ГОВОРЪТ И КНИЖОВНОЕЗИКОВАТА ПРАКТИКА НА БЪЛГАРИТЕ-КАТОЛИЦИ ОТ СРЪБСКИ БАНАТ

Ценка Иванова, Ничка Бечева

web | web

В текста се представят основните проблеми при изследването на българите-павликяни на територията на сръбски Банат в социолингвистичен и собствено езиков план с оглед на тяхната говорна и писмена практика в мултиетническа среда.

Историята на балканските народи векове наред е формирала специфична етно-езикова картина. Войните и разрушенията, промяната на границите на средновековните държави, загубата на държавна самостоятелност предопределят развитието на особен синдром на преселението за немалка част от народите, населяващи тази част на Европа. Характерно за посочените преселения е, че новодошлите и местните хора са говорели близки диалекти на един и същ диалектен континуум, който формира представата за отделен език, или са говорели на диалект от съседен езиков континуум, при което границите на неразбирането от психолингвистична гледна точка не са били непреодолими. Така на територията на днешните южни славяни са се формирали своеобразни езикови “острови” от носители на генетично твърде близки говори, макар че структурно се отличават повече или по-малко от заобикалящите ги говори. Съвременното проучване на езиковия статус на подобни микрообщества без съмнение би трябвало да бъде ориентирано към социолингвистиката по ред причини, основните от които могат да бъдат изведени в следния ред:

- Говорът на предците преселници в течение на няколко столетия встъпва в контакти с други генетично близки езикови формации и несъмнено от съвременна гледна точка не бихме могли да претендираме за класически тип диалектоложко изследване при анализ на характеристиките на съответния говор;

- Носителите на подобни “малки” езикови формации встъпват в контакт с носители както на генетично близки, така и на генетично отдалечени езици и, следвайки теорията на езиковите контакти, при развитото двуезичие би трябвало във всички изследвания да се регистрират резултати от различни типове интерференции;

- Развитието на живота на преселническото общество в новите условия, както и промяната в бита и социалните отношения изобщо в течение на определен период поставят изискването за попълване на езиковия инвентар, при което езиковото микрообщество се справя понякога по различен начин от този, който избира езиковата “метрополия”;

- Необходимостта от писмена практика на подобна общност поставя нови дилеми - в определени сфери и функции да се приеме утвърденият нормиран книжовен език на мнозинството (или на официалния език на съответната държава), но същевременно да се култивира и собствена писмена практика “на майчин език”, при което и тази собствена писмена норма може съществено и по редица важни свои характеристики също да се отличава от книжовноезиковата норма на “метрополията”.

В посочената езикова палитра своето екзотично, макар и скромно откъм численост място заемат т.нар. банатски българи, които наричат себе си палчене, с техния архаичен и интересен за науката говор, но и с писмената си практика, която може да се причисли към редките книжовноезикови феномени.

Българите-павликяни (палчене) са приобщила се към католицизма общност, част от които напускат родните си места след поредица трагични за населението от крайдунавските области (в района на градовете Свищов и Никопол) събития през ХVІІ и ХVІІІ век. Също като българите-католици от северозападна България след неуспешното Чипровско въстание, избухнало в края на ХVІІ век и след поредица турско-унгарски и турско-австрийски войни, те преминават река Дунав и търсят условия за по-сигурен и по-добър живот извън границите на Османската империя. След дълги митарства, след преговори с австрийските владетели Леополд, Карл VІ и Мария Терезия, водачите на преселниците постигат удовлетворяващи ги условия за заселване в областите Трансилвания и Банат. В Банат те получават правото да сключват договори с едри земевладелци за определени хектари земя за обработка, които след 30-годишна работа могат да станат тяхна собственост, а срещу охраната на определени гранични територии получават допълнителни данъчни облекчения. Първоначално са населявали само тази част от Банат, която е разположена северно от река Дунав. Едва към средата на ХІХ век преминават и южно от Дунав. Родовата памет на първите заселници в сръбски Банат е съхранила разкази за тежките първи години на новото заселване, белязани от наводнения, унищожени селища от природните стихии, глад и недоимък.

