служба се извършва в сряда и петък или поне в един от тези дни.

Лазаровата събота е единственият ден в годината, когато се извършва неделно богослужение не в неделя. Това е началото на Пасхалното тържество. По време на Литургията на Лазаровден Църквата прославя Христос като "Възкресение и Живот", Който още преди Своите страдания и смърт, с възкресяването на Лазар утвърдил предобраза на всеобщото възкресение на човечеството. Именно заради възкресяването на Лазар Христос бил прославен от народа като дългоочакван Месия, Цар Израилев, като изпълнение на старозаветните пророчества.

Самият празник на триумфалния Вход Господен в Иерусалим (Цветница или Връбница) принадлежи към дванадесетте Господски празника. Неговото богослужение е свързано с това на Лазаровден.

На вечернята преди празника се четат пророчествата за Царя-Месия от Стария Завет заедно с евангелските разкази за влизането на Христос в Иерусалим.

На утренята се благославят върбовите клонки, които държим в ръце през време на цялата Литургия, показвайки по този начин, че посрещаме Иисус Христос като Цар и Спасител.

Страстната седмица

В Православната църква последната седмица от живота на Христос се нарича "Страстна седмица", т.е. Седмица на страданията. Всеки един ден от нея е наречен "велик и свят" и се извършват специални служби.

Във Велики понеделник Църквата ни предлага да размислим над образа на безплодната смокиня, отхвърлена от Христос.

Велики вторник е посветен на мъдрите девици, които били готови за идването на Господа.

Във Велика сряда нашето внимание се насочва към разкаялата се блудница. Подчертава се разликата между спасената грешница и погиналия Иуда, избран преди това за апостол. Тя отдава цялото си богатство за Христа и целува нозете Му, а той продава за пари Учителя си с целувка.

Може да се каже, че общата тема на първите три дни на Страстната седмица е краят на света и съдът Христов.

Велики четвъртък е посветен на Тайната Вечеря, на "преломяването на Тялото и проливането на Кръвта", за което Христос говори на учениците Си. Освен това в литургичния център на този ден присъства и предателството на Иуда и умиването краката на учениците от Спасителя. Затова в някои катедрални храмове след Литургия епископите извършват специален обред, на който измиват нозете на свещениците.

Обикновено в четвъртък вечерта се служи утренята на Велики петък, когато се четат така наречените Дванадесет евангелия, т.е. дванадесетте откъса от Евангелието, разказващи за Христовите страдания.

На Велики петък, когато Спасителят умира на Кръста, не се извършва Божествена литургия.

Вечернята на Велики петък, когато се изнася Христовата Плащаница, е посветена на погребението на Спасителя. Преди началото на службата, в средата на храма се издига "гробът" Христов, украсен с цветя, а на престола се поставя Плащаницата. Тя представлява парче плат, на което е извезан образът на положения в гроба Спасител. Песнопенията са посветени на страданията и смъртта Христови. В края на вечернята свещеникът взима Плащаницата от престола и я полага в "гроба" в центъра на храма.

След това обикновено се служи утренята на Велика събота. Храмът се осветява и се провъзгласява вестта за жените мироносици, дошли на гроба. Велика събота се прославя като "най-благословения седми ден". Това е денят, когато Словото Божие лежи в гроба като мъртъв Човек, но в същото време спасява света и отваря гробовете. Свещеникът, носещ Евангелието и Плащаницата, заедно с народа със запалени свещи обикалят около храма. Тази тържествена процесия свидетелства, че цялата вселена е очистена, избавена и възстановена от влизането на "живота на света" в смъртта.

Службата на Велика събота принадлежи вече към Пасхалната неделя. Вечернята на Велика събота се служи заедно с Литургията на св. Василий Велики. Свещенослужителите сменят тъмните си великопостни одежди с бели пасхални. Сменя се и завесата на Царските двери, покровите на престола, жертвеника, аналоите и т.н. Тези промени и преобличания символизират триумфа на Христос над греха, дявола и смъртта.

Богослуженията на Велика събота са най-високата точка в православната литургическа традиция. Те не представляват драматическо разиграване на историческите събития на смъртта и погребението на Христос и не са ритуално изобразяване на евангелски сцени. Тези богослужения са най-дълбокото духовно и литургично проникновение във вечния смисъл на Христовите спасителни действия.

Прот. Томас ХОПКО "Основи на Православието"

Превод: П. КРЪСТЕВА

Първите в Царството Божие

В живота много често се получава така, че нещата, които желаем силно, към които настойчиво се стремим, за които пропиляваме време, погубваме здраве, а понякога ­ и авторитет, впоследствие се оказват ненужни, още по-малко ­ полезни, и в най-лошия случай ­ дори вредни. "Всичко ми е позволено, но не всичко ми е полезно" ­ казва свети апостол Павел.

Свидетели сме как мнозина от нас с неистова напоритост, без подбиране на средства, с цената на всичко достигат позиции, получават привилегии и заемат места, които не заслужават.

Не са малко и онези, които, надценявайки себе си, имат надменно поведение, демонстрират превъзходство над другите, накърняват правата им и ги поставят в унизително положение.

Придобивките от този свят са с временно значение, докато небесните съкровища нямат давност и са душеспасителни.

Марк 10:32-45

Литургийното свето евангелие ни приближава към скръбните събития от последните дни на Спасителя. По случай празника Пасха ­ последна в Неговия земен живот, Той и учениците Му се отправят за Иерусалим. По пътя Иисус им открива в последователен ред какво предстои да се случи с Него.

Всред общото мълчание след това изненадващо разкритие, разтърсило сърцата на Неговите ученици, неочаквано и неуместно двама от тях, братята Иа-ков и Иоан, искат от Иисуса да седнат при Него, единият отдясно, а другият отляво, когато дойде в славата Си.

Вместо безпределна скръб и състрадание към Божествения Учител, Иаков и Иоан, ръководени от лични чувства и от лични интереси, бързат да изпреварят другите и да си осигурят най-представителните места в бъдещото славно Царство на Сина Божи, което ще настъпи след Неговото възкресение.

Те вярваха, че Иисус е истинския Месия, но все още нямаха ясна представа за същността на това Царство, чиито характеристики са чисто духовни и е с морални измерения.

Неразумните желания и егоистичните амбиции, нагодителните домогвания и неоправданото самочувствие не са вратата за небесната Обител. Затова отговорът на Спасителя към Яков и Иоан и към всички нас е категорично осъдителен: "Не знаете, какво искате".

Влизането в Царството Божие се осъществява при особени условия и заемането на едно или друго положение в него не става по начина и с методите на земните институции и форми на държавност. Първенството в Царството Божие ще бъде предоставено на най-достойните и действително първи по своите нравствени качества и изповядване на Христовата вяра.

Общото изискване за допускане в Царството на благодатта, радостта и мира се съдържа в една единствена норма на поведение ­ смирението, без което не може да има добродетел в строго християнски и житейски смисъл. "Нищо не може да се сравни с добродетелта смирение ­ казва свети Иоан Златоуст, ­ то е майка, корен, храна, основа и свръзка на всяко добро."

Иисус Христос ни насърчава: "Искайте, и ще ви се даде!" Но да искаме според Неговата света и промислителна воля само онова, което е полезно преди всичко за душата. А който иска да е между първите, трябва да е пръв в служението на другите, на ближните.

