Радосвета Кръстанова - Има ли време за бъдещето? Устойчиво развитие и гражданско участие
[lang_bg]
Има ли време за бъдещето?
Устойчиво развитие и гражданско участие
Радосвета Кръстанова*
„Управлението на обществата се основава на следните възгледи: онова, което не съществува, не разполага със свое лоби, а онези, които още не са родени, не разполагат с власт.“
Снимки: Марта Димитрова
Хроника на устойчивото развитие
През 1945 г. атомната енергия е използвана (експериментално) от САЩ върху мирното население на Хирошима и Нагасаки. В едно от официалните обяснения за случилото се, висш американски функционер обяснява действията на САЩ като „превантивни мерки за спасяване на милиони неродени американци“.
През 1947 г. американски плувкини се къпят в залива на о. Бикини, където скоро преди това са проведени ядрени опити. Година по-късно плувкините умират от лъчева болест.
1957 г.: в Рим е създаден Съюзът на европейските общности. Съюзът, чиито основи са положени от френско-немското съглашение за търговия с въглища и стомана, бележи същинския край на Втората световна война. Победители и победени си поставят за основна цел да съхранят мира на континента, като изградят пространство за „свободно движение на стоки, капитали, хора и услуги“.
Периодът 1945-1975 г. добива известност като „тридесетте славни години“ на икономически просперитет. През тези години в развитите индустриални общества се налагат интензивното земеделие, основаващо се на мащабна употреба на изкуствени торове и пестициди, масираното навлизане на синтетичните материали в производството и бита и масовата консумация на стоки за все по-краткосрочна употреба.
През 1962 г. американката Рейчъл Карсън публикува книгата „Смълчана пролет“. В нея авторката разкрива пагубните последици от употребата на пестициди върху растителния и животинския свят. Книгата се превръща в бестселър и е обявена за една от 100-те най-важни книги на XX век.
На 28 август 1963 г. Мартин Лутер Кинг произнася речта си „Имам една мечта“, в която заклеймява дискриминацията над тъмнокожото население в САЩ и изразява надеждата си, че бъдещето на човечеството ще бъде изградено върху равноправието и равнопоставеността на всички човешки същества.
През 1967 г. Дейвид Броуър, разочарован от елитисткия и експертен облик на природолюбителския Сиера клуб, на който в продължение на дълги години е председател, създава международната природозащитна организация Приятели на Земята (Friends of the Earth). В момента, заедно с Грийнпийс и WWF, тя е една от трите най-могъщи световни зелени неправителствени организации.
На 20 юли 1969 г. първият човек от Земята стъпва на Луната. След завръщането си Нийл Армстронг споделя колко малка и крехка е планетата ни, видяна от Космоса.
През 1968 г. френски студенти блокират университетите и влизат в кървави стълкновения със силите на реда. Протестното движение на студентите поставя край на дългогодишното управление на генерал дьо Гол и бележи началото на нов период от развитието на западноевропейските общества. Сред исканията си младите хора открояват правото на личностна автономност. Те отхвърлят социалната и политическата система, като се обявяват срещу ценностния й модел, основан на авторитарност, репресия и култ към материалното преуспяване. Един от водачите на бунта – Даниел Кон-Бендит, студент по социология с немски паспорт, след десетилетие основава първата зелена партия в Германия.
През 1968 г. е създаден Римският клуб, обединяващ влиятелни личности от редица развити западноевропейски страни. Целта им е да прогнозират еволюцията на света в глобален план, като се опитат да очертаят границите на икономическия растеж.
На 22 април 1970 г. в САЩ за първи път масово е отбелязан Денят на Земята. Датата устойчиво се налага като Световен ден на Земята.
През 1972 г. е публикуван докладът на Римския клуб „Границите на растежа“. Докладът се основава на прогнозен модел за развитието на човечеството, който анализира връзката между демографския бум и изчерпаемите планетарни ресурси. Предвижданията на авторите са, че до 2100 г. човечеството рязко ще намалее поради изчерпване на горивата, ерозия на почвите и глобално замърсяване. Авторите на доклада за първи път лансират идеята, че „икономиката на умереността“ е бъдещето на планетата. Въпреки многобройните и обосновани критики, докладът надживява своите критици и остава в историята на XX век като свидетелство за глобална предвидливост. Въпросът „Има ли граници икономическият растеж?“ ще се превърне в един от водещите дебати на следващите десетилетия.
През същата година в Стокхолм е свикана среща на върха на страните-членки на ООН на тема „Човешката околна среда“. На тази среща за първи път на официален световен форум се разисква връзката между екология и икономика и се въвежда термина „екологично развитие“. Форумът, който остава в историята като Първа среща на върха за Земята, разглежда природата като „общо световно богатство“, което трябва да бъде запазено за бъдещите поколения.
Отново през 1972 г. американският икономист Фриц Шумахер публикува книгата си „Малкото е красиво“ (Small is Beautiful). В нея той критикува господстващия консуматорско-технократичен модел и описва предимствата на малките самоуправляващи се общности с човешко лице. „Човекът е малък – пише Шумахер. – А малкото е красиво.“
През 1979 г. немският философ Ханс Йонас издава труда си „Принципът на предвидливостта[1]“. В него авторът поставя въпроса за необходимостта от нова нормативна и етическа система, която да определя човешкото поведение спрямо заобикалящия свят. Тезата на Йонас се основава на три очевидни факта: научните прогнози са несигурни и трудно предвидими в дългосрочен план; природните ресурси – изчерпаеми; някои процеси, предизвикани от човека и неговата дейност – необратими[2]. Идеите на Йонас стоят в основата на „принципа на предпазливостта“, който по-късно е възприет от ООН и Европейския съюз като основен принцип в договора от Маастрихт (1993), както и от редица други международни законодателни документи[3] .