След Освободителната Руско-турска война от 1877-1878 година и създаването на Българско княжество част от банатските българи и от сръбски, и от румънски Банат се завръщат в България. Те се заселват в Западна България - най-известното селище, с което и днес поддържат активни контакти, е Бърдарски геран. Последвалите исторически катаклизми, особено печалните за България последици от Първата световна война, мотивират някои от завърналите се в родината палчене отново да се върнат в сръбски Банат. Така в селищата, където днес живеят палчене, могат да се срещнат хора, които знаят, че са потомци на стари родове, дошли от румънски Банат, но има и такива, които са родени в България и като малки деца са я напуснали с родителите си, т.е. те са наследници на митарствали в двете съседни земи хора.

По досега известните данни за броя на това население, в сръбски Банат живеят около 3 000 палчене, докато в румънски Банат те наброяват около 12 000. Освен селата Бело блато и Иваново, в които функционират регистрирани от няколко години културно-просветни дружества, останалите селища са Ечка, Яша Томич (старо Модош), Конак, Банатски двор (Рогендорф, Зворняк), Скореновац (Гюргево), Стари Лец. Голяма част от банатските българи са се асимилирали в резултат на смесени бракове със словаци и унгарци, за което играе роля конфесионалният фактор, а също и със сърби. По твърдение на стари палчене изразените процеси на претопяване с други националности са започнали да протичат след Втората световна война.

Първите описания на бита, езика и битието на банатските българи правят Константин Иречек и Любомир Милетич. Поради факта, че те са се обособили отдавна като етно-езиково-културна общност с центрове Бешенов и Винга в Румъния, основните изследвания в самата общност за нейния произход и историческа съдба, за бита, традициите и творчеството й са правени именно в румънски Банат главно от гимназиални учители. Особено активни са потомците на две фамилии - Телбизови и Иванчови.

През 60-те години на ХХ век българският професор Стойко Стойков прави описание на говора на банатските българи на базата на данни и информатори от селища в румънски Банат (Стойков 1967; Стойков 1968).

Първия обзор за палчените в сръбски Банат публикува преди близо 15 години проф. Марин Младенов в “Мост”, списанието на българската народност в Югославия за наука, литература и култура (Младенов 1989). В историческо-стопанския и културно-филологическия очерк, озаглавен “Банатските българи, 250 години”, авторът разглежда подробно историческите причини, довели до преселването на българите-католици, същността на павликянството, дейността на католическите мисионери, заселването на българите в т.нар. Малка Влахия и Седмиградско. Във втората част на публикацията М. Младенов описва личните си впечатления от срещите си с българите от сръбски Банат, прилага кратък списък на диалектни думи и изрази, а също - на лични и фамилни имена. Авторът прави преглед на развитието на просветата, културата и книжнината на банатските българи.

През 1999 г. в София бе публикувано обширното изследване на Благовест Нягулов “Банатските българи. Историята на една малцинствена общност във времето на националните държави” (Нягулов 1999). На повече от 360 страници авторът разглежда обособената общност на банатските българи от нейното възникване до разделянето й. Проследява историята на това население под властта на държавите-наследнички, както и на банатските българи в България.

Смяната на поколенията, новите форми на изява на културна и езикова специфичност несъмнено пораждат специализирания научен интерес към съвременната говорна и писмена практика на палчените. В този доклад само маркираме основните проблеми, които биха представлявали интерес за по-нататъшни изследвания. От досега изложеното следва, че в чисто филологически план са наложителни най-малкото два ъгъла на анализ. Единият би могъл да обхваща говорната практика с всички посочени нюанси - старинни и привнесени пластове, които обединяват исконния говор и по-късните наслоявания в резултат на контакти с носители на говори, по-малко или повече отдалечени от първичния. Вторият ъгъл на изследване е ориентиран към писмената практика, която съдържа специфични и уникални черти.

Вече споменахме за диалектоложкото изследване на проф. Стойко Стойков, което почива на материали, събирани от румънски Банат (Стойков 1967; Стойков 1968). През 1994 г. във Велико Търново бе публикувано и проучването на Нено Неделчев “Диалект на българите-католици. Северен павликянски говор”, което описва диалекта на “местните българи-католици от Северна България, които днес живеят в селищата Ореш, Трънчовица, Белене и Малчика. Тези са “местните северни павликяни” ... и никога не са напускали езиковата територия на България” (Неделчев 1994:11).