Най-висш образец на смирение е Сам Господ Иисус Христос, Който се смири до смърт, и то смърт кръстна. Затова с пълно право Той казва за Себе Си: "Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце и ще намерите покой на душите си"!

Николай ХАДЖИЕВ

За Творението и Спасението

Ние можем донякъде да си представим изумлението на тварите, възникващи от небитието и срещащи Божията любов, ако си припомним гл. 9 на Евангелието от св. Йоан за Слепородения. Човекът бил сляп, така се родил. За него не съществувало нищо освен вътрешната тъмнина и мъката, че е чужд на непостижимия за него свят. И ето, Господ Иисус Христос пристъпва към него и го пита желае ли изцерение... Как копнеел той за това, да стане жива частица от прекрасния живот! И Христос го изцерява! За какво се отворили очите на Слепородения? Какво срещнал погледът му? Лика на въплътения Бог, Христос Спасителя, Живия Бог, станал Богочовек. И какво прочел прогледналият върху това лице? Безкрайно милосърдие, състрадание, ласка, любов Божия в погледа, срещнал неговия поглед. Това се е случило във вече падналия, изроден свят; как ли се е чувствала всяка твар, възникваща от небитието, навлизаща в ненарушената с нищо хармония на създадения свят, срещайки се лице в лице с Живия Бог и с непорочната, съвършена, още сияеща невинност и красота на творението?...

В известен смисъл и ние се раждаме така. Той очаква всекиго от нас, във всекиго от нас вярва, на всекиго от нас възлага Своята надежда. Всеки от нас се ражда, защото преди това Бог го е обикнал, оценил, видял е смисъл в това и той да стане част от мирозданието.

Има мигове, когато ние на зрели години улавяме нещо от великото чудо на срещата лице в лице.

Това става в моменти, когато някой внезапно забележи и види не това, което улавя плъзгащият се по лицето поглед, който после отминава, а по-истинското; когато види загрижен, любящ взор, който сам му се открива като разбиране, като любов, като признание на нашето същество, разбиране и признание за ценността на другия. Това се случва, когато някой обикне с онази изключителна любов, която понякога свързва двама души. Случва се често ­ о, вихър на мигновението! ­ двама души ненадейно да се познаят един другиго, хора, които до този момент са си били съвършено чужди, не са се забелязвали, изведнъж се намират с поглед, откриват със собствените си очи, че и друг може да надникне в глъбините на душата им, а и те самите могат да прозрат другата душа. Това се случва в трагични моменти от живота. Колко често е ставало така във време на война, когато съвършено чужд човек се склони над ранен, над умиращ. В един миг войната е забравена, изчезват националност, интереси, политика, остава единствено човекът, с неговия почти неосъзнат човешки порив: не умирай, о, как бих дал и душата си, за да те върна към живота!...

Затова и на нас е познато чудото на Срещата, която е първият миг на мирозданието. И ние сме длъжни да се научим да продължаваме това чудо, да го продължаваме през целия си живот по отношение на всички хора, до които се докосваме. Длъжни сме да се научим да виждаме човека, да го разбираме. Длъжни сме да се научим да го виждаме не по отношение на себе си и да чуваме думите му не отнасящи се до нас, а по отношение на самия него, да признаем неговото право на самобитност, на лично, независимо от нас, драматично и славно съществуване. Колко рядко всъщност ние успяваме да се чуем, а това е безценен дар от Бога ­ да срещнеш човек, способен да забравя грижите си, човек, който не напомня непрекъснато за себе си, не бърза за никъде, не се затваря в своите мисли, благоговейно и трепетно слуша. Слуша и откривайки душата си за говорещия, откривайки душата си пред Бога, такъв човек става сякаш отворена врата, чрез която общуваме с вечността, с Бога, с онази любов, която превишава всички човешки възможности.

Това не е така лесно, защото трябва да се научим да чуваме човешката душа. А не го правим, защото ни е страх от онова, което ще видим, или ни е страх от това, което ще чуем. Толкова е просто да си повърхностно свързан с човека и толкова лесно е да разрушиш такава връзка, а така страшно е да се обвържеш с чуждата мъка навеки. Ако веднъж само чуехме измъчената душа, ако веднъж само погледнехме в човешките очи, където живее цялата човешка мъка, надеждата, цялата радост от живота, всичко ­ вече не ще можем да се оттеглим, а ние се боим от това. Боим се да приемем другия безрезервно и завинаги, да откликнем изцяло на неговата душа, дори ако той ни е измъчил и с болката си е разстроил душата и живота ни. Това е духовен подвиг, защото трябва да подтиснем у себе си всичко онова, което служи като преграда между нас и брата, ближния, човека. Мъчително е, защото има моменти, когато ни се иска с все сила да се изтръгнем от неговия плен, но трябва да останем верни, да продължим да бъдем верни. В началото ни спасява незнанието, после само верността може да ни спаси.

Ако трябва да определим някаква основна черта на Бога, то можем да кажем, както Той Сам е казал за Себе Си чрез Своите пророци, че е верен ­ верен до край, верен до кръстна смърт Извиквайки от небитието всеки един от нас, Той ни даде свобода, защото без нея любовта не би съществувала. Човек трябва да е свободен да отхвърли или да приеме, да се открие за ближния, а чрез него и за Бога, или да се затвори в себе си. И ето че Бог, Който е живата Любов, Който отдава Себе Си за нас, ни казва: Все пак, ти си свободен да не Ме приемеш. Той не постъпва като нас, хората. Огорчени и обидени, ние се отдръпваме, но не и Бог. Той остава верен. Бог създал мирозданието, където властвала абсолютната хармония, но то рухнало ­ рухнало заради ангелския грях, рухнало заради човешкия грях ­ и какво? Бог не произнесъл съд, не се отвърнал, само Неговата любов ­ ликуваща радост ­ се превърнала в кръстно страдание. Това е същата любов, само че сега по тялото на въплътения Бог личат следи от гвоздеи, копие, трънен венец, сега Той е с кръст върху раменете.

Митр. Антоний БЛУМ

Имало едно време уния...

Що е уния? В зависимост от това, кого ще попитате, ще получите и съответния отговор. Католикът ще ви отговори, че това е нещо съвсем безобидно. Просто едно признание от православните, че папата е глава на всички християни и че каквото каже от своята катедра, е абсолютна и съвършена истина. Иначе всичко остава по старому ­ богослуженията, обредите, всичко.

Православният ще ви отговори различно. Унията е едно от най-хитрите средства на католическата пропаганда, измислено през вековете, за да привлича православните към римокатолицизма. Тя внушава доверие с това, че изисква само формално признаване на главенството на папата, без да натрапва никакви уж промени. Всъщност от тази безобидна "формалност" произтича и всичко останало ­ постепенно вмъкване на новости в църковното учение, възприемане на католическата духовност, неусетно развиване на търпимост към римокатолическите заблуди през вековете и най-важното ­ излизане от Православната църква. Веднъж успели да те изведат от нея, католиците са готови на всякакви "компромиси" ­ да оставят непроменени обредите, одеждите, песнопенията. Но извън сгряващата църковна благодат те остават само мъртви форми, изпразнени от всяко съдържание.