През 1980 г. Международният съюз за съхранение на природата публикува доклад, озаглавен „Световна стратегия за съхранение“, където за първи път се появява терминът „устойчиво развитие“ (sustainable development).
През 1986 г. в Чернобил, Украйна избухва реакторът на атомната електроцентрала. Броят на засегнатите и жертвите и досега не е известен. През следващите няколко години по-голямата част от европейските държави затварят старите си централи и за дълъг период се отказват от по-нататъшно развитие на ядрената енергетика.
През 1987 г. Световната комисия за околна среда и развитие към ООН публикува историческия си доклад „Нашето общо бъдеще“ (Our Common Future), известен още като „Докладът Брунтланд“, на името на норвежката министър-председателка Гру Харлем Брунтланд. В него за първи път се предлага официална дефиниция на понятието устойчиво развитие: „Устойчивото развитие е развитие, което отговаря на потребностите на сегашното поколение, без да ограничава възможността на бъдещите поколения да посрещнат и реализират своите потребности. Две са идеите, които са неразривно свързани с това понятие: идеята за „потребности“, и по-специално насъщните нужди на най-ощетените, и идеята за ограничения, които съвременното състояние на технологиите и на социалната организация налагат върху способността на околната среда да посрещне днешните и бъдещите ни потребности.“[4]
На 16 септември същата година е подписан протоколът от Монреал – колективна договореност между нациите за ограничаване и премахване на веществата, причиняващи пробив в озоновия слой. Протоколът е първият знак, че са възможни съвместни и съгласувани действия в планетарен мащаб.
Отново през 1987 г. френският философ Мишел Сер издава книгата си „Естественият договор“. В нея авторът обосновава нравствения дълг на човека към природата и го призовава да възстанови нарушената хармония, като сключи „естествен договор“, в рамките на който природата, по подобие на човека, да придобие статут на субект на правото.
От 3 до 14 юни 1992 г. в Рио де Жанейро се провежда Втората среща на върха за Земята. На този форум терминът „устойчиво развитие“ се налага официално и започва широко да се разпространява в медиите. На същия форум е прието споразумението от Рио и е създаден „Дневен ред за 21 век“, който предвижда разработване на глобални и локални планове за устойчиво развитие. Дефиницията за устойчиво развитие на комисията Брунтланд, която се основава на опазване на околната среда и предвидливо използване на природните ресурси, е видоизменена с въвеждането на дефиницията за „трите стълба“, чието интегрирано и хармонично взаимодействие чертае алтернатива за развитие: икономически просперитет, социална справедливост, съхранена околна среда.
През 1992 г. е подписан Договорът от Маастрихт, който превръща Съюза на европейските общности в Европейски съюз. Съюзът приема устойчивото развитие като суверенен приоритет.
През 1994 г. е публикувана Хартата от Аалборг за устойчивите градове в рамките на Европа.
През 90-те години на XX век научната общност се обединява около становището, че повишаването на глобалната температура на Земята е факт.
От 1 до 12 септември 1997 г. в Киото се провежда Третата конференция на ООН за климатичните промени, в рамките на която е съставен и едноименният протокол. САЩ отказват да ратифицират протокола. Основната причина за отказа е, че бурно развиващи се икономически сили като Китай и Русия отхвърлят икономическите ограничения, предвидени в протокола.
През 2000 г. е приета Лисабонската стратегия на Европейския съюз. Основен стълб в стратегията е изграждането на ЕС като „икономика на знанието“.
От 26 август до 4 септември 2002 г. в Йоханесбург се провежда поредната четвърта среща на върха за Земята. Повече от сто държавни глави и няколко хиляди представители на правителствата и на неправителствените организации ратифицират договор за съхраняване на природните ресурси и опазване на биологичното разнообразие. През същата година договорът от Киото е подписан от всички страни-членки на Европейския съюз.
Отново през 2002 г. авторите на „Границите на растежа“ издават осъвременена версия със заглавие „Границите на растежа – 30 години по-късно“. В новата си версия те доказват, че настоящото състояние на планетата да голяма степен съответства на предвижданията им.
През 2005 г. договорът от Киото за намаляване на парниковите газове в атмосферата влиза в сила в рамките на Европейския съюз. Поставено е началото на амбициозна мащабна политика за превръщането на ЕС в световен лидер в борбата с климатичните промени.
През същата година Генералната асамблея на ООН очертава периода 2005-2014 г. като Десетилетие на образованието за устойчиво развитие.
Към 2009 г. 20% от населението на Земята потребява 70% от произведената енергия, 75% от произведените метали и 85% от дървесината.
Според актуални прогнозни резултати, към 2030 г. 84% от световното население ще живее в развиващите се страни.
Понастоящем съотношението в благосъстоянието между 20-те процента най-богати и 20-те процента най-бедни жители на планетата е нараснало от 30:1 през 1960 г. на 100:1 през 2009 г.
Устойчивото развитие е вписано като една от основните цели на Хилядолетието на развитието, набелязани и приети от всички страни-членки на ООН.
До момента България не разполага с официална държавна Стратегия за устойчиво развитие.