Ясно е, че за да се завърши езиковата картина на павликянските говори, е необходимо да се проучи и говорът на българите-павликяни от сръбски Банат. Това се налага и от факта, че палчeните живеят в мултиетническата среда на Банат в села с унгарско и словашко население. При ежедневното си общуване, а също и при богослужение те са в пряк контакт с най-малко един чужд език. Очевидно е и влиянието на сръбския език като официален и общозадължителен в държавата, в която живеят. При тези обстоятелства представлява интерес да се проучи интерференцията на всички езикови равнища.

Материалът, който досега е събран при теренните ни проучвания, все още не е достатъчен за подробно диалектоложко описание, но вече се очертават основните характеристики на говора.

Той може да се причисли към източните български говори. Основание за това ни дава особеният рефлекс ê (широко е) на старобългарския вокал ят под ударение, независимо от характера на следващата сричка, напр. невêсто, недêлê, кулêну. Наблюдава се редукция на неударено о в у и по-рядко - на е в и: пуле, душли, уд селуту; идна, жината, угнищи.

Без съмнение, най-характерната отличителна черта на този говор е вокалът ы, който може да бъде както на етимологично място, така и на мястото на първично и: сын, рыбешка, жывнъ `домашно животно`, чыч `чичо`, рыза, стыгне, купатыл `баня`. Подобна особеност има и в някои говори на територията на България (Стойков 1993:209)

Друга особеност, характерна за източнобългарските говори, която откриваме в диалекта на палчените, са меките съгласни в края на думата - пупер`, шумик` `извара`, таван`. В областта на консонантизма можем да споменем и наличието на африката s `дз` - sвезды, sыт `стена`.

От морфологичните особености ще отбележим окончание -ве за едносричните съществително от мъжки род - духве, пупове, дедве, кулове и, разбира се, членуването на имената - жывотъ, чорквата, укоту, старата.

От посочените по-горе особености можем да заключим, че говорът на българите-палчене в сръбски Банат в голяма степен споделя характериситиките на останалите банатски и павликянски говори, а и изобщо особеностите на източните български диалекти.

Анализът на лексикално равнище обаче създава значително повече трудности, породени от разнопосочните влияния на различни езици - славянски и неславянски, в различни периоди от време и в различни сфери на материалната и духовната култура. Така например, в говора откриваме заемки от немски като дрот `тел`, ганг `преддверие, коридор`, щримфеле `чорапи`, но се употребява и колцуне. От унгарски са перна `пухена възглавница`, дуня `пухена завивка`, но се среща и юрган`.

За да установим приблизително хронологията и пътя на заемките, трябва да потърсим успоредици в говорите на банатските българи в румънски Банат и в България.

По-особеното положение на диалекта на банатските българи се дължи и на факта, че той има самостоятелна графична система, опираща се на латиницата. На този диалект се създава литература, издава се периодика, която задоволява културни, религиозни, обществени, научно-популярни и други потребности на населението.

Въпросът за възникването на книжовния език, бил той стар или нов, е колкото лингвистичен, толкова и историко-културен. Често от съвременна гледна точка и от дистанцията на времето е трудно да се определят първоначалните подтици и мотивите за някои временно или трайно реализираните тенденции. Наборът от диференциални признаци, които са присъщи само на полифункционалния книжовен език1 (обработеност, нормираност, наддиалектност, задължителност за ползващите/ владеещите езика на определена територия, стилистична диференциация, висок социален статус/ престиж, устна и писмена разновидност) и които варират според различните езикови ситуации, е красноречиво доказателство за обусловеността им от обществено-историческите условия.

Писмената практика на банатските българи трудно би се поместила в цялостното определение за същността на книжовния език, функциониращ в езикови общества с изградена структура във всички области на социалния живот. Собствената писмена практика на подобни общности е отзвук от процеси, протичали през ХVІІ и ХVІІІ век и обхванали всички народи, изповядващи католическата вяра. За разлика от народите на т.нар. Pax Slavia Orthodoxa, всички славяни на територията на Австрийската империя отрано имат възможност да създават писмени текстове на разбираем език, т.е. близък до говоримия. Сред православните славяни тази тенденция започва да се проявява основно едва през ХІХ век.

Банатските българи получават издания с канонично или тематично по-широко религиозно съдържание на разбираем за тях език - т.е. говорът им бива нормиран и започва собствено съществувание на писмена формация с употреба в ограничен кръг области: църква, домашно възпитание, родова памет, възможност за информираност за основни културни събития. Напълно в унисон с водещата роля на конфесионалния фактор писаните текстове са на латиница, адаптирана с ограничен брой диакритични знаци към особеностите на говора. Основата на нормата е палченският говор, но значително надграден с изразни средства от т.нар. интелектуален пласт, по който именно се различава книжовноезиковата формация от народния говор.