Няма поместна православна Църква, която да не познава тъжния опит на униатската пропаганда

В страниците на българската история католическата пропаганда също е вписала няколко униатски реда, които е добре да бъдат помнени за поука и назидание на всички заинтересовани.

Ще направим един скок във времето и от годините на първата българска уния при цар Калоян ще се пренесем в миналия век, в разгара на борбата за българска църковна независимост. Правим този скок, защото в много отношения тогавашната ситуация напомня днешната. И днес много хора, най-вече политици, откриха в тежненията и мечтите на българския народ удобната почва да прокарат отново лелеяната мечта на Рим ­ да откъсне народа ни от Православната църква и да ни направи католици, пардон, униати.

Годината е 1860. Борбата за самостоятелна Българска църква е навлязла в решителен стадий. В Цариград навръх Великден българите обявяват своята независимост от Цариградската патриаршия и обявяват Иларион Макариополски за свой духовен глава. Този радикален акт далеч не означавал решение на българския църковен въпрос. Предстояло най-трудното ­ легализирането на това решение, сложни дипломатически ходове между всички заинтересувани от българския църковен въпрос, наричан още "малък източен въпрос". Ситуацията е била достатъчно сложна, противниците на българската църковна независимост ­ достатъчно много, интересите на Великите сили ­ достатъчно преплетени и противоречиви, а желанието на българите за "български владика" толкова голямо, че ако някой е търсил удобен момент да прокара своя кауза между толкова противоборства, няма съмнение, че е уловил чакания миг. Католическата пропаганда и тогава, както сега, заложила на много силна карта ­ свободния свят на Запада. Измъченият български народ, по народному казано, е бил петимен за могъщи приятели. В нашите земи е изпратен най-опитният католически мисионер ­ Евгений Боре. Пропагандните ходове били разчетени до съвършенство. И досега не е известно колко точно средства е вложила пропагандата във в. "България", на който била възложена за основна задача да формира прозападно и прокатолическо отношение сред българите, като използва най-вече антигръцките настроения и като свири по тънката и чувствителна "национална струна". За свои козове католиците избрали точно онези неща, които изглеждали най-трудно постижими за българите. Те обещали всичко ­ независима Българска църква, български епископ и свещенство, български език в богослужението и най-вече никакви, абсолютно никакви промени в обредите, обичаите и догматите, към които, както пише в един по-късен католически доклад до Конгрегацията, българите били "фанатично привързани". В същия доклад, писан около 1880 г., се казва, че има още едно обстоятелство, което благоприятства католическата пропаганда ­ българското духовенство и народ са слабо образовани и не могат да защитават убедително вярата си. Авторът съветва да се използа този момент, който няма да продължи дълго, за да се привлекат българите към унията. Католиците обещали и още нещо важно ­ подкрепа на френското правителство за българите пред турските власти (звучи познато, нали?). На пръв поглед изглеждало, че получаваш всичко, а даваш толкова малко.

Българската униатска партия около в. "България" била ръководена от Драган Цанков. За бъдещ лидер на униатите те избрали престарелия архимандрит Йосиф Соколски. 80-годишният старец бил обхванат от всички симптоми на старческа немощ и неизбежната "старческа святост", по сполучливото определение на проф. Тончо Жечев. На 18 декември 1860 г. внушителна група от 100-150 души, начело с Драган Цанков, архимандритите Макарий Савов и Йосиф Соколски и др. се отправили към метоха при Иларион Макариополски, за да му предложат да подпише условията за уния. Те знаели, че той няма да се съгласи, но искали да демонстрират "добрата воля" на униатите. След отказа му се отправили към дома на апостолическия викарий Павел Брунони. Там се разиграла следната драматизация:

Брунони: Какво искате?

Архим. Макарий: Във ваше лице молим блаженейшия папа на Рим да ни приеме сред своите синове и да ни запази всички наши предимства и обичаи, съществуващи от древност в нашата църква и народ.

Брунони: Вярвате ли и приемате ли всичко, каквото светата Римска църква учи?

Макарий: Вярваме от все сърце и приемаме всичко, каквото католическата църква учи.

Брунони: Всички сте единни и съгласни?

Българите: Всички сме съгласни.

Набързо бил съставен протокол. Но това, което в. "България" старателно крие е, че след това присъстващите прочели акта за отричането на новите католици от православната вяра.

Това бил моментът на най-голямото тържество на католическата пропаганда в новата българска история. Архим. Йосиф Соколски бил приет в Рим и тържествено ръкоположен за "архиепископ и наместник на съединените българи". Колкото и да се стараели във в. "България" не успели да преведат тази титла с "патриарх".

Безславна и краткотрайна била обаче победата. Въпреки че българите получили всичко обещано. В спомените на Г. С. Раковски се казва, че първите съмнения у "дядо Йосифа", че на стари години е попаднал в "клопките на сатаната", се породили, когато видял, че "папата блажи в петък". А истинска буря на негодувание се надигнала у него, когато поискали да обръснат брадата му. Така или иначе старецът бил пионка в ръцете на униатската партия и бил използван само като лице на "съединените българи" (които обаче турското правителство за тяхно недоволство наричало направо "католици"). С решителната намеса на П.Р.Славейков Йосиф Соколски е убеден да напусне България в знак на разкаяние и заминава за Одеса. Униатите надигат глас, че е бил отвлечен. Но и без този епизод, който е наситен с много комични подробности, унията е била обречена на неуспех.

Редиците на униатите се стопяват само за година. И без това сред тях не е имало такива, които да са станали униати по убеждение. Освен "политиците" от типа на Цанков, униати са ставали всички, които не са намирали прием в собствената си църква по различни причини. Тоест аргументи все лични и в никакъв случай религиозни.

Еволюцията на един друг възрожденец описва красноречиво този процес. Тодор Икономов е сред малкото идеалисти в делото на унията. Той дори е приел духовен сан в униатските редици. Тогава той е на 27 години. По-късно се защитава пред в. "Право" за своето участие в унията с думите: "...В такава възраст ... се живее повече с чувство, отколкото с разум, а моето главно чувство беше да се отърва от Фенер...". Но скоро Икономов остро реагира на забравеното обещание да се спазват всички обреди и обичаи, на бързата промяна в Символа на вярата, на грубата намеса в живота на българската община. Всичко това предизвикало у него, както пише в дневника си, "необяснимо отвращение". "Съставът на униатското духовенство, пише той, докарва човека до отчаяние." Между духовните лица, които са прегърнали унията, няма нито едно, което да е направило това по убеждение и идея. В средата на май Икономов вече е уверен, че "ние трябва да напуснем и разстроим униатското гнездо ... догдето неговите действия за разцепление на народа още са слаби." На 28 май Икономов отбелязва: "Комедията свърши..."

Човекът, който искаше да обвърже навеки България със Запада, заминава за Русия, за да учи в Киевската духовна семинария.

Едновременно с това и цялото униатско духовенство излиза с публични декларации в печата за своя отказ и възвръщане към Православието. Така се затваря тази страница от българската история. След Освобождението католическата пропаганда начертава друг план за действие, като се поучава от направените грешки. Но по думите на проф. Тончо Жечев унията в България не е имала бъдеще, може би защото е нямала и минало.