Човекът и природата в едно
Горната хронология очертава многообразие от събития, процеси и промени, които само за последните няколко десетилетия доведоха до радикална трансформация на жизнената ни среда. Тази трансформация засяга и се проявява във всички области на човешката дейност. В този смисъл тя има глобални измерения. В основата й стои едно несъответствие: несъответствието между главоломно нарастващите амбиции и нужди на човечеството и способността на природата да удовлетвори тези нужди в дългосрочен план. С други думи, тази трансформация очертава граници и ни изправя пред необходимост от преосмисляне на човешката дейност. Тя налага едно общо съгласие, нов консенсус: проблемите са глобални и взаимосвързани, следователно те застрашават оцеляването на човешкия род; решенията на тези проблеми не могат да бъдат намерени без общи и съгласувани усилия и действия, следователно те изискват отговорност и солидарност; успехът на този нов подход изисква промяна в начина, по който хората възприемат връзката си не само с онова, което са свикнали да възприемат като „околна среда“ или „природа“, но и с останалите човешки същества. Това преосмисляне има своите политически, социални и икономически измерения, а в основата му стои необходимостта от „антропологична“ революция. На езика на философията, това означава промяна на парадигмата – ново възприятие за света и принципите на съжителство на хората в него, основаващо се на нова система от ценности и норми на поведение.
Една авторитетна линия в съвременните социални науки разглежда развитието на човечеството като процес на непрекъсната еманципация – социална еманципация, полова и сексуална еманципация, политическа и културна еманципация. Възприемането на еманципацията като преодоляване на ред зависимости обаче се основава на една изначална и фундаментална грешка на модерните времена – еманципирането на човека от природата. Ако се завърнем към поучителната етимология на думата[5], това би трябвало да означава, че човекът – първоначално роб на природата, постепенно се е „освободил“ от робската си зависимост спрямо нея и се е превърнал в самостоен вид, който е в състояние да възпроизвежда себе си и средата си без нейно участие. Резултатите от тази авантюра на човечеството днес сами свидетелстват за своята несъстоятелност. Нещо повече – излизането на човека от естественото му състояние на връзка с природата се оказва не просто несъстоятелно; то се явява чисто и просто невъзможно. „Освобождението“ на човека от природата представлява нова идеологическа илюзия, използвана от не един тоталитарен режим, за да прикрие манипулативната власт на системата над Човека ; да си припомним социалистическия лозунг от не толкова далечното минало „Ние ще победим природата!“.
При все че тезата за „еманципирането“ на човека от природата все още доминира в публичното пространство, в дневния ред на обществата все по-явно се налага една друга социално-политическа и културна парадигма, която оценностява връзката между нещата, участието и отговорността на индивидите и обществата не само за настоящето, но и за бъдещето. Занапред общественият напредък следва да се съизмерва не спрямо „независимостта“ от околния свят, а спрямо качеството на пресъградената връзка между човека, обществото и естествената му среда. Културата трябва да се завърне към природата. Тази еволюция се осъществява много по-бавно, тъй като в основата й стои промяна на манталитетите и нравите.
Границите на растежа
Убеждението за неограничената и безусловна власт на човека над природата е един от отличителните феномени на Модерността. Пред последните десетилетия на миналия век обаче то придобива невиждани доготава измерения с драматични последици за човечеството. При все че се отличава с безкрайно многообразие във формите и проявленията, корените му лежат в количествено и качествено нови характеристики на социалното и икономическо развитие.
През изминалия век продуктивистко-консуматорският модел, основан на философията на безкрайното потребление и производство, се налага като водещ икономически, обществен и ценностен модел; консумацията се превръща в норма на социално поведение, а количеството консумирани стоки – в показател за социален статус. Икономическият растеж става основно мерило за просперитета на обществата, а покупателната способност – главен индикатор за благоденствието на индивидите. За периода от края на Втората световна война до началото на 70-те години на миналия век този модел се утвърждава като образец, а впоследствие – и като безалтернативен модел на развитие не само сред развитите западни индустриални демокрации, но и сред страните с тоталитарно комунистическо управление от така наречения „Източен блок“. По своята същност и характеристики той бележи нов етап от еволюцията на капитализма, който се основава на ускорено развитие на технологиите и стремителното им навлизане във всички сфери на социалния живот. Технологичното общество от своя страна води до ускоряване на икономическите и социалните процеси и до усложняване на взаимодействията между отделните сфери и актьори. Този двояк процес се основава на един очевиден парадокс: От една страна, в резултат от него общественото пространство става все по-фрагментирано, дейностите – все по-специализирани, връзката между областите на човешка дейност, институциите и актьорите – все по-необозрима и трудна за поддържане. От друга, неограниченото „ползване“ на природен и човешки ресурс нарушава баланса между системи на различни нива на йерархия и скоро очертава собствената си ограниченост и несъстоятелност. През последните няколко десетилетия той започва да се налага като водещ както сред „новите икономически сили“ – Китай, Индия, Бразилия, така и сред развиващите се страни от третия свят, които езикът на политическата коректност нарича „страните от Юга“. Преминаването на бившите тоталитарно-комунистически държави от Източния блок в редиците на държавите с нео-либерално демократично управление не променя по същество изходния модел на икономическо и социално развитие; нещо повече, крехките институции, липсата на ясни и последователни държавни приоритети, норми и контролни механизми, слабото гражданско общество и ширещата се неолиберална пазарна анархия пораждат социални колизии , тъй като налагат модели и практики, които водят до корупция и „приватизиране“ на обществени блага, а оттук – до бързо изчерпване на невъзобновими природни ресурси.
