новият брой
архив / търсене
издателство
контакти
 

брой 9, 05.03.2003     назад     напред  

Книжнина

Можела да бъде и "весела наука"

Йордан Ефтимов

Това е рецензия, която не успях да публикувам своевременно през 2000 г. Или по-скоро – въздържах се да публикувам. Причината да я измъкна сега е, че искам да обърна внимание на по-младите ни колеги, дето светът на филологията е бил и може да бъде авантюра. Не бързайте да ни слагате в архива, по дрехите ни още има следи от приношения.
Що се отнася до онази студентка, която на 24 февруари изтегли въпроса “Космогонични митове на елините” и каза, че синът на Хаоса се нарича Тартор – поздравявам я! Има точен слух за филологическите работи.
йе  

 

За него се разказват какви ли не спомени. Всеки български литературовед или лингвист – стига да отговаря на възрастовите критерии за това – е имал приключение или афера с него. Без изключение.  

В една бележка, струва ми се, във вестник “Вечерни новини”, професор Иван Добрев разказва как се срещнали на конференция на палеолингвистите във Варна. Отишли на Побитите камъни за нещо като полева работа или може би на разходка из исторически забележителности – от онези, които съпровождат всяка уважаваща себе си няколкодневна конференция с международно участие. Там станали свидетели на мистериозно природно събитие – чували известно време почукването на корубите на някакви костенурки. “Морзът на природата”, изкоментирал панкомуникаторът Якобсон. Или нещо подобно.  

Този спомен възбуди любопитството ми към Якобсон далеч повече от факта, че избраните му съчинения от 1970 г., издадени в издателство Mouton в Хага, бяха отпечатани на дебела не съвсем бяла, обезкиселена хартия и имаха грапавина (бяха като варосана мазилка), която свързвах с духа на 60-те и филми като “Забриски пойнт”.  

На премиерата на сборника проф. д-р Христо Трендафилов разказа само една от легендите, носещи се за Якобсон. На конгрес на славистите във Варшава се случило да го блъсне кола. Паднал на улицата и завикал “Помощ” на седем езика.  

Какво разказа на премиерата Ана-Мария Тотоманова, превела четири текста от английски – медиавистичните студии, които правят от сборника нещо уникално, тъй като другите статии са чест гост в обичайните сборници с избрано от този автор. Докато превеждала, през цялото време имала впечатлението, че го прави от руски. Руски изрази ехтяли в главата й. Странно впечатление. Станало тъй, че скоро след това се оказала в Рим, във Ватикана, където имала работа по един ръкопис в библиотеката там. Виждайки се с професор Рикардо Пикио, тя му подхвърлила впечатлението си. А той й отговорил: “Аа, Якобсон говореше всички езици на руски”.  

Апропо. Змеят Атанас Славов, един от разглобвачите на българската литература, на българското културно пространство, веднъж ми спомена, че при общуването си с Якобсон имал следната случка. Действието се развива някъде по Източния бряг. Потърсил го по телефона и в типичен маниер се разговорил, та се наложило онзи тип да го прекъсне с обяснението, че бърза. “Дъ машийн ис уейтинг фор ми”, казал и скоро след това дружески затворил. “Машина ждьот меня – разбираш ли?”, попита ме дядо Насо.  

За лекотата на текстовете му на премиерата говори друга преводачка – Евгения Трендафилова. Тя се спря на прозрачната направа на статиите му и го определи като поет. Детско любитство и кристално чиста поетова визия. Това откривала при него.  

Едва ли ще успея да цитирам нещо от ранното му поетическо творчество. Все пак не може да си другар на Маяковски, Хлебников, семейство Брик и Бурлюците и да не пишеш сам поезия. Под името Алягров е успял да надроби няколко разкошни фрагмента. И който иска да пише за поезията на литературоведите, трябва да има предвид на всяка цена Якобсон.  

Превеждал е малко, но винаги с голяма амбиция. Така веднъж участвал в акция по представянето на стихотворението на Маяковски “Ничего не понимают”. Маяковски го прочел театрално, а след това приятелите му избамкали няколко превода. Ромка Якобсон (тъй го е нарекъл Маяковски в друго стихотворение) прочел своя превод на старославянски (както е смятал тогава). И то превел не само текста, но и типа стих – тоническото стихосложение на “Ничего не понимают” превел в силабика. Смятал, че ако днес (1919 г.) поетическата норма в руския език е тоническа (по-скоро долник, може би волни хореи и ямби и почти никога наистина свободен стих), тя трябва да се преведе в съответната норма (репрезентативен размер) десет века преди това.  

Имал е съпруги от всички по-представителни славянски нации, с изключение на българската. Но пък българската литература не е подминал. И за нея е създал текстове. И то не само за старата българска литература, която други наричат старославянска в българската й редакция. За Ботев е написал цели три статии. А “Болгарский пятистопный ямб по сравнении с русским” (в сборник в чест на Александър Балабанов) е нещото за Кирил Христов, което и до днес ни държи мокро. Избрал е именно този поет и това бих подчертал с дебела линия. Когато става дума за стихознание, вече можем спокойно да посочим поне четири имена – Мирослав Янакиев, Атанас Славов, Рая Кунчева и Яни Милчаков, но през 25-а година, когато Якобсон пише за българския петостъпен ямб и за конотациите на ямба и хорея за българската литературна, авторска поезия с оглед стиха не е имало излязло нищо. Дори изследването на Емануил Попдимитров още не е отпечатано в Годишника на Софийския университет.  