Златина ИВАНОВА

Защо трябва да пазим православната си вяра

Православната вяра създаде и утвърди българската държава след покръстването на българския народ през 865 година при св. княз Борис-Михаил. Тя сплоти в единен български народ прабългари и славяни.

Кой може да отрече това?

Кой запази от погубване, от заличаване, от потурчване поробения български народ, ако не православната вяра, която с мъждукащо кандилце в порутените манастири и църкви продължаваше да свети и обнадеждава измъчения ни народ?

Кой запази книжовността и езика ни по време на тежкото и страшно робство, ако не българските монаси и свещеници, предвестници на отец Паисий Хилендарски и многострадалния поп Стойко Владиславов (Софроний Врачански)?

Кой се бори за самостоятелна Българска църква, ако не титаните на Българското възраждане ­ Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски ­ героите на Българския Великден от 3 април 1860 г. в Цариград? Кой създаде българската самостоятелна Църква през 1870 г. с издадения султански ферман, ако не мъдрият Екзарх Антим I, а след него и просветеният Екзарх Йосиф I, който даде такъв тласък на екзархийското дело, че не остана даже село без български свещеник и църква, без български учител и школо? Тази грандиозна екзархийска организация спаси българския народ, особено в Тракия и Македония, от посегателствата на фанариотския и сръбския национализъм. Нали упоритостта на Екзарх Йосиф I пред турските султани доведе до учредяването на седем български епархии в Македония! Тази духовна просвета пробуди несломимия български дух и го накара да мисли и за своето политическо освобождение, за да се стигне до Априлското въстание и Освободителната война през 1877/78 г.

Как тогава да не се възмущаваме от посегателствата на протестантски секти, на които вече не знаем дори наименованията? Те погубиха и погубват душите на много непросветени и неукрепнали в православната вяра българи, които се увличат по "сладкодумието" им.

Къде бяха всички те по време на робството, по време на тежките борби на народа ни, за да искат сега "равнопоставеност" с Православната ни църква?

Как да не ни е мъчно и как да не се тревожим от това, че някои искат, та били те и правозащитни организации, сектите да имат равни права с Православната църква. Толкова секти вече се нароиха, че в Европа и Америка някои от тях са забранени. Защо ще идват в България техни пастори и мисионери? Ние сме религиозно просветени от 11 века и нямаме нужда от такива учители и "лечители", които да смущават православния българин! Щом искат да мисионерстват, нека отидат другаде. Те идват у нас с големи суми, отпуснати от чужди сектантски централи. С това прилъгват младежи и наивници и строят бързо своите "молитвени домове", понякога дори без разрешение.

Животът на българина е свързан през цялата календарна година с традициите и празниците на Българската православна църква, а сектантите отричат дори червеното великденско яйце и панихидите в памет на починалите. Грубата им намеса в живота на българина е посегателство върху вярата и личността на православния християнин, те не проявяват толерантност, защото посягат на личния духовен живот и изповядването на убеждения ­ чрез ласкателства, облаги, подаръци и даже принуда и заплаха!

Като имате предвид всичко това, господа "толерантчици" и вие от Хелзинкския комитет, питам ви ­ вие не сте ли българи, не ви ли е раждала българска "майка юнашка" и не ви ли боли, че се опълчвате срещу вярата, поради която сега сте българи, и толерирате сектантите? Има ли във вас поне частица родолюбие, с което да защитавате вярата си? Или сте се продали за почест и облаги?

Нима е толерантно да обикаляш къщите на гражданите, да тропаш по вратите им и да искаш да ги "просветиш", да слагаш в пощенските кутии книжки или послания? Това не е толерантност, а насилие! В храмовете на Православната църква се проповядва на верните, но вратите на храма са отворени и всеки, който иска да влезе, е свободен да го направи, никой не го насилва!

На нас са ни чужди скачането и безсмислените слова, шумът, воят и хаосът, който се създава в салоните на сектантите. Това не е молитва, а лудост, която помрачава разума и стига до изстъпления. Може ли да се сравнява сектантското многословие и шумно пеене с красотата на православната молитва? Ти влизаш със страх Божи в храма, обстановката те кара да се вглъбиш в себе си, да се помолиш искрено пред св. икони, да изплачеш сълзи на болка или на радост, да запалиш свещица и да следиш нейния пламък, който възнася молитвата ти към Бога, и да излезеш след това окрилен от Божия Дух и от неизказаната закрила на Божията Майка, всегдашна наша застъпница пред престола Божи.

И така, не мога да приема позицията на бюлетина "Толерантност", който според мен служи на чужди цели, защитава изключително и само хора, които са се отклонили от истинната вяра, които нямат нищо общо с традициите на българина и чрез своите заблуди искат да обезличат българския корен и българската душа.

Ние сме благодарни на Бога, че имаме своята свята православна вяра, завещана ни от Господ Иисус Христос, и не сме съгласни чужди "пастири и проповедници" да тровят душата на народа ни! Защото помним думите на Спасителя, казани на учениците Му, а чрез тях и на нас: "Пазете се, да не ви прелъсти някой, защото мнозина ще дойдат в Мое име, говорейки: аз съм Христос, и ще прелъстят мнозина" (Мат. 24:4-5).

Стоян ТОДОРОВ

За по-различното

Родителството не е само външният факт, свързан с раждането на дете. То е и духовно състояние, което има корена си в любовта.

Любовта между мъжа и жената в християнството е единомислие, доверие и отговорност. Тук брачната институция е преди всичко духовно-нравствен съюз. Християнският брак е богоустановен, осветен в Църквата чрез св. тайнство Брак и е неразрушим. Иисус Христос лично осветил брачния съюз между мъжа и жената, като удостоил с присъствието Си сватбеното тържество в галилейския град Кана и извършил там първото Си чудо.

Християнският брак е свет, тъй като чрез благодатното си освещение той е образ на мистичния съюз между Иисус Христос и Църквата. Той е "малка църква", която дава чудесна възможност за взаимност, за пълноценен живот между мъжа и жената. В това малко общество ­ християнското семейство, естествено се поражда желанието за родителство.

В църковното учение бащинството и майчинството не се свежда единствено до биологична функция, до предаване на живота. Родителството е нещо много по-дълбоко, то е свързано с отговорности към Бога като Творец, към Църквата и обществото, към детето и заобикалящия го свят. Така разглеждано, родителството за някого може би изглежда твърде отдалечено от съвременността, но именно оттук и от липсата на отговорност към Църквата и вяра в учението на Спасителя тръгват някои проблеми в българското семейство. Какъв е нашият дълг към брачния партньор? Как възприемаме необходимостта от ежедневно възпитание на детето? Не прехвърляме ли понякога изцяло и за по-дълго време родителските си задължения върху съпруга(та), върху по-голямото дете от семейството, бабите и т.н... върху учителите?