До началото на 70-те години на XX век природните ресурси се разглеждат като неизчерпаеми. Този начин на мислене е подкрепен от ускореното технологично развитие, което дава надежди за бързо и ефективно разрешаване на стари и нови проблеми – преодоляване на глада и бедността, заместване на редки природни богатства с новосъздадени синтетични ресурси, алтернативни способи и изобретения за увеличаване на благоденствието на населението.
В края на 60-те години в общественото пространство започват да се чуват мнения, които влизат в разрез с всеобщия ентусиазъм, предизвикан от материалния прогрес. Появяват се данни за вредата от повсеместното и безконтролно използване на химически вещества върху живите организми и човека. Локалните екологични катастрофи зачестяват, а с тях зачестяват и дебатите за въздействието им не само върху непосредствената жизнена среда на настоящото поколение, но и за бъдещите поколения човеци. Зелените движения, породили се по същото време, бързо излизат от рамките на локалните проблеми и придобиват масов характер. Изграждат се международни мрежи от екологични организации, които представят проблемите на глобално равнище.
Докладът на Римския клуб от 1972 г. представлява повратна точка в мисленето за бъдещето на човечеството. Основавайки се на прогнозни изследвания за взаимодействието между лавинообразно увеличаващото се население на Земята и повишаването на материалния стандарт на живот в глобален мащаб – а следователно и на консумацията, авторите на доклада очертават мрачни прогнози за бъдещето, които вещаят значителен спад на световното население към 2100 г. в резултат от изчерпване на основните невъзобновими природни ресурси, последван от икономическа деградация и остри социални сблъсъци. Докладът категорично подчертава, че икономическият растеж има граници, които скоро ще бъдат достигнати. Пътят на развитие на човечеството трябва да бъде преосмислен, а самото развитие – поставено на нови икономически, политически и философски основи. Няколко години по-късно изводите от доклада са подкрепени от други две фундаментални изследвания. В труда си с емблематичното заглавие „Малкото е красиво“ американският икономист Фриц Шумахер предлага „будистки“ изход от безизходицата, в която разхитителният технократски и бюрократичен модел на съвременността е поставил човечеството. Подчертавайки, че „целта трябва да бъде да се достигне максимум благоденствие с цената на минимум консумация“, авторът призовава към преразглеждане на икономическия модел, основан на „метафизичен“ култ към печалба за сметка на разрушаване на природата: „Все по-гигантските машини, които изискват все по-голяма концентрация на икономическа власт и все повече насилие над природата, не представляват напредък: те са отрицание на здравия разум. Здравият разум изисква нова ориентация на науката и технологиите чрез използване на органичното, нежното, ненасилственото, елегантното и красивото.“ Способна ли е съществуващата икономическа система, която господства над човешкия живот, да предложи изход? „Отговорът е очевиден: алчността и завистта изискват непрекъснат и безграничен икономически растеж от материално естество, без идея за съхранение и опазване, и този вид растеж е несъвместим с изчерпаемостта на ресурсите в света. Оттук нататък ние трябва да изучим същината на системата на частното предприемачество и на възможноститите й да еволюира в алтернативна система, която да съответства на новата ситуация.“
Към една нова нормативна и нравствена парадигма
„Ние се нуждаем от нов нравствен и нормативен модел, който да позволи на хората да вършат личните си дела и да направляват обществата си по такъв начин, че да могат да водят живот с разумно високо качество в дълготрайна и устойчива връзка с природата“.[6]
Лестър У. Милбрат
В края на 70-те години на миналия век немският философ Ханс Йонас подлага на преразглеждане съвременния модел на развитие. В основата му стои отхвърлянето на идеята за растежа като ценност сама за себе си. Развитието – пише той – трябва да се разглежда от обратната му страна. Днес важното е да се разбере не докъде може да се разпростре икономическият растеж, а до каква степен природата може да понесе това развитие. Йонас въвежда нова представа за отношението към развитието. Прогресът и развитието не са взаимозаменяеми. В основата на човешкото развитие трябва да залегне принципът на предвидливостта. Тази предвидливост се основава на отговорност, която има пространствени и времеви измерения – тя се простира не само върху наличния свят, но и върху бъдещите поколения. В центъра на този нов подход стои нравственото преосмисляне на ролята на човека на Земята – човекът е надхвърлил способността си да се разгръща в пространството и с това застрашава оцеляването не само на собствения си вид, но и на целия живот на планетата. В този смисъл той трябва да преразгледа представите си за добро и зло, за правилно и неправилно, като включи в своята етическа система грижата не само за всички живи същества, но и за неживата природа. Холистичната представа за света, предложена от Йонас, предполага равнопоставеност между човека, живата и неживата природа и премахване на привилегиите на изключителност, с които до този момент човекът се ползва, без обаче да отрича основната човешка характеристика – отговорността, онази уникална способност на човешките същества да се проектират в бъдещето, да пред-виждат последствията от своите действия и по този начин да ги предотвратяват и да изменят посоката им.
