Едра шарка

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Шарка.
Редактиране
Внимание: Уикипедия НЕ е лекар!
Статията предлага общи сведения за заболяването!
В случай че притежавате един или повече симптоми, незабавно потърсете лекарска помощ и не прибягвайте към самолечение!!!
Едра шарка
Child with Smallpox Bangladesh.jpg
Класификация и външни ресурси
МКБ-10 B03.
МКБ-9 050
Едра шарка в Общомедия

Едрата шарка (позната още от латинското име като Вариола или Variola vera) е силно заразна вирусна болест, засягаща само хората. Причинява се от два вида вируси, наречени Variola major и Variola minor. Първият вид причинява по-смъртоносна форма със смъртност при 20-40 % от инфектираните, докато вторият убива само 1 % от жертвите си. Много от оцелелите ослепяват частично или напълно поради възпаление на роговицата, а по кожата остават типични за шарката белези. Средно изчислено в периода на 20 век Вариолата причинява 300-500 милиона смъртни случая. Само през 1967 г. Световната здравна организация изчислява, че от 15 милиона души заразени от болестта 2 милиона умират същата година. Последните случаи на едра шарка са регистрирани през 1977 г., а през 1980 г. Световната здравна организация обявава окончателното унищожаване на вируса в природата.

Вирусът, твърде устойчив във външната среда, се намира в мехурчетата, коричките, носо-гърлените секрети, фекалиите, облеклото и пр. Заразяването става най-често чрез пръски, инфектирани крусти и т.н., или косвено - чрез заразени предмети, мухи, домашни животни. Входна врата е най-често Валдайеровият пръстен (комплекс от сливици, богати на имунокомпетентни клетки). Боледуват лица на всякаква възраст.

Прониквайки в кръвния поток, вирусът причинявя бурна обща реакция, която трае около 3 дни, след което се фиксира в кожата, лигавиците, ЦНС и други тъкани. По правило настъпва вторична бактериална инфекция на кожно-лигавичните поражения, а често и други вторични инфекции. Дехидратацията е честа и се дължи на дисфагията, обусловена от засягане на гърлото, и на загубата на течност от кожните поражения, евентуално и на повръщанията. В серума на повечето болни към 6-ия ден от заболяването се доказват антитела (те липсват дори и по-късно при фулминантната хеморагична форма, при която освен това и веремията е масивна и има тежка тромбоцитопения). Имунитетът след прекарано заболяване е траен.

При неваксинирани леталитетът се колебае между 20 и 50 %. При ваксинираните вариолата протича леко, с много малка смъртност. Прогностично неблагоприатни са хеморагичните и конфлуиращите форми, късата инкубация, заболяванията при деца, възрастни, бременни жени, изтощени и лесно уязвими хора.

Трудоспособността може да остане трайно ограничена поради очни и други усложнения. При качествено лечение и възможностите на съвременната медицина рядко остават сериозни козметични дефекти.

Исторически сведения за заболяването[редактиране | редактиране на кода]

Страница от Флорентинския кодекс изобразяваща епидемия от едра шарка сред Мексиканското племе Нахуа

Вариолата е една от най-древните известни на човечеството инфекции с въздушно-капков механизъм на предаване. Първите писмени сведения за едрата шарка са известни от папирусът Еберс (1550 г.пр.н.е.). Най-ранните веществени доказателства за наличието на болестта е вероятно пустулозен обрив по тялото мумията на египетския фараон Рамзес V[1]. Първото описание на епидемия от вариола датира от 1122 г.пр.н.е. в Китай.[2] Известна е и от литературни източници на древната индийска медицина (VI век пр.н.е.) и в съчиненията на древни гръцки и римски лекари и историци като Хипократ, Херодот, Тукидид и Гален. Най-малко седем божества на религии по света олицетворяват едрата шарка. Такива например са божеството Сопома от митологията на народа йоруба. В Индия богинята на шарката Шитела Деви е разпространена и почитана в храмове на цялата страна.[3]

Едрата шарка преминава в Япония от Китай през 6-ти век, а епидемията от 735 - 737 г. убива една трета от населението на островната страна.[4] Класическото описание на болестта е направено от персийския учен Абу Бакр Мухаммад ибн Зекария ал-Рази[5]. В своята книга „Едра шарка и морбили“ (Kitab fi al-jadari wa-al-hasbah) Ал-Рази успява да отдели клиничните признаци на две сходни заболявания - едра шарка и морбили Заразната природа на едрата шарка е подчертана в трудовете на Авицена. Няма сигурни доказателства как и кога едрата шарка е навлязла в Европа. Предполага се, че това е ставало периодично с миграция на население и военни походи на континента от Северна Африка и Азия. Въпреки това обаче заболяването не остава стационарно. Едва през 16-ти век то трайно се настанява на континента.[6] Смята се, че това става благодарение на войските участвали при кръстоносните походи.