В домашната църква всеки има своето значимо място, своите отговорности в съграждането на единството и задружността. Тук ролята на майката е от изключително значение. С нежността и обичта си тя сгрява по неповторим начин атмосферата в дома. С усета си за красота и изящество тя подрежда дома, украсява го така, че да е приятно за всички членове на семейството. По време на пост тя е тази, която подготвя и подбира както продуктите, така и по-сдържаната украса на домашния интериор, по-подходящото облекло за съпруга и децата си. По нейния пример се възприема, обикновено чрез подражание от момиченцата, паленето на кандилото, произнасяне на молитви, наред с това и въздържание както от определени храни и питиета, така и от поставяне на излишни накити, козметика и др. През многодневните пости, каквито са Великият, Апостолският, Богородичният и Рождественският, пак по примера на родителите, чрез подходящи за възприемане от децата действия може да се благотвори, да се донесе радост на нуждаещите се. От голямо значение за правилното възпитание на детето е да го учим както да бъде състрадателно, така и постоянно да се труди: "Учи сина си и труди се над него, за да нямаш огорчения от неприличните му постъпки" (Сир. 30:13).

Бащата винаги е бил представител на семейството, той му дава име и той го управлява. Авторитетът, влиянието на едно семейство се определя от името на бащата. В действителност семейството започва съществуването си от момента, в който мъжът и жената сключат брак, и съпругата възприеме името на мъжа си. Съвместният съпружески живот е живот на една фамилия, която другите членове на семейството наследяват във времето. Отговорността на бащата в семейния живот е голяма, в този смисъл св. ап. Павел говори за покорността на жената към съпруга є. Тя се покорява от любов, нейното подчинение е в името на любовта и мира. А мъжът е готов на саможертва от любов, както Иисус Христос жертвено обича Своята Църква (вж. Еф. 5:25). Към този идеал като към вечна богоустановена истина би следвало да се стреми всяко християнско семейство, защото то е храм на живия Бог. Християнският брак е единство на духа, сгрявано от постоянната, непресъхваща любов, за която пише ап. Павел в първото си послание до Коринтяни: "Любовта е дълготърпелива, пълна с благост..." (13:4 и сл.).

Таня СПАСОВА

Пред великденската ваканция

Ваканцията е желан отдих след претоварения с учебни задачи ритъм на семинарския пансионски живот. Но тя е и удобно време за културна и мисионерска работа в енориите. Щастлив е оня свещеник, който може да приеме за великденските празници семинарски възпитаници, украсяващи богослужението със своето четене, пеене и проповед.

И в миналото, при известните ограничения, църковните служби особено през Страстната седмица и през Пасхалната нощ са привличали вниманието и на младежи със своите възвишени идеи и истини, с факта на Възкресението. Чудото с Христовото възкресение Владимир Соловьов сравнява с друго изумително чудо: появата на първата жива клетка в неорганическия свят (в писмо до Лев Толстой).

Големи са възможностите за свободна изява на религиозните интереси и потребности у нас сега.

Семинаристът в енорията днес би могъл, според пламенеенето на вярата в него, да се изяви като обединяваща личност сред младите вярващи. Той би могъл да състави малък певчески хор за участие в Опелото Христово край светата Плащаница на Велики петък, и не само тогава. Със своето слово и поведение, с богословската си култура той би бил внимателно изслушван проповедник и събеседник. Младежкото ядро около него би могло да сложи началото на младежко християнско движение в енорията, което пък да прерасне в общоцърковно и общонародно движение за обновление на нашия църковен живот.

Има ли смисъл от такава дейност сред младежта в енорията? Разбира се! Откъде иначе ще дойде най-естествено обновлението? То трябва да се осъществи в нашите православни среди, сред нашия православен народ, с наши собствени сили. След десетилетия опустошаване на народната душа, трябва повторно евангелизиране на нашето общество, възстановяване в пълнота на хилядолетните национално-православни традиции и достойнство.

Ускореното възраждане на Православната църква е крайно належащо и то трябва да стане отвътре, защото друг български път за спасение на българската нация няма! Да не се съблазняваме от грешките на другите! Да бъдем преди всичко самокритични. Да виждаме гредата в собственото си око, преди да се вглеждаме в сламката в братовото око. Да пазим съвестта си будна, чиста и неопетнена.

И тъй, предстои ни отново да изживеем великденска радост. Спасителят господ Иисус Христос трябва отново да възкръсне в нашите сърца, в душата на българина. Да почувстваме облагородяващото въздействие на най-големия християнски празник. Иисус Христос е и си остава нашият вечен идеал, който непрекъснато догонваме. Колко объркани души, разочаровани от разни учения и движения, отново се насочват към Него. Да бъдем напълно уверени в непреходността на казаното от Него: "Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат" (Мат. 24:35). Затова, когато блажени Августин († 430 г.) се върнал към християнството, преодолявайки идейни колебания и мъчителни лутания, признава в своите "Изповеди": "Велик си Ти, Господи, и предостоен си за хвала. Твоята мощ е велика и мъдростта Ти е безкрайна. А човекът, някаква си отломка от Твоето творение, иска да Те хвали. Ти ни създаде за Тебе и нашето тревожно сърце е безпокойно, докато не намери успокоение у Тебе."

Честит да е идещият Великден! Честито Възкресение Христово!

Да бъде пълна пасхалната ни радост!

Семинарист от Софийската духовна семинария

ДОСТОЙНИ АРХИЕРЕИ ОТ МИНАЛОТО

Браницки епископ Максим - 50 години от блажената му кончина

Много са архиереите, допринесли със своята дейност и творчество за светата ни Църква, но в днешно време непознати на църковното ни изпълнение и обречени на забрава. Един от тях е и Браницки епископ Максим, племенник на Пловдивския митрополит Максим и потомък на известния род Пелови, дал немалко духовници на светата ни Църква.

Максим Петков Пелов е роден на 08.03.1882 г. в село Орешак (по други сведения в с. Дебнево), Троянско. От 1889 до 1893 г. учи в село Дебнево, след което в периода 1894-1899 учи в прогимназията в Ловеч. На 21.01.1901 г. приема монашество в Троянския манастир, а на 25.03.1901 г. е ръкоположен в йеродяконски чин.

През 1902 г. е приет за ученик в Цариградската духовна семинария, която завършва през 1908 г. Висшето си богословско образование йеродякон Максим получава от 1908 до 1912 г. в Киевската духовна академия. След завръщането си в България, в периода 1912-1915 е учител в Софийската духовна семинария. На 25.12.1914 г. е ръкоположен за йеромонах. На 01.01.1915 г. по решение на Св. Синод е възведен в архимандритско достойнство и е назначен за протосингел на Врачанска митрополия, на който пост остава до 1919 г. От 1919 до 1921 г. архимандрит Максим е ректор на Монашеското училище в Троянския манастир, а след това от 1921 до 1924 г. е протосингел на Ловчанска митрополия. На 24.04.1924 г. в катедралния храм "Св. Богородица" в Пловдив е хиротонисан в епископски сан с титлата Браницки и е назначен за управляващ Ловчанска епархия, на който пост остава до 1934 г.

Оттегля се на покой в Троянската св. обител, където на 13.02.1948 г. след продължително боледуване почива. Там е и погребан.

Браницки еп. Максим е един от последните представители на старата генерация български архиереи. Той е бил духовен наставник на Негово Светейшество Българския патриарх Максим.

Борис ЦАЦОВ

На осле или на кон

Днес земните владетели демонстрират значимостта и славата си, като на обществени изяви пристигат в представителни луксозни автомобили. Скъпото возило изобщо принадлежи към атрибутите на властта.