Този нов антропоцентризъм, който изправя човека лице в лице с глобалните му отговорности, оказва съществено влияние върху изграждането на философията на устойчивото развитие. Докладът на ООН „Нашето общо бъдеще“, който за първи път официално дефинира понятието, се основава на идеята за границите на растежа и за необходимостта от предвиждане на развитието. Докладът органично съчетава необходимостта от предвидливост за бъдещето и грижа за настоящето. Значителна част от документите, които очертават пътя на устойчивото развитие от зараждането му до превръщането му в глобална стратегия за развитие на обществата, възприемат философията на грижата и отговорността като фундаментален принцип. От Първата среща на върха в Стокхолм през 1972 г. до последната среща за Земята в Йоханесбург през 2002 г., международната общност в лицето на най-влиятелните световни организации, националните държави, бизнеса и гражданското общество извървява дълъг път на преосмисляне на предизвикателствата пред човечеството. Устойчивото развитие постепенно се налага като консенсусна визия за глобално, регионално и локално развитие. Принципът на устойчивост, заложен в тази визия, съчетава икономическия просперитет, социалната отговорност и отговорността към състоянието на природата. Взаимодействието между трите компонента, наречени „трите стълба“ на устойчивото развитие, отразява една нова представа за функционирането на света, икономиката, политиката, културата. Тази нова представа почива върху идеята за основополагащото значение на връзката.
Развитието като синергия (взаимодействие)
Традиционният подход разглежда различните области на човешката дейност като автономни, отделени една от друга, почти независими. Всяка област се характеризира с висока степен на тясна специализация, в която вътрешните взаимодействия съответстват на строга йерархия, на изградена система от собствени правила и зависимости; тази организация се разглежда като вътрешно присъща на системата – всяка сфера се третира като самодостатъчна, идеята за свързаност с други сфери, дори и да присъства, е маргинализирана и не представлява ценност за самата система. Този светоглед се отразява не само в начина на формиране и функциониране на обществените структури – например администрацията; в по-широк смисъл той определя начина, по който индивидът в модерното постиндустриално общество възприема и оценностява света около себе си. Процесите и явленията в света се разглеждат и обясняват „на парче“, затвореният начин на мислене предполага непрекъснато съперничество между отделните области, групи и индивиди; основна ценност е издигането нагоре в йерархията, което налага предимство на вертикалните взаимоотношения за сметка на хоризонталната връзка на равенство и равнопоставеност.
Основата на този тип организация отразява все по-нарастващата сложност на съвременните общества. Навлизането на все по-нови технологии и все по-тясното специализиране на труда водят до една „експертна“ визия за света, която се характеризира с едностранчивост на подхода и опасна опростеност на преценките за явленията. Този модел на мислене и действие свежда многообразието и противоречивостта на явленията и процесите до калъпа на собствената си ограниченост. Нещо повече – той се опитва не само да обясни чрез собствения си опростен и ограничен модел сложната реалност, но и да го наложи ако не като единствено възможен, то поне като на-близък до „действителността“. В този модел взаимодействието между сферите е по-скоро изключение, а връзката между тях – лишена от ценност и смисъл.
Още в средата на 50-те години на миналия век, този светогледен модел започва да показва своята ограниченост. Множество автори от различен ъгъл и с различен понятиен апарат го разглеждат като вреден за устойчивото развитие на обществата; по-радикалните от тях го посочват като заплаха не само за развитието, но и за самото физическо оцеляване на човечеството. Въпреки различията в подхода, а понякога – и в трактовката на темите, започва да се налага мнението, че проблемите имат глобален характер, че засягат в еднаква степен всички общества и към решаването им трябва да се подхожда комплексно[7]. Налага се необходимостта не само да се отчита взаимодействието между отделните сфери, но в това взаимодействие да се търси разковничето на глобалните проблеми. Тези нови тенденции водят до появата на „съгласувания подход“ към проблемите и на „интегрираните“ политики, които днес представляват сърцевината на европейския модел на устойчиво развитие. Научно-философски понятия като „синергия“ губят маргиналния си абстрактен характер и се разпространяват широко както в теорията, така и в практиката[8]. От друга страна, фундаменталните открития в точните науки все по-категорично доказват свързаността на явленията и процесите от най-ниското до най-високото ниво на организация – откритията на молекулярната физика, биологията, генетиката разклащат установени с векове принципи, превръщайки ги в несъстоятелни предразсъдъци. Хуманитарните науки се отварят към тези открития и се опитват да ги пречупят през призмата на своята „антропоцентрична“ субективност. В светлината на тези открития, антропоцентричната парадигма, основаваща се на изключителността на човешкия вид и неговото неоспоримо превъзходство над останалите видове, придобива съвсем различна трактовка. Човекът, Повелител на природата – единственото същество, надарено с разум, и единствено способно да подрежда света „по свой образ и подобие“ – е злоупотребил с тази своя позиция и трябва да слезе от своя несигурен пиедестал. След като в продължение на столетия е разхищавал света около себе си, той е достигнал физическите граници на възможността за настъпление. Пред него се разкрива един застрашен, изчерпаем свят, фундаментално променен от човешката дейност, в който самият човек проектира своята ограниченост, недалновидност и нравствена изчерпаност. Зелените движения, които възникват в средата на 60-те години на XX век, имат голям принос за налагането и разпространяването на този „екоцентричен“ начин на възприемане на връзката между човека и заобикалящия го свят.
Основните характеристики на новата смислова парадигма преобръщат из основи традиционната парадигма на Модерността. Накратко, те се изразяват в следното:
- Свързаност срещу Отделеност и Обособеност
- Холистичност, Цялостност срещу Фрагментарност
- Далновидност срещу Късогледство
- Дългосрочност срещу Краткосрочност
- Интердисциплинарност срещу Тясна специализация и Профилираност
- Хоризонталност срещу Вертикалност
Устойчивото развитие – невъзможно решение на един нерешим проблем?
