Океан

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за водния басейн. За митологичния герой вижте Океан (митология).
Карта на световния океан. Той се разделя на няколко основни района, най-често на 5 обособени океана: Тихи океан, Атлантически океан, Индийски, Арктически и Южен.

Океан (от гръцки: Ωκεανός, древногръцкият бог Океан) е голям соленоводен басейн, основен елемент на хидросферата. Около 71 % от повърхността на Земята (~3,61 X 1014 m2) е заета от Световния океан, непрекъснат воден басейн, обикновено подразделян на няколко основни океана и по-малки морета.

Океаните са частично отделени един от друг от части на сушата – континенти или архипелази. Релефът на дъното на океана е сложен и разнообразен.

Повече от половината от площта е с дълбочина над 3 000 метра (9800 ft). Средната океанска соленост е около 35 ‰ (3.5 %), като границите варират между 30 и 38 ‰. В океаните живеят около 230 000 познати животински видове, но учените смятат, че техният брой може да е 10 пъти по-голям.

Науката, която се занимава с изучаването на океаните, се нарича океанология.

Разделение на Световния океан[редактиране | редактиране на кода]

През 2000 г. Международна хидрографическа организация приема разделение на световния океан на пет океана[1]::

Тихият и Атлантическият океан се разделят по екватора на северна и южна част. По-малки области от океаните могат да бъдат наричани морета, заливи, протоци и други. Соленоводните басейни, несвързани със Световния океан, са езера, а не морета, макар че някои от тях носят това име (Каспийско море, Мъртво море и други).

От геоложка гледна точка океаните са области с океанска кора, покрита с вода. Океанската кора представлява пласт втвърден базалт, покриващ земната мантия, който е значително по-тънък и по-плътен от континенталната кора.

Физически характеристики[редактиране | редактиране на кода]

Световният океан има площ 361 млн. km2 и обем 1,3 млрд. km3. Обемът на океана можем да си представим като кубче вода със страна 1 111 km. Средната дълбочина на Световния океан е 3 790 m, а максималната достига 10 923 m (Марианската падина). Почти половината от водите на океана са дълбоки над 3 000 m, а 66 % от цялата земна повърхност представлява океан, дълбок повече от 200 m.

Хидросферата се състои от по-малко от 3 % сладка вода и над 97 % солена вода, главно океанска. Общата ѝ маса е около 1 400 000 000 000 000 000 тона, което прави около 0,023 % от общата маса на Земята.

Температура на водата[редактиране | редактиране на кода]

Средна температура на океана
Дълбочина 60° Север Екватор 60° Юг
  Атл. Тихи Атл. Тихи Инд. Атл. Тихи Инд.
На повърхността 7° 4° 27° 27° 27° 0,3° 1° 0,8°
-100 m 10° 3° 21° 25° 23° 0,1° 1,9° 0,6°
-500 m 8° 3,5° 7° 8° 12° 2,5° 1,7° 1,2°
-1.000 m 6° 3° 4° 4,5° 6° 0,9° 2° 1,5°
-3.000 m 2° 2° 2,8° 1,7° 3° 0,3° 0,1° 0,1°

Цвят на водата[редактиране | редактиране на кода]

Общо погрешно схващане е, че океаните са сини главно заради синия цвят на небето. Всъщност водата има много слаб син цвят, който може да се види само когато водата е в големи количества. Отражението на небето допринася за цвета на водата, но не е главната причина за синия цвят. Основната причина са червените фотони, които водните молекули поглъщат от светлината – единствения познат пример за цвят в природата, получен като резултат от вибрационна, а не електронна динамика.

Части на Океана[редактиране | редактиране на кода]

Основни части на океана

Океанолози разделят океана на региони, в зависимост от физическите и биологичните условия на тези области. Пелагичната зона включва всички отворени райони на океана и може да бъде разделена по-нататък в региони, категоризирани по дълбочина и изобилието на светлина. Фотичната зона обхваща океаните от повърхността до 200 m в дълбочина. Това е регионът, където фотосинтеза може да се осъществява и затова там има най-голямо биологично разнообразие. Тъй като растенията са зависими от фотосинтезата, живота на по-дълбоко трябва или да разчита на материал потънал отгоре (морски сняг) или да намерят друг източник на енергия. Хидротермалните цепнатини са основна възможност в афотичната зона (дълбочини над 200 m). Пелагичната част на фотичната зона е известна като епигелагична. Пелагичната част на афотичната зона, може да бъде допълнително разделена на региони, които се поделят вертикално в зависимост от температурата.