В древността подобен символ на могъщество и слава бил хубавият кон. Да си припомним легендарния Буцефал на Филип Македонски, бащата на великия Александър. Това благородно животно било възпято дори в поетични химни.

Появата върху кон на обществено място предполагала възторжен прием, възхищение, преклонение пред властта.

Когато обаче Царят на царете и Господът на господарите, Самият Божи Син Иисус Христос влязъл за последната Си Пасха в царския град Йерусалим, Той не бил на кон. Въпреки че народът Го посрещнал като очаквания Цар Израилев. Нещо повече, докато тълпата ликувала, размахвала палмови клончета и викала възторженото "Осанна", Христос се появил възседнал осле!

Иоан 12:12-19

Какъв е този странен символ! Защо Христос отхвърлил почестите и се самоунижил, като вместо алест жребец яздил осле? Та нали народът вече бил готов да Го въздигне за Цар и Месия.

Синът Божи постъпил така, за да се изпълни древното пророчество: "Не бой се, дъще Сионова! Ето твоят цар иде, възседнал осле". Това изпълнено пророчество обяснява на юдеите, че дългоочакваният, истинският Месия няма да дойде в земна слава. Той ще бъде смирен, нищ, "няма да има де глава да подслони", ще служи, вместо да Му служат, ще претърпи унижения и гонения. Свещеното Писание поколения наред предупреждавало Божия народ да не се увлича по земни богатства и тленна слава и да не разбира в груб плътски смисъл обещанията за надмощие над другите народи. Иудеите получавали множество наставления да тълкуват и разбират духовно Божието слово. Затова и учението за Царството Божие, и обетите за идващия Месия имали възвишени духовни измерения.

Такъв бил и духът на Христовото служение в Неговия земен живот. Нима Той проповядвал някога тщеславие и надмощие над ближния? Нима говорил за власт и богатства? Тъкмо обратното. Христос оставил завет на Своите ученици: който иска да бъде пръв в Царството Небесно, да бъде последен тук на земята. На Тайната вечеря Сам Той умил краката на апостолите, като не се погнусил дори от предателя Иуда. Бил пример за незлобие и святост.

Христос потвърждава духа на Своето учение и при влизането в свещения град. То е едновременно тържествено и смирено. Тържествено, защото всяка човешка душа, непокварена от злобата и завистта, предчувствала наближаването на Царството Небесно на земята, чрез благодатта и съвършената Христова любов. Смирено, защото Царят идва, яхнал осле, за да унижи чрез смирението Си сатанинската гордост и човешкото тщеславие. Той неведнъж предупреждавал учениците Си, че Син Човечески има много да пострада от беззаконни люде, да бъде пленен, унижен, разпнат, да претърпи жестока смърт на Кръста, да бъде положен в гроб. И тогава да възкръсне от мъртвите, възвестявайки всеобщото възкресение. Тълпата, както винаги, и тук се оказва безлична, безформена маса. Нейните викове на възторг "осанна" отекват и днес в съзнанието, когато Църквата отбелязва спомена за този ден. Но в тях има зловещо звучене, защото много бързо, само дни по-късно, същите гласове крещели: "Разпни Го!". И вместо палмови клонки народът, подстрекаван от книжниците и фарисеите, гневно размахвал юмруци срещу Господа.

Но откъде този възторг при влизането Господне в Иерусалим? Защо това въодушевление, защо почести и възхвала?

Защото Христовите дела вече били известни не само в Иудея, но и в земите наоколо. Чудеса, изцеления, милосърдие, любов и святост, а не глашатаи разгласявали идването на Сина Божи. Особено бързо се разпространило свидетелството за чудесното възкресение на четиридневния мъртвец Лазар от Витания непосредствено преди идването в светия град. Чрез това чудо Христос засвидетелствал и Своята скорошна смърт и Възкресение; показал, че Сам Той е възкресението и животът. Но първо трябвало да пострада ­ за целия човешки род, за всички нас.

Благовест АНГЕЛОВ

ВЯРА, ЦЪРКВА, ОБЩЕСТВО

Невидимите деца на улицата

"Из устата на младенци" някога Бог устроил да бъде хвалено святото Му име (вж. Мат. 21:16). При входа Господен в Иерусалим децата първи посрещнали Христос като Цар и Бог. Могат ли и днес нашите деца да познаят Христос, приемат ли Го в сърцата си, готови ли са да извикат "Осанна"? А когато се случи те да са без дом, без родители, без корени, без защита, без надежда? Просто оцеляват ден за ден и както могат ­ с просия, джебчийство, проституция. Живеят на улицата, спят ­ където намерят подслон или направо на улицата, но въпреки това, остават невидими за нас. Не че не ги забелязваме, но един бегъл поглед, малко пари и никакво внимание не ги правят видими. Бързаме да ги отминем, за да не би окаяният им вид да вгорчи още повече нерадостното ни ежедневие. Оставяме ги на улицата ­ мястото, по което минаваме всекидневно, но въпреки това, бързаме да напуснем, за да се приютим вкъщи.

А за тези деца дом е улицата. Как се е получило така? Има много причини ­ жестоки или безотговорни родители, бедност, сиротност, тормоз в сиропиталищата и много други. Но факт е, че тези деца живеят в жестоката джунгла на града и оцеляват по нейните закони. Те нямат детство, няма да получат и образование, нямат мечти, а само планове. Те се вливат в уличните банди, които им осигуряват някаква защита и препитание, а и друга възможност просто не им се дава. Те губят имената си (остават само прякорите, които също влизат в сводките на полицията), своята индивидуалност, ценности, възможността да създадат нещо хубаво и ценно в този свят, за което са създадени от Твореца. Обречени са на един безсмислен живот... Това не е нещо ново и всички го знаят, но защо тези деца и този проблем остават невидими?

Наближава Великден. Първите, вторите и т.н. дами, бизнесмени и организации тръгват да благотворят по сиропиталищата. Раздават се малко подаръци, правят се много снимки... и така до следващия празник. През другото време те са много заети да правят добро впечатление на Запада, да отчитат успехи в социалната и др. сфери. Децата от улицата не знаят за това. Те дори от тези помощи не получават нищо, защото живеят на улицата, а там нищо не се раздава, там само се ограбва... Те протягат ръка за милостиня, а като погледнеш в очите им, настръхваш ­ толкова болка, страх и жажда за живот има в тях.

Държавата ни била с отрицателен прираст, т.е. умират повече българи, отколкото се появяват на бял свят. Абортите надвишавали много пъти ражданията. Така е. Но замисляме ли се над един страшен въпрос: Какво правим за децата, които все пак успеят да се родят? Замисляме ли се, дали ще им дадем възможност да се реализират като нормални хора, или ще ги обречем на странство в чужбина, съществуване на ръба на мизерията или живот на улицата? Абортът е убий-ство, в това няма съмнение. Но дали предотвратяването на това убийс-тво ни спасява от греха на другото, духовното убий-ство след това? Защото спасим ли тялото, после сме длъжни да направим много повече за духовното спасение на нашите деца.

