Одринската епопея - венец на българската войнска слава

След освободителната Руско-турска война (1877 - 1878) по силата на Берлинския договор от 13 юли 1878 г., значителна част от земите, населени с българско, гръцко, сръбско, албанско и друго население, остават отново в пределите на турската империя. Безуспешният край на национално - свободителните борби поотделно, чрез въстания довеждат народите на балканските страни до извода, че успех в борбата за освобождаване на поробените им територии, може да се постигне само с обединените усилия на народите в европейските предели на Османската империя.
Така в продължение на няколко десетилетия, всяка една от балканските страни се готви за бъдещия военен конфликт. Тласък в подготовката на Балканската война, дава военният конфликт между Италия и Османската империя, избухнал през 1911 г. Правителствата на България, Сърбия и Гърция са решени да воюват на всяка цена против Османската империя. На тяхна страна са и огромна част от народните маси, които открито изразяват желание да се бият за освобождение на своите поробени братя.
След кланетата над българското население в Щип (ноември 1911 г.) и в Кочани (юли 1912 г.) и след отказа на Високата порта за административни реформи в европейските предели на империята, правителствата на България, Гърция, Черна гора и Сърбия пристъпват към мобилизация на войските. В края на септември 1912 г. войските на Черна Гора нахлуват в Албания и това е краят на дипломатически отношения между Османската империя и четирите балкански правителства. На 4 октомври същата година, Турция им обявява война.
Българската армия, възлизаща на над 350 хиляди бойци, навлиза в източна Тракия и само за няколко дни успява да изтласка османските войски на линията Одрин-Лозенград. Настъпилата паника в Османската армия не позволява на Шукри паша да предпази от обкръжение Од-ринската крепост и на 26 октомври тя е обсадена от всички страни от българската армия.
Успехите на българските войски в Източна Тракия и Беломорието, облекчават до голяма степен действията на армиите на останалите съюзни държави Българското население в Тракия и този път не остава настрана от събитията. Хиляди доброволци, готови на саможертва се сти-чат под българските знамена. В началото на октомври Трета Българска армия под командването на генерал Радко Димитриев започва битката за Лозенград. Лозенград е защитаван от три турски корпуса с командващ Мехмед Мухтар паша, син на Гази Ахмед Мухтар паша - един от изявените турски пълководци в тази война. Корпусът се състои от три дивизии всяка от по 30 хиляди души. Френският журналист, главен редактор на популярния вестник "Монтен", като непосредствен свидетел на събитията пише на 21 ден от октомври: "Вечерта срещу 22 октомври командирът на една от трите дивизии на корпуса - Риза паша заповяда атака в нощен бой. В тъмната нощ при лошо време, два табора се вдигат на бой... Всеки от тях поема своя път в тъмнината и бурята, оказват се един срещу друг и не се разпознават. От двете страни откриват огън. Настъпва опасна бъркотия. Цялата дивизия на Риза паша започва да бяга и изпълва Лозенград в страхотно безредие. Мехмед Мухтар паша застава пред бягащите. Напразно вика, заповядва, крещи и заплашва. Не може да ги задържи." В историята на българския народ има много величави дати, но връх на военната слава остава Одринската епопея. След ожесточени и кръвопролитни боеве, пред българската армия се поставя една от най-тежките задачи - превземането на Одрин. Отбраната на втората османска столица е поверена на един от най-способните турски военноначалници - Шукри паша. След петмесечна обсада на 10 март 1913 г. генерал-лейтенант Никола Иванов дава заповед за последна и решаваща атака на одринската крепост. На 11 март започва атаката. Само за две денонощия при тежки и кръвопролитни боеве, българската армия успява да разкъса огражденията и да пробие фронтовата линия при Айваз баба, Айджи оглу и други фронтове.
На 13 март пада Одрин. Пленена е шестдесет и пет хилядна турска армия, заедно с 15 генерала и 1200 офицери, начело с Шукри паша, 600 оръдия, голямо количество друго оръжие и 16 бойни знамена. Същият този ден турския офицер Хасан Джемал, участник в боевете за Одрин, записва в дневника си: "Цялата окръжност на крепоста е в огън, укрепленията са покрити в дим. Земята и небето грозно реват. Снарядите вдигат земята нагоре. Срещу едно наше оръдие неприятеля стреля с десет...с хиляди снаряди щукат в одринската крепост. Войниците падат като снопи в тъмните окопи. Снарядите със страшно бучене разкопават земята и ръцете, краката и други части се отделят от телата. Глухи ридания се чуват в окопите...Докато Шукри паша не вдигне бели флагове огъня няма да спре."

Николета Николова