Мезопелагичната зона е най-горният регион. Неговото най-ниската граница е металимнион от 12 °C , която в тропиците като цяло се намира на 700 – 1 000 m дълбочина. Следва батипелагичната зона разположена между 10 и 4°C, обикновено между 700 – 1 000 m и 2 000 – 4 000 m. Разположена по протежение на горната част на Абисланата равнина е абисалпелагичната зона, чиято долна граница, се намира на около 6 000 m. Последната зона включва дълбините и е известна като хадалпелагична. Тя се намира между 6 000 – 11 000 m и е най-дълбоката океанска зона.

Заедно с пелагичен афотична зони има и бентосни афотични зони. Те съответстват на трите най-дълбоките зони на дълбините. Батиалната зона обхваща континенталния склон на около 4 000 m. Абисалната зона обхваща абисалната равнина между 4 000 и 6 000 m. На последно място, хадалната зона съответства на хадалпелагичната зона, който се намира в океанските дълбини.

Пелагични зона може да бъде разделена на две подобласти, неритическа зона и океанска зона. Нерическата обхваща масата на водата, директно над континенталния шелф, а океански зона включва всички напълно открити води. За разлика от крайбрежните зона обхваща района между най-ниската и най-високата точка на прилив и представлява преходната зона между морски и сухоземни условия. Тя е известна също като интертидална зона, защото това е област, в която нивото на прилива се отразява на условията на региона.

Влияние върху климата[редактиране | редактиране на кода]

Схема на пътя на термохалинното течение. Сините линии представляват дълбоки водни течения, докато червените линии показват повърхностните течения

Океанските течения оказват голямо въздействие върху климата на Земята. Те пренасят топлинна енергия от тропиците до полярните региони, както и прехвърлят топъл или студен въздух и носят валежите в крайбрежните райони, където ветрове може да ги пренесе във вътрешността. Повърхностната топлина и сладководните потоци създават глобален плътностен градиент, който задвижва термохалинни течения като част от глобалната океанска циркулация. Те играят важна роля в доставянето на топлинна енергия за полярните региони, и по този начин в регулирането на морския лед. Смята се, че промените в термохалинната циркулация имат значително въздействие върху земната радиация. Освен че термохалинната циркулация управлява скоростта, с която дълбоките води достигат до повърхността, тя оказва значително влияние и върху атмосферните концентрации на въглероден диоксид.

Често се заявява, че термохалинното обращение е основната причина, климатът в Западна Европа да е толкова умерен. Алтернативна хипотезата предполага, че това до голяма степен е неправилно, и че Европа е топла, най-вече защото тя се намира по посока на вятъра на океанския басейн и защото въздушните меси носят топъл въздух на север от субтропиците.[2][3]

Едни от най-драматичните форми на времето се проявяват над океаните: тропически циклони (наричани също „тайфуни“ и „урагани“, в зависимост от района, където се формира системата).

Кратка характеристика на океаните[редактиране | редактиране на кода]

Тихият океан

Тихият океан е най-големия по площ и най-дълбок океан на Земята. Разположен е между материка Евразия и Австралия на запад, континентите Северна и Южна Америка на изток и Антарктида на юг. На север, чрез Беринговия пролив се свързва с водите на Северния ледовит, а на юг – с Атлантическия и Индийския океани. Заема 49,5 % от повърхността на Свитовния океан и вместява 53 % от обема му. Тихият океан се простира приблизително на 15,8 хиляди километра от север на юг и на 19,5 хиляди километра от изток на запад. Площта му с моретата е 179,7 млн. km2, средната дълбочиина – 3 984 m, обемът – 723,7 млн. km3 (без моретата тези данни са съответно: 165,2 млн. km2, 4 282 m и 707,6 млн. km3). Най-голямата дълбочина на Тихия океан (и въобще на Световния океан) е 11 022 m, измерена в Марианската падина. През Тихия океан, по 180-ия меридиан, преминава линията за смяна на датите. Изучаването и усвояването на Тихия океан започват дълго преди появата на писмената история на човечеството. За плаване по океана са използвани джонки, катамарани и прости салове. Експедицията на сала от балсови трупи „Кон-Тики“ през 1947 г., под ръководството на норвежеца Тур Хейердал доказва възможността да се пресече Тихия океан в западна посока, от централната част на Южна Америка към островите на Полинезия. Китайски джонки извършват походи край бреговете на океана до Индийския океан (например седемте пътешествия на Чжън Хъ от 1405 до 1433 г.[4]. В днешно време крайбрежието и островите на Тихия океан си усвоени и заселени крайно неравномерно. Най-големите центрове на промишленост са крайбрежието на САЩ (от района на Лос Анджелис до района на Сан Франциско) и крайбрежието на Япония и Южна Корея. Океанът има значителна роля в икономическия живот на Австралия и Нова Зеландия.[5]