Понастоящем устойчивото развитие е неотменна част от глобалната политическа философия на Европейския съюз. Значителна част от страните-членки на ЕС разполагат с национални стратегии за устойчиво развитие; секторните политики се опитват да интегрират устойчивото развитие в програмите си, общини и региони се възползват от автономността си при провеждане на определени политики и създават свои локални програми, често пъти много по-амбициозни и прагматични от националните. Философията на устойчивото развитие е в основата на европейските политики, а устойчивият подход – неотменно условие при формулиране на краткосрочни и дългосрочни цели, при съставяне и провеждане на програми и проекти, при оценка на стратегии, конкретни резултати и дълготрайни постижения.
Моделът на устойчиво развитие се стреми да съчетае три основни стълба на развитието: икономически просперитет, социална справедливост, екологична отговорност.
Още със самото си зараждане обаче устойчивото развитие е подложено на критики. Както всяка идея, модел или теория, която се стреми да предложи глобална и валидна рецепта за разрешаване на комплексни и неотложни проблеми, и устойчивото развитие предлага по-скоро проект, отколкото реална стратегия за действие. В очите на някои от критиците му устойчивото развитие представлява идеологически, практически и лингвистичен абсурд, тъй като се опитва да съчетае несъчетаеми реалии като „развитие“ и „устойчивост“. Развитието предполага непрекъсната промяна, устойчивостта се стреми да запази статуквото; устойчивостта е пречка за развитие с дългосрочни измерения, развитието е динамично понятие, което се противопоставя на „траенето“.Отвъд тези философски постановки, устойчивото развитие търпи още по-сериозни критики, които се основават на неоспорими и драматични факти. В рамките на доминиращата продуктивистко-консуматорска норма това съчетание твърде много наподобява на съюз между „орела, рака и щуката“. В състояние ли е новият модел да преодолее стигащите до уродливост контрасти между клуба на „златния милиард“ и останалата част от света, която щадящият език на политическата коректност нарича „страните от Юга“? Икономическият просперитет за едни означава мизерия за други. Две трети от невъзобновимите световни ресурси подхранват икономиките на страни, които представляват едва 20% от общото население на Земята. Климатичните промени и производните на тях катаклизми засягат цялата планета, но се отразява много по-болезнено върху населението на страните от Третия свят. Принципът на социалната справедливост предполага равен достъп до благата; ширещото се социално неравенство, както вътре в развитите, така и между развити и развиващи се страни, превръща във фарс това универсално човешко право. Мултинационалните компании „делокализират“ производствата си в бившите си колонии, но от произведеното се ползват богатите страни от Севера. Материалният прогрес намалява абсолютните показатели за бедност, но разликата между най-благоденстващите и най-онеправданите се измерва с трицифрени числа. От своя страна, екологичната отговорност предполага наличие на строги нормативни стандарти, административен капацитет, високо ниво на гражданско съзнание и политическа воля. Строгите екологични стандарти в развития свят обаче водят до „преселение“ на високо рискови и замърсяващи технологии в страни и региони, където демокрация и анархия са синоними и където икономическият просперитет се измерва от правителствата единствено със спадането на ръста на безработицата[9]. Всички тези противоречия превръщат устойчивото развитие в спорно понятие, което предлага проблематичен подход и несигурен изход от една изключително сложна и опасна ситуация, която застрашава не просто бъдещето на развитието, а оцеляването на живота на планетата.
Гражданското участие като устойчиво развитие
Участието на гражданите в процесите на вземане на решения представлява един от фундаментите на устойчивото развитие. Устойчивото развитие задава структурата, стратегията и приоритетите, то чертае глобалните визии и предлага политики и модели за действие. Гражданското участие е човешкото лице на устойчивото развитие. Устойчиво развитие е възможно единствено ако бъде възприето като ценностна система и принцип на добро управление от максимално широк кръг от хора. Единствено участието – индивидуално и като част от формални и неформални общности, може да придаде смисъл и реални измерения на тази нова обществена парадигма. То превръща абстрактните стратегии в конкретни политики, като „приземява“ глобалните проблеми на света в рамките на малки, обозрими общности – селото, града, квартала, училището, университета. По този начин устойчивото развитие изгражда мостове между глобалното и локалното, между близкото и далечното, между постижимото и непостижимото, между единичното и общото.
Устойчивото развитие се основа на предвидливост и отговорност. Ако приемем, че принципът на отговорността е присъщ в по-голяма или по-малка степен за всички човешки същества, то трябва да се съгласим също така, че този принцип се проявява в различна степен и по различен начин в зависимост от това дали даден акт, решение или поведение ни засягат непосредствено и доколко се отразяват на най-близкото ни обкръжение, което познаваме най-добре и към което сме привързани с връзките на непосредствена отговорност и полза.
От друга страна, участието засилва самостойността на общностите и спомага за реалната децентрализация на властта и вземането на решения. В контекста на икономическата глобализация, която отслабва способността на националната държава да контролира и регулира редица процеси от жизнена важност за бъдещето на планетата, активните и автономни граждански общности се превръщат във все по-важен фактор за оцеляване на обществата. Както пише създателят на социалната екология Мъри Букшин:
„Най-важният въпрос е да се промени структурата на обществото по такъв начин, че хората да се сдобият с власт. Най-подходящото място за това е общината – големият град, малкият градът, селото, – където ние разполагаме с непосредствени възможности да създадем демокрация „лице в лице“.“[10]
Участието на гражданите има и друго същностно измерение – то изгражда гражданска компетентност, която повишава самочувствието и укрепва способността на хората да градят междуличностна и общностна солидарност, а оттук и да правят политика в първоначалния смисъл на думата – да вземат заедно решения за общото благо и заедно да устройват своя дом.
