©2007, Държавна агенция за българите в чужбина.   автор на текста: Ваня Рачева   дизайн: Anamnesis

Васил Левски и Христо Ботев


Христо Ботев (Калофер, 1847/48–1876,
Врачанския балкан), фотография от 1875 г., Букурещ

Христо Ботьов Петков (Калофер, 1847/48–1876, подножието на връх Камарата във Врачанския балкан) е роден в Калофер и е едно от деветте деца в семейството на известния възрожденски учител Ботьо Петков (Карлово, 1815–1869, Калофер) и Иванка Дрянкова (Калофер, 1830–1910, София). Учи първоначално при баща си в родния град. С помощта на Найден Геров, руски вицеконсул в Пловдив, в края на 1863 година заминава за Одеса и е приет за волнослушател в ІІІ клас на Втора Одеска гимназия. Оттам е изключен през 1865 година. За кратко е учител в Бесарабското село Задунаевка.

В началото на 1867 година се връща в Калофер, за да замести на учителското поприще болния си баща и да помага в издръжката на семейството. Мълвата сочи като причина за скорошното му и окончателно емигриране в Румъния негова реч, произнесена на 11 май с. г. на празника на светите братя Кирил и Методий.

От есента на 1867 година Христо Ботев се установява в Браила и започва работа в печатницата на Димитър Паничков. Следи отблизо подготовката на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Готви се да премине и той с четата на Жельо Чернев. Но опитът пропада и Ботев временно се укрива, а по-късно заминава за Букурещ. В края на ноември 1868 година съдбата го среща с Васил Левски в една изоставена вятърна мелница край румънската столица...

Пръв, който пише за познанството на Левски и Ботев, и за влиянието на Дякона върху бъдещия поет и революционер, е Захари Стоянов. Той публикува популярното писмо на Христо Ботев от зимата на 1868 година до Киро Тулешков. Оригиналът на документа е загубен, а в първата публикация писмото явно не е цяло и е без подпис:

... Достигнах до такова жалостно положение, което не можа ти описа. Живея съвършено бедно; дрипите, които имам, се съдраха и мен ме е срам да изляза дене по улиците. Живея на самия край в Букурещ в една вятърничева воденица – заедно с моя съотечественик Васил Дякона.

За препитанието ни не питай, защото едвам на два и три деня намираме хляб да си утоложим глада...

Тия дни мисля да държа сказка в читалището “Братска любов”, но как ще се явя – не зная! При всичкото това критическо положение аз пак си не губя дързостта и си не изменявам честното слово...

Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и все весел! Вечер – дордето ще легнем – той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш всичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности ...

Косвено свидетелство за взаимното влияние между тези силни характери намираме и в тефтерчето на Левски, в което седем страници са заети от Ботевото стихотворение “На прощаване”, преписано саморъчно от Апостола. Той знае текста вероятно от 1868 година, защото Киро Тулешков твърди, че Ботев декламирал стиховете още в Браила, преди да бъде отпечатана окончателната редакция, озаглавена “На прощаване в 1868” (в. Дума на българските емигранти, г. І, бр. 2 от 25 юни 1871 г.)

Ботев преживява тежко обесването на Левски и пише: имах брат, когото видях на бесилото (в. Независимост, ІV, бр. 8, 8 декември 1873 г.). Най-силен израз на почитта си към Левски Христо Ботев дава в двете редакции на стихотворението “Обесването на Васил Левски”. Първата редакция (“Дякон Васил Левски”) е в Ботевото тефтерче, съхранявано първоначално от Тодор Пеев. Втората редакция, която се смята за окончателна, е печатана за първи път в Ботевия “Стенен календар за 1876 година с портретът на Дякона Василия Левски”, а след смъртта на автора и във в. Нова България (бр. 22 от 12 август 1876 г.).

Христо Ботев, както и Любен Каравелов са тези, които по думите на проф. Николай Генчев изграждат първите трайни исторически присъди, синтезирани в прозвището, което Ботев дава на Левски, наричайки го Апостола, и в израза на Каравелов, че Левски е “пръв български светия.” По този начин е сложено началото, на политическото канонизиране на Васил Левски, с което по-късно всички ще бъдат принудени да се съобразяват в една или друга степен.