Съпоставката с нормирания български книжовен език показва както редица сходства, така и важни специфики, които като изводи са изключително ценни за теорията на книжовните езици. Показателно е, че конфесионалният фактор изключва навлизането на сърбизми за сметка на хърватизмите - дори тогава, когато определени форми са съвпадащи, със сигурност може да се твърди, че те идват като хърватизми, тъй като основната богослужебна литература идва от католическа Хърватска, също и от Словения.

Докато степента на близост или отдалеченост от говоримата основа на който и да е писмено нормиран език е нещо относително и неподдаващо се на обща формула, то надграждането със специфична лексика от т.нар. интелектуална област е общ и наложителен процес, който не е подвластен на субективни предпочитания. Любопитно е по какъв начин със собствените възможности на говора или чрез калки и заемки писмената норма на палчените се издига нагоре по скалата, за да реализира повече функции. Примери като предхурта `предговор`, пучелница `първа читанка`, вежбаница ‘учебник-читанка’ и под. показват как със собствени ресурси се е разширявал инвентарът на говоримия език. 

Освен банатските българи, на територията на Сърбия, в пограничните с България области, живее българско малцинство, което обаче е отделено сравнително късно (след Първата световна война) от своята метрополия и поради това ползва съвременния български книжовен език. За писмената практика на тази общност е характерна специфична интерференция при контактуващи си твърде близки (книжовно)езикови системи (българската и сръбската), при което се наслагват и особеностите на говорната практика от преходна диалектна зона. Въпреки осъществените контакти между представителите на двете общности и културното сътрудничество, което реализират в последните години, от тях не произлиза промяна в писмената практика на банатските българи.

От гледна точка на прагматиката представлява интерес още един въпрос - отношението на представената писмена норма към нормата на съвременния български книжовен език. Българският книжовен език се изучава в съботното училище на село Бело блато наред с изучаването на писмения палченски език в неделното училище при църквата. Свещеникът Стоян Калапиш, един от активните и образовани млади палчени, пише специален учебник по палченски за ограмотяване на децата. Единични представители на младото поколение, които имат интерес да продължат образованието си в България, са усвоили добре и нормите на съвременния български книжовен език. От контактите с българи от България и от познаването на съвременната българска езикова норма обаче не произлиза промяна в статуса или в писмената практиката на банатските българи.

Изнесените общи наблюдения показват, че изследването на подобни говорни и писмени феномени има важно значение не само за филологическата наука, но и за етнологията, социологията, културологията.

 

 

НАПОМЕНЕ:

1. Терминът “полифункционалност" в книжовноезиковата проблематика е въведен от А. В. Исаченко. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА:

Младенов 1989: Марин Младенов, Банатските българи, 250 години. Мост, № 117, 1989.

Неделчев 1994: Нено Неделчев, Диалект на българите-католици. Северен павликянски говор, Велико Търново.

Нягулов 1999: Благовест Нягулов, Банатските българи. Историята на една малцинствена общност във времето на националните държави, София.

Стойков 1967: Стойко Стойков, Банатският говор, София.

Стойков 1968: Стойко Стойков, Лексиката на банатския говор, София.

Стойков 1993: Стойко Стойков, Българска диалектология, София.

 


Ценка Иванова, Ничка Бечева
ГОВОР И КЊИЖЕВНОЈЕЗИЧКА ПРАКСА БУГАРА-КАТОЛИКА СРПСКОГ БАНАТА
Резиме
У тексту се наводе основни проблеми социолингвистичког и сопствено лингвистичког истраживања говорне и писмене праксе бугара-католика у мултиетничкоj средини српског Баната. Уз неке историjске белешке и кратак преглед досадашњих истраживања ауторке обележаваjу основне црте тог старинског бугарског говора, његово функционисање као посебна врста књижевног jезика ограничене употребе, с посебним графичким системом заснованим на латиници, региструjу утицаjи генетски блиских и генетских удаљених jезичких формациjа.

 

 

(с) Ценка Иванова, Ничка Бечева
=============================
(с) Електронно списание LiterNet, 24.04.2004, № 4 (53)