Атлантически океан

Атлантическият океан е втория по големина океан на Земята след Тихия. Неговото име произлиза от името на титана Атлас (Атлант) от древногръцката митология или от легендарния остров Атлантида. Той се простира от субарктическите ширини до самата Антарктида.[6]. Границата с Индийския океан преминава по меридиана на Иглен нос (20° и.д. до крайбрежието на Антарктида (Земя на кралица Мод).[7]. Границата с Тихия океан преминава от нос Хорн по меридиана 68°04’ з. д. или по най-краткото разстояние от Южна Америка до Антарктическия полуостров през пролива Дрейк, от остров Осте до нос Щернек. Границата със Северния ледовит океан преминава от източния вход на Хъдсъновия проток, през пролива Дейвис и по крайбрежието на остров Гренландия до нос Брустър, през Датския пролив до нос Рейдинупюр на остров Исландия, по крайбрежието му до нос Херпир, после до Фарьорските острови, Шетландските острови и по 61° северна ширина до крайбрежието на Скандинавския полуостров.[8]. Площта на моретата, заливите и проливите на Атлантическия океан е 14,69 млн. km2 (16 % от общата площ на Световния океан), обемът им е 29,47 млн. km³ (8,9 %). Площта на океана е 91,6 млн. km2, от които около една четвърт се пада на вътриешноконтиненталните морета. Площта на крайбрежните морета е сравнително малка и не превишава 1 % от общата площ на акваторията. Обемът на океана е 329,7 млн. km3, което е равно на 25 % от обема на Световния океан. Средната дълбочина е 3 736 m, най-голямата – 8 742 m (падината Пуерто Рико). Средногодишната соленост на водите на океана е около 35 ‰. Атлантическият океан има силно насечена брегова линия с изразено разделение на регионалните акватории: морета и заливи.

Индийски океан

Индийският океан е третия по размер океан на Земята, покриващ около 20 % от водната ѝ повърхност. Индийският океан е разположен основно на юг от Тропика на рака, между Евразия на север, Африка на запад, Австралия на изток и Антарктида на юг.[6]. Площта му е 76,17 млн. km2, обемът – 282,65 млн. km3. На север са бреговете на Азия, на западе – тези на Арабския полуостров и Африка, на изток – на Индокитай, Зондските острови и Австралия; на юг граничи с Южния океан. Границата с Атлантическия океан преминава по 20-ия меридиан източна дължина; а с Тихия – по 147-ия меридиану източна дължина. Най-северната точка на Индийския океан е на 30° северна ширина в Персийския залив. Ширината на океана е приблизително 10 000 km между южните точки на Австралия и Африка.

Северен ледовит океан
1 Северен полюс
2 Северен магнитен полюс
3 Северен геомагнитен полюс
4 Северен полюс на недостъпност

Северният ледовит океан е най-малкият по площ океан на Земята. Разположен е между Евразия и Северна Америка. Площта му е 14,75 млн. km2, тоес малко над 4 % от цялата площ на Световния океан. Средната му дълбочина е 1 225 m, водният му обeм е 18,07 млн. km3. Северният ледовит океан е най-плитководния от всички океани, а най-голямата му дълбочина е 5 527 m – в Гренландско море).[9]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ About.com:Geography: The Fifth Ocean
  2. ↑ Seager, R.. The Source of Europe's Mild Climate. // American Scientist. 2006.
  3. ↑ Rhines and Hakkinen. Is the Oceanic Heat Transport in the North Atlantic Irrelevant to the Climate in Europe?. // ASOF Newsletter. 2003.
  4. ↑ Серебряков В. В. География морских путей. М. Транспорт. 1981 г. стр.9—30
  5. ↑ Каплин П. А., Леонтьев О. К., Лукьянова С. А., Никифоров Л. Г. „Берега“. М. Мысль. 1991 г. стр. 355—356}}
  6. ↑ а б Физическая география материков и океанов. Под общей ред. А.М.Рябчикова. М. Высшая школа. 1988 г. стр.527—530
  7. ↑ Большая Российская энциклопедия. Т.11. М. Большая Российская энциклопедия. 2008 г. стр. 228
  8. ↑ Большая Российская энциклопедия. Т. 2. М. Большая Российская энциклопедия. 2005 г. стр. 445
  9. ↑ Физическая география материков и океанов. Под общей ред. А.М.Рябчикова. М. Высшая школа 1988 г. стр. 546—551

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Океани
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Океан&oldid=6680777“.