Нещо повече – гражданското участие разполага с естествени механизми за преодоляване на някои от най-тежките дефекти на формалната демокрация, водещи често до извращаване на самата й същност. Децентрализацията на властта, която се изразява в овластяване на гражданите на местно ниво, позволява на малцинствата да се защитават по-успешно от „демократичния“ произвол на „мнозинството“. Същевременно разширяването на участието позволява на гражданите по-адекватно да противодействат на друг вроден недъг на представителната демокрация – съсредоточаването на власт и ресурс в ръцете на едно малцинство от властимащи (олигархия) и капсулирането на решенията в ръцете на ограничен елит, разполагащ с недостъпни и неразбираеми за „редовите“ граждани знания и умения (експертокрация). Всички тези разсъждения водят до заключението, че насърчаването на гражданското участие води не само до по-устойчиво и „природосъобразно“ развитие на обществата; то позволява несимволично демократизиране на процеса на вземане на решения и подобрява качеството на демокрацията. С други думи, гражданското участие изгражда онзи мост между демокрация и развитие, който придава легитимност на устойчивото развитие като възможен политически проект.
Устойчивото развитие като Нова политика
В по-широк план, гражданското участие се вписва в още по-обхватна общност от принципи, които изграждат облика на една Нова политика. Тъй като борбата за власт е част от битката за налагане на новата парадигма, Новата политика е част от парадигмата на устойчивото развитие. Мнозина виждат в налагането на тази Нова политика сигурен знак за значими социални и политически трансформации, които дават надежди за бъдещето.
Новата политическа парадигма се основава на няколко принципа – широк достъп на гражданите до вземане на важни за общността решения чрез практикуване на пряка демокрация (местни и национални референдуми), върховенство на общия интерес над частните интереси на индивидите, преимущество на планирането и предвиждането над хаоса на саморегулиращите се пазари, оценностяване на сътрудничеството за сметка на съревнованието и състезателния принцип, предпочитание към хоризонталните форми на общуване и отхвърляне на йерархичността, възприемане на труда като облагородяваща дейност, като израз на цялостно, а не на професионално, материално и фрагментарно осъществяване на човешката личност. Както е видно, тази нова парадигма носи нов „постматериален“ ценностен заряд, който представлява отрицание на официалния материалистичен и консуматорски модел. В него качеството на жизнената среда, свободното време и неформалните връзки в рамките на свободно избрани общности са по-ценни от материалното и професионално преуспяване. В новата политика се оглежда еволюцията на развитите индустриални общества, в които една информирана, образована и автономна средна класа търси чрез пряко политическо и гражданско участие пътища за непосредствено себеосъществяване.
Устойчивото развитие между „Края на света“ и „Края на историята“
Последните десетилетия на миналия век по традиция бяха доминирани от есхатологични визии за бъдещото хилядолетие. Лицето на Апокалипсиса се очерта в две абсолютни крайности, изразени в две прогнозни версии в „хард“ и „софт“ вариант: според първата бъдещето на човечеството се свежда до неминуема и глобална екологична катастрофа; втората чертае глобален триумф на неолибералния пазарен модел на демокрация, който ще доведе същото това човечеството до единствено възможния и необратим „край на историята“[11].
И двете визии се отличават с емоционален екстремизъм: първата се основава на глобален песимизъм, втората – на необуздан оптимизъм. В началото на третото хилядолетие втората версия вече доказа своята несъстоятелност – „вносът“ на демокрация се оказва труден процес; неолибералният модел на развитие стои в основата на най-голямата световна финансова криза за последните десетилетия и е на път да изгуби своята универсална привлекателност. Първата версия обаче има преимуществото на неоспоримостта: невижданият в историята на човечеството демографски бум и консуматорският модел, на чийто принцип функционират обществата, водят до скорошно и безвъзвратно изчерпване на невъзобновимите природни ресурси, бедствия и катаклизми все по-често разтърсват планетата, достъпът до плодородни почви и питейна вода представлява все по-съществен проблем, засягащ все повече хора в планетарнен мащаб. Климатичните миграции вече са факт – следващият етап вещае едно ново „голямо преселение на народите“, което ще предизвика неуправляеми конфликти и неразрешими икономически и социални колизии. Тези естествени процеси се разпространяват с неестествено бързи темпове, изпреварвайки способността на отделните индивиди и обществата да осмислят промените и да намерят начини да ги предотвратят. Екологичната катастрофа чука на вратата на всички земни обитатели и ние нямаме време за губене. Разрешението е в спешни действия за незабавна промяна на целия модел – спиране на икономическия растеж, драстично намаляване на консумацията, завръщане към смятани за архаични практики в ежедневието. Животът на човека трябва да се диктува единствено от инстинкта за оцеляване и да бъде подчинен на спасителната философия на умереността, която повелява повторна употреба, рециклиране, ограничаване на потреблението да най-насъщните нужди, строга регулация, и ако е необходимо – тоталитарни мерки за оцеляване. Тази визия се радва на значителен брой привърженици и крие опасности за бъдещето на демокрацията.