Предупрежденията, че скоро ще изчезнем като нация, звучат странно при грижите за поколението на България. Бъдещите българи не са само чистите, добри и старателно обгрижвани деца, но и тези от улицата. Те също ще живеят наравно с нас в същата страна, те също са необходими за утрешния ден на България. Затова и държава, и Църква трябва да се замислят за това, как да се помогне на децата от улицата. Дали да приемем бразилския модел, при който полицаите разстрелват и "разчистват" улиците от бездомните деца, за да не нарушават покоя на богатото малцинство? В Европа, към която сме се устремили, има специални програми за обгрижване на бездомните деца, за тяхната реализация и бъдеще. Това е и въпрос на отношение ­ еднократна помощ и добра дума са проява на милосърдие, но за глобалното решаване на проблема е необходима стратегия и държавна политика. Нека се поучим от опита и добрите традиции и да не допуснем да се превърне в прецедент възпроизводството на деца без бъдеще. Докато децата от улицата остават невидими за нас, няма да има надежда нито за тях, нито за нацията ни.

Полина ГЕОРГИЕВА

Покайно писмо на поп Тодор Тошков, Цариград, 11 май 1862 г.

За този поп се разказва, че срещу 1000 гроша месечина станал униат, като откраднал от българската църква одежди, книги и други неща за нуждите на униатската църква, устроена в дома на един арменец. В папката с писма до Иларион Макариополски е намерено следното разкаятелно писмо на поп Тодор Тошков, изпратено до заточения в Бурса Иларион.

Его Високопреосвященства

Г. Г. Илариона Българскаго священноначалника с поклонение в Бурса

Старче!

Уверен съм, че като видите настоящето ми първо към Ваше Високопреосвященство, ще кажете: Едвам от толкова време се смисли и ти да ме посетиш с писмо, и то кога? Когато веке знаеш, че имаш съотечественици, та според тях от кумова срамота поискал си да ми пишеш или ма си смислил! ­ но горчевината, която сърцето ми усеща, милий мой старче, като ми минува това през умът, не мога ви описа! Жално ми е! Неволите, които аз претеглих, чини ми са, надминуват и най-тежките на тоя свят мъки, излишно ми са види да ви описувам страданията си, защото ще помислите, че е лъжа; но както и да е, аз познавам себе си виноват, изповядувам пред Бога и човеците и пред милото ми ваше Високопреосвященство, че съгреших, и причините, които ма накараха онуй време тъй да постъпя и да са отдалеча уж за малко време от милият си Архипастир и истиний мой отец твърде ви са познати: прочее, писмото ми днес нищо друго като няма да ви опиша освен че аз най-смиреният ваш до смърт слуга коленопреклонно припадам пред лицето вашего Високопреосвященства, целувам с голямо смирение като недостоен син нозете ви и желая никога да ма не лишите от смислованието в святите ваши молитви пред Бога, и съм който ме и знаете преди измамването ми до смърт.

На Ваше Високопреосвященство най-смиреният и покорен слуга поп Тодор Тошков.

Писмото е цитирано по книгата "Българският Великден" от проф. Тончо Жечев

За израза "Авраамов дом"

Фразеологизмът Авраамов дом се използва в нашия език със значение много гостоприемно семейство; дом, където постоянно има радушно посрещани гости. Изразът води своя произход от библейския разказ за дома на патриарх Авраам.

Праотецът Авраам бил много богат. Имал много добитък, сребро и злато (вж. Бит. 13:2). Той се отличавал с голяма любов към хората и винаги дружелюбно посрещал гости в своя дом. По особено достопаметен начин Авраамовото гостолюбие се проявило, когато Бог се явил на Авраам в дъбравата Мамре. Тримата пътници-Ангели са старозаветно свидетелство за троичността на Бога. Авраам помислил, че те са странници. Той изтичал да ги посрещне, поклонил им се доземи и ги поканил да се отбият в жилището му. След това богато ги угостил с пити от най-доброто брашно, с месо от младо и добро теле, с мляко и масло (вж. Бит. 18:1-8).

Гостоприемството е добродетел, която високо се е ценяла сред близкоизточните народи още от най-древни времена. Тя се е възприемала като изява на вярност към Бога. Щедростта на Авраам към тримата пътници-Ангели е особено показателна в това отношение.

Иво БРАТАНОВ

Новини

Патриарх Максим прие проф. Райкин

Патриарх Максим е приел проф. Спас Т. Райкин от САЩ, който е на кратко посещение в България. Професорът е предал дарение от 320 долара от местното православно християнско братство "Синаксис" в Страсбург, със специално поръчение средствата да бъдат употребени за продължаване на програмата на св. Българска православна църква по Интернет за поддържане духовна връзка с българите в чужбина и за осведомяване на общественото мнение за живота на нашата Църква. Програмата се ръководи от отец Кирил Кираджиев.

"Синаксис" е извънцърковна организация на православни вярващи измежду всички етнически групи от Източна Европа и покръстени американци. Всяка година по време на Великия пост братството организира лекции в двете местни православни църкви, след които се събират помощи за богоугодни цели. Събраната помощ след първата лекция в църквата "Св. Троица" (Американска православна църква), на която проф. Райкин е член-основател и активен деец от 1976 г. насам, е била предназначена за посочената цел. Помощите от следващите лекции са предназначени за подпомагане на децата-жертви на аварията в Чернобил, подпомагане на църковната мисия сред затворниците и др.

Проф. Райкин е подарил от името на "Синаксис" икона на св. Максим Изповедник, патрон на Негово Светейшество, изработена от местния иконописец, член на братството, Рей Мастерс. Също така на патриарха е била поднесена реликва от мощите на неотдавна канонизирания американски светец Алексий Тот. Тот е роден в Словакия в 1854 г. и починал в Америка в 1909 г. Той е бил католически свещеник от източен обред, но в Америка се е върнал в лоното на Православната църква, последван от хиляди униати от Карпато-руските провинции, които впоследствие съставят главното ядро на Американската православна църква. Той е бил канонизиран в 1994 г. от главата на тази Църква, митрополит Теодосий. В литургическите служби по канонизацията е участвал и българският епископ Кирил Йончев.

Проф. Райкин е изказал пожелание, щото кризата в БПЦ да бъде излекувана по реда на каноните на Църквата. Негово Светейшество е благодарил за поднесените подаръци и пожелания и е изпратил благословенията си на членовете на братството "Синаксис".

+++

С тревога: проф. Спас Райкин

При посещението си в България проф. Спас Райкин с горчивина и болка разказа за действията на родните ни разколници в САЩ. Отцепниците са окупирали повечето от имотите на БПЦ в Ню Йорк, чиято стойност възлиза на около 3,5 милиона долара. Това са две сгради на 101-ва и 50-а улица, купени със средства, събирани от българските митрополити в САЩ. За да могат да завладеят имотите, разколниците са се обявили за отделна епархия. Каноничният Американски и Австралийски митрополит Йосиф не може да служи в българската църква "Св. Кирил и Методий", защото е окупирана от хората на Пимен. Там се разпорежда разколническият свещеник Васил Стоянов, братовчед на президента Петър Стоянов. При визитата си в Америка нашият държавен глава посети разколниците, но не пожела да се срещне с митрополит Йосиф. Проф. Райкин е изпратил писмо до Бил Клинтън, в което е осведомил американския президент за разкола в Православната ни църква и за погрешната политика на българските държавници към нея. Според проф. Спас Райкин действията на президента и правителството имат за цел подронване авторитета на Църквата в българското общество. ЦВ

+++

Благовещенска радост в Онкологичния център

По инициатива на директора на Онкологичния център край "Дървеница" проф. д-р Ив. Черноземски и неговия лекарски колектив на 25 март, Благовещение, Негово Светейшество Българският патриарх Максим положи основен камък за църква-параклис в парка на болницата.