От Георг Краев научих и друга история. Веднъж Якобсон бил поканен от Дора Габе в толбухинските й вилаети. Искала жената, както казваме у нас, да се представи. Показала му домашни гъски. Той й отвърнал нещо, след което тя се сконфузила и никога не отговорила на картичките, които й пращал по някакви празници и тържествени поводи. Едва трийсет години по-късно разбрал какво е означавало онова, което казал. “Имате хубав гъс” бил казал, предполагайки евентуалното множествено число на гъска. Получило се леко не съвсем. Но той имал смелостта да опитва да говори български. Говорел.  

Излиза, че с него са свързани все скрабьозни, неприлични случки. Не е вярно, разбира се. Просто историите, свързани с този ерудит на съвременната славистика, са истории истински, истории, правещи почит на самите славянски литератури. А тях той наистина, повтарям се, за което се и извинявам, познавал отлично. В Диалозите с Поморска има един страхотен момент около Пушкин и еротичните му творби. Те не само не са малко, но и са написани изключително добре. За тях Якобсон има много какво да каже, но споменава само как едно и също – срещата с Анна Керн – е породило стихотворението, започващо така: “Я помню чудное мгновение”, и писмо до негов приятел, където казва, че просто иска да я наебе. Точно наблюдение на лек и гениален дух за вдъхновението на друг също толкова лек и също тъй гениален дух. Летящи вълшебници – като от “Сън в лятна нощ”.  

А в първия си сборник на български, излязъл едва днес, в началото на март 2000 г., т.е. седемнайсет години след смъртта му, той е все така щур. Но преди всичко – многостранен. Преди всичко друго – един водач из славистиката, който не досажда, който няма да иска нищо от тебе, няма да те подканя да знаеш паролата, за да влезеш в свещеното място. Един от най-ясните научни езици. Ето какво ти предлага. Достатъчно е да знаеш да говориш и вече си негов спътник. Той е безкрайно доброжелателен и стига и ти да искаш сътрудничество, стига да са ти отворени очите – и вече сте задочни приятели.  

В предварителната реклама преди няколко години, когато сборникът е трябвало да включва повече и по-различни текстове, заглавието му беше “От Константин-Кирил до Кирил Христов”. Явно игривостта на този каламбур е притеснила издателите. Но не са искали да направят и съвсем строго издание – като излезлите през 80-те руски томчета-първи лястовици “Работы по поэтике” и “Избранные работы”.  

Христо Трендафилов, който е човекът най-силно жадувал български сборник на Якобсон, се е ровил доста, включително из интимните текстове на Роман Якобсон. На премиерата не се посвени да каже, че Якобсон е преживявал себе си като нов Константин-Кирил. Полиглот, учител на мъжете.  

В България е бил на два пъти. Единия в края на 60-те, когато дошъл с Кристина Поморска. Като кобила от разплодник, перифразира поета проф. Никола Георгиев веднъж. Толкова странна двойка били, че социалистическият служител на рецепцията на хотел “София” искал да ги сложи в отделни стаи – помислил, че Поморска му е най-малкото дъщеря.  

Новият сборник на Якобсон е все пак събитие. Дори е екстремен в присъствието на медиавистичните текстове. И именно за медиавистите полезен, безценен. Днес всички сме сигурни, че статии като онази за Бодлеровите “Les Chats”, писана съвместно с Леви-Строс, имат преди всичко историческо значение. Но усетът му за това кои са значимите поети на Русия от второто и третото десетилетие е безспорно усет на схоласт, на умозрителен, идеологичен изследовател в средновековен маниер, исихаст. Затова и наблюдателността му към реторическите фигури на звуково ниво е толкова изострена. Както е било само през определени полуострови на Средновековието, през Барока, в епохата на авангардите. Затова и метонимията и метафората се разполагат в такава координатна система, получават психофизиологическа мотивираност, сдобиват се с геометрия. Якобсон наистина е прегледен, механистичен (статика и динамика са основните показатели, които разпознава в творбите), буквоядски. Каквото и да включваше сборникът му на български, той би изпълнявал една основна функция – в момент, когато критиката напълно деградира заедно със самата литература, неговите текстове напомнят, че тя може да се подчинява на относително точни критерии, че може да притежава собствена система, собствени закономерности, правила, пътища.  

Не е случайно, че са били антиподи с друг прочут руски преподавател в Америка през 40-те – Владимир Набоков. Не са се понасяли главно защото Набоков е обвивал в мистерия творчеството, а Якобсон буквално е осъществявал онези думи на Шкловски за творбата като машина, състояща се от части, които могат да бъдат разглобени. Защото единият е почитал бога на прозата, а другият не е можел да анализира проза. Защото единият е поет на сложното, а другият – на изчистеното. Единият се е пазел от плаката като от дявола и винаги е описвал плакатите като вече свършили своята тривиална задача, като пожълтели, окъсани и циркови, там, където другият е избирал за примери на своите реторически теории дори политически слоугани (I like Ike, с който Айзенхауер идва на власт).  

Мразели са се и докато единият е водел кръстоносна война с идеите в литературата, другият не ги е забелязвал. Днес се докосваме до тези противопоставяния. И това не може да не ни промени.  

 

27.03.2000 г.  

 

Роман Якобсон, “Езикът на поезията”, съставителство, предговор и научна редакция Христо Трендафилов, ИК “Захарий Стоянов”, 2000.

  назад     напред     напред  
  ISSN 1310-9561 © Литературен вестник Виртуалната библиотека!
дизайн и програмиране: ABC Design & Communication
Тази страница е в интернет благодарение на Орбител и Словото!