Краят на XX век не бе увенчан с „Края на историята“; за щастие той не постави точка и на съществуването на човешкия род. Часовникът на Армагедон[12] още отброява минутите до предизвестения завършек и още дава надежда, че този завършек може да се превърне в хепи енд. Краят на хилядолетието ни направи свидетели и съучастници на зараждането на една нова идея за развитие, с претенции за глобалност и устойчивост, която може да положи едно „Ново начало на историята“.
В нея главна роля играе отново човекът.
„Начинът, по който ние възприемаме света и взаимодействаме с него – пише бащата на икономиката „с човешко лице“ Фриц Шумахер, – очевидно до голяма степен зависи именно от идеите, които изграждат съзнанието ни. Ако тези идеи са дребни, слаби, повърхностни и несвързани, животът ще ни изглежда блудкав, безинтересен, жалък и хаотичен. Трудно е да се изгради чувство за пълнота, така че празнотата в съзнанието ни лесно може да бъде запълнена от големи, фантастически идеи – политически или други, – които сякаш изведнъж озаряват всичко и придават смисъл и цел на нашето съществувание. Необходимо е да се подчертае, че тук се крие една от най-големите опасности на нашето време.“
Взаимодействието между живи, автентични и демократични граждански общности, съставени от компетентни, образовани и активни граждани, е единствената гаранция, че устойчивото развитие няма да се превърне в поредната куха идеологическа залъгалка, призвана да отклонява вниманието на обществата от най-насъщните им проблеми, а ще успее да преодолее най-сериозната и за съжаление – нефантастическа опасност на нашето време: изчезването на човешкия род и живота на Земята.
* Авторът е докторант по политически науки в Нов български университет и в Университета на Бургундия, Франция, председател на Софийско гражданско сдружение „Щастливеца“
Оригинално заглавие на немски: Vorsogeprinzip. Заглавието е преведено на английски като „Принципът на предпазливостта“ (Precautionary principle), а на френски – като „Принципът на отговорността“ (Le Principe Responsabilité).
http://www.scu.edu/ethics/practicing/focusareas/environmental_ethics/lesson8.html
През 1992 г. на срещата на високо равнище на ООН в Рио де Жанейро, страните-участнички приемат Декларация за околната среда и развитието, в която фигурира следния текст: „Когато има опасения от сериозно или необратимо увреждане, отсъствието на категорична научна сигурност не би трябвало да служи за причина да се избягват ефективни мерки за предотвратяване влошаването на състоянието на околната среда.“ Принципът е основополагащ при изработването и на други глобално обвързващи документи като Хартата на човешките отговорности и Хартата на Земята.
Вж. Проект за Стратегия за устойчиво развитие на Р България: http://www.mee.government.bg/doc_pub/SDS_04_05_07.doc
Our Common Future (Brundtland Report), Oxford: Oxford University Press, 1987, report from the United Nation World Commission on environment and development (WCED)
Първоначалното значение на думата на латински означава „излизане от състояние на робство“.
Milbrath, Lester W., Environmentalists – Vanguard for a New Society, State University of New York Press, New York, 1984, превод Р. Кръстанова.
В своята „Теория на комплексността“ френският философ Едгар Морен разглежда отношението на модерния човек към света като резултат от болестно състояние, в което доминира култът към рационалното. Този култ води до изкуствено отделяне на субекта и обекта и поставя човека в позицията на наблюдател, който не може да въздейства върху обективните явления, лишавайки го от най-съществените му антропологически особености – свободата и отговорността да упражнява свободата си. Най-новите научни открития доказват, че както заобикалящият свят въздейства върху човека, така и човекът неминуемо въздейства върху заобикалящия го свят, на всички нива – физическо, биологическо, социално. Тази симбиотична връзка води до непрекъснато „пресътворяване“ на света. Вероятно светът не е създаден за човека, но той съществува чрез и във човека и нищо от случващото се край нас не е случайно, тъй като носи отпечатъка на непрестанното ни взаимодействие с живия и неживия свят. Пресътворяването на света представлява резултат от практикуването на свободата – на избора за действие или бездействие, без който светът, овладян от ентропията, би престанал да съществува. Нравственото послание на Морен се основава на откритията на Новата наука – светът е безкрайно сложен и към него трябва да се подхожда в цялата му комплексност и взаимосвързаност. Възприятието на света и действието на човека в света трябва да се основава не толкова върху самите неща, колкото върху връзките между тях, защото всичко е свързано и именно в тази свързаност човешкият род може да открие разковничето за своето спасение.
„Кумулативният ефект“ например, широко разпространен при различните оценки за въздействие върху средата и човека, се основава на принципа, че резултатът от взаимодействието на различни фактори надхвърля количествено и качествено простатата съвкупност от самите фактори, разглеждани поотделно. Така случващото се в дадена система се отразява не само върху съседни системи, но и върху такива, които не са в непосредствена връзка с нея; този подход позволява в оценката да бъде включено и възможното въздействие на това взаимодействие в бъдеще.
Една сполучлива метафора определя тези страни като „Рай за замърсителя“.
Интервю с Дейв Ванек за сп. Harbinger, 2001.
Фукуяма, Франсис, Краят на историята, С., 1993
Часовникът на Армагедон е създаден след края на Втората световна война от група световноизвестни учени с цел да наблюдават развитието на най-опасните тенденции, застрашаващи глобално човечеството, и да алармират световната общественост, когато стрелките на часовника наближат „полунощ“. До края на 80-те години на миналия век заплахата от ядрена катастрофа се посочва като единствена глобална опасност; понастоящем към нея се прибавя и опасността от глобална екологична катастрофа.
[/lang_bg]