Лекари, медицински сестри и гости с пламтящи свещи в ръце молитвено следяха хода на богослужбата. Патриархът постави основния камък, поръси изкопа със светена вода, молитвено благослови и произнесе прочувствено слово, в което подчерта силата на вярата при лечението. В словото си той пожела Господ Бог по молитвеното застъпничество на св. великомъченик Мина, в чест на когото ще се строи храмът, да дава мъдрост на лекарите в работата им и целебна сила, християнско милосърдие у обслужващите, за да се завръщат болните живи и здрави по домовете си след провеждане на лечението.

На тоя ден преди 2000 години св. архангел Гавриил извести на св. Дева Мария радостната вест, че ще бъде Майка на Спасителя Иисус Христос, като я приветства: "Радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените" (Лука 1:28). Радостта на това ангелско благовестие бе радост за всички в болницата. Придружен от г-н Черноземски, лекари и сестри, Патриархът посети болните. Поръси ги със светена вода, даде им иконички за благословение, влезе в разговор с тях и ги благослови и насърчи, вдъхна им надежди за скорошно оздравяване. Болните, при всичката си телесна немощ, се приповдигаха от леглата и с усмивка приемаха молитвено благословиите на Негово Светейшество.

Тоя ден наистина бе ден на благовещенска радост в прекрасно устроения дом на лекарското милосърдие. Светейшият Патриарх пожела в скоро време да светне кандилото в параклиса-църква, да стопли сърцата, да вдъхне светла надежда, да радва влизащите в него за молитва, защото без помощта на Лекаря на лекарите, Господа Бога, не можем да постигнем нищо добро.

Нека бъдат благословени всички, даващи своята лепта за строеж ­ вдъхващи "искрицата на вяра и надежда за живот" у лекуващите се.

† Траянополски епископ ИЛАРИОН

+++

Между Иерусалим и Витлеем са открити останки на църква от V век. Храмът е бил построен около скала, на която според преданието си е почивала Божията Майка по пътя към Витлеем преди раждането на Иисус Христос. Църквата се е наричала "Катизма", имала е периметър осем метра и е обхващала цялата скала. Това е бил един от най-древните храмове, посветени на Божията Майка.

+++

На 10 февруари след кратко боледуване почина 83- годишният митрополит на Варшава и цяла Полша Василий. Той оглавява Полската православна църква по време на комунистическия режим и в сложните дни на демократичните промени. Полската автокефална църква, която наброява 600 000 души, се ръководи от митрополит Василий от 1970 г. Той установява два нови православни диоцеза и създава първата военна капеланска програма в полската армия. Митрополит Василий е роден през 1914 г. в традиционно православния район на Белосток, Североизточна Полша. Светското му име е Влоджимирц Дорожкиевич. Служи като енорийски свещеник до 1960 г., когато получава степен магистър по богословие в Московската богословска академия. През 1961 г. става епископ на Вроцлав и Шчечин. Когато през януари тази година митрополит Василий заболя тежко, Полският Св. Синод постави за негов заместник архиепископа на Белосток и Гданск Сава. Хиляди хора се стекоха на погребението на митрополит Василий на 13 февруари в историческия катедрален храм "Св. Мария Магдалина" във Варшава. След 40- дневен траур Св. Синод на Полската православна църква ще трябва да избере приемник на овдовялата катедра.

+++

През декември 1997 г. Грузинската православна църква канонизира архимандрит Григорий Парадзе за свещеномъченик. Архимандритът бил изтъкнат богослов, писател, поет, идеолог на антиболшевишката грузинска емиграция, уважаван духовник. Определено е паметта му да се отбелязва на 6 декември ­ деня, в който е бил убит в Освиенцим през 1942 г.

През 1971 г. е закрито православното богословско училище на остров Халки, единственото в Турция. Напоследък се разглежда въпросът училището да бъде отворено отново. Като противодействие на това ислямски екстремисти проведоха протестна демонстрация около сданието на Вселенската патриаршия. В нощта на 3 декември миналата година вследствие на терористичен акт бе сериозно повреден покривът на храма "Св. Георги" и бе ранен патриаршеският дякон. Това е третият взрив, насочен срещу Константинополската патриаршия. Предишните бяха през 1994 и 1996, но тогава нямаше човешки жертви.

+++

Отделът по образование и катехизация към Московската патриаршия е подготвил проектозакон за религиозното образование на децата. Той е основан на приетия неотдавна в Русия Закон за религиозните обединения. Обучението в Закон Божи в училищата и детските градини трябва да се извършва от местното православно духовенство (или от духовенството на традиционното за дадената област вероизповедание) и да се финансира от държавата.

+++

"Патриархът" на разколническата Украинска православна църква Филарет е създал в Белорусия т.нар. "Белоруска автокефална църква", която се противопоставя на Белоруския екзархат към Московската патриаршия. Властите обаче отказват да регистрират новообразуваната "църква".

Зов за съдействие

В белоруския град Гомел е създаден фонд "Последици от Чернобил" за подпомагане на деца, засегнати от ядрената катастрофа.

Председателката на фонда г-жа Раиса Строговец се обърна неотдавна към Св. Синод на БПЦ с молба 100 деца и 10 придружители да бъдат приети на кратко летуване у нас. Така те не само ще имат възможност да отдъхнат сред красивата българска природа на чист въздух, но и ще бъдат в допир с православната християнска духовност.

Според г-жа Строговец, досега на зова за помощ са се отзовавали спонсори главно от западни страни, често католически и протестантски благотворителни организации. А нейното желание е децата да са в по-близка връзка с Православието.

Българската православна църква с готовност се е отзовала на молбата на Гомелския фонд. Тя ще предостави на малчуганите, носещи последиците от чернобилската катастрофа, Синодалната станция в Несебър през целия месец юни 1998 г. , като също така ще поеме и режийните разноски по обслужването на базата, възлизащи на около 20 милиона лева. Поради финансови проблеми за Св. Синод на БПЦ ще е трудно да поеме изхранването на децата, което ще струва около 30 милиона лева. Затова се обръщаме за съдействие към всички, които биха желали да подпомогнат с парични средства това начинание. Гомелски фонд "Последици от Чернобил"

Банковите сметки на Св. Синод са следните:

В лева- Българска Патриаршия - Св. Синод ул. "Оборище" № 4, София - 1090 За децата от Гомел- Беларус Банкова сметка № 1067989912 при Банка БИОХИМ, клон "Европа" пл. "Св. Неделя" № 19, София/ Банков код 66096608

В щатски долари - Българска Патриаршия - Св. Синод ул. "Оборище" № 4, София - 1090 За децата от Гомел- Беларус Банкова сметка N: 1100434208 при Българо-Руска Инвестиционна Банка АД София, ул. "Съборна" № 11 а Банков код 88898882

Средствата ще се набират до края на м. април.

ЦВ

New