До момента не са откривани сигурни доказателства за разпространението на едра шарка в Северна и Южна Америка преди колонизирането му от европейците.[7] През 1507 г. вариолата бива пренесена на карибския остров Испаньола, а на континенталната част на Новия свят през 1520 г., с испански заселници от Испаньола, пристигащи в Мексико. Едрата шарка бързо покосява местното индианско население и се превръща във важен фактор за покоряването на ацтеките и инките от испанците [6]. През 1633 г. заселници на източния бряг на Северна Америка донасят в Плимът, Масачузетс вариола, която води до опустошителни епидемии сред местното индианско население,[8] а впоследствие и сред местните колонисти.[9] През тези епидемии процента на смъртност е достигал до 80 - 90% сред индианските племена.[10] В Австралия едрата шарка е внесена на два пъти - през 1789 г. и отново през 1829 г.[6]. Въпреки че болестта никога не е била ендемична на континента,[6] тя е основната причина за масова смъртност сред местните аборигени в периода между 1780 г. и 1870 година.[11]

Двегодишата Rahima Banu, последната заболяла от щама Variola major

До средата на 18-ти век едрата шарка е сред най-разпространените инфекзиозни болести ендемична навсякъде по света с изключение на Австралия и на няколко по-малки острови. През последните години на 18-ти век вариолата убива около 400 000 европейци годишно (включително и пет действащи монарси),[4] и е причина за една трета от възникналата слепота сред населението.[12][13] От всички заразени, около 20-60% и дори над 80% от заразените деца загивали от болестта.[14] Широкото използване на вариолацията в някои страни като Великобритания, нейните колонии в Северна Америка и Китай, до известна степен ограничават и смекчават последиците от едра шарка през това столетие, но реално ограничаване на заболяването настъпва едва в края на 19-ти век след въвеждането на ваксинацията. През 20-ти век едрата шарка е поразила фатално около 300 - 500 млн. души.[15][16][17] За 1967 г., Световната здравна организация (СЗО) оценява, че 15 милиона хора са се заразили с болестта като два милиона умират от нея.[18]

От 1967 г. СЗО предприема широкомащабна кампания за масова противовариолна ваксинация във всички страни по света като особено внимание се обръща на страните от Африка и Азия. Кампанията е със срок от 10 години като в резултат на нея последният случай на заразен по естествен път човек от щама на едрата шарка Variola minor е диагностициран на 26 октомври 1977 година при Ali Maow Maalin, готвач в болница в Сомалия.[19] Две години преди това е регистриран и последния случай на заразен по естествен път човек от щама на едрата шарка Variola major. Това се случило през м.Октомври 1975 г. на двегодишното момиче Rahima Banu от Бангладеш[20].

На 8 май 1980 г. на ХХІІІ-тата Световна здравна асамблея е обявено, че вариолата е изкоренено заболяване в целия свят.

В България[редактиране | редактиране на кода]

В българските земи вариолата прониква по време на кръстоносните походи. По време на Османското владичество заболяването е било сред най-разпространените инфекциозни болести. Първите достоверни статистически сведения обаче се появяват след Освобождението. В периода 1893 -1897 г. са заболели 9475 души като 1069 от тях умират. През следващите години заболяемоста варира от 42 души през 1898 г. до 309 през 1903 г. Вариолата в България е ликвидирана през 1928 г. като с това страната се нарежда сред една от първите в световен мащаб справили се с изкореняването на коварното заболяване. Основната причина за ликвидирането на едрата шарка се дължи на факта, че още през 1882 г. започва производството и прилагането на противошаркова ваксина. Тя започва да се произвежда в новооткрития институт "Оспеный телятник" под ръководството на д-р Борис Окс. Едва през 1903 г. обаче с влизането в сила на Закона за опазване на общественото здраве, ваксинацията против вариола в България придобива задължителен характер.

Етиология[редактиране | редактиране на кода]

Вирус на едрата шарка
Smallpox virus virions TEM PHIL 1849.JPG
Класификация
група: Група I (dsDNA)
семейство: Poxviridae
подсемейство: Chordopoxvirinae
род: Orthopoxvirus
вид: Variola
virus		 Вирус на едрата шарка
Вирус на едрата шарка в Общомедия

Валиолата се причинява от вирус наречен Variola virus, принадлежащ към род Orthopoxvirus на семейство Poxviridae. По своята морфология, химичен състав, и устойчивост вирусът не се различава от вируса на ваксината (Vaccinia virus) и другите вируси от рода. Вирионът има формата на тухличка със заоблени ъгли и размери 302 - 350 nm на 244 - 270 nm[21] Състои се от сърцевина (нуклеоид) с форма на двойно вдлъбната леща и две странични телца. Вирионът съдържа двуверижна ДНК (с 186 базови двойки и примки в двата края)[22][23], белтъци, ензими, липиди и въглеводороди. Повърхностните белтъци са гликопротеиди и с тях е свързан изграждането на имунитет при вариолата.

Антигените на вирусът на вариолата и ваксината са също сходни и биват:

  • Структурни. Спада NP-антигенът, общ за цялото семейство.
  • Разтворими. Спадат два антигена - Термолабилен L-антиген и термостабилен S-антиген.
  • Хемаглутинин. Представлява липопротеиден комплекс с три гликопротеида. Причинява образуването на антихемаглетинини в организма на преболедувалите и ваксинираните лица.

Съществуват два варианта на вариолния вирус, различаващи се по температурната си чувствителност и развитието си във кокоши ембиони:

  • Variola major. Причинява тежки вариолни заболявания с леталитет 20-50%.
  • Vriola minor или Alastrim. Причинява по-леко протичаща инфекция със смъртност под 1%.

Вирусът на вариолата притежава изключителна чувствителност във външна среда, към физични и химични фактори. При стайна температура продължава да бъде патогенен до 3 месеца, а в кожни корички с години.

Еволюция на вируса[редактиране | редактиране на кода]

Вирусът на едрата шарка вероятно е произлязъл в Африка от този причиняващ шаркоподобно заболяване при гризачите преди 16 000 до 68 000 години.[7] Вероятно щамът Variola major, причиняващ по-тежката форма на вариолата се появява в Азия преди 400 дo 1600 години. Другият щам Alastrim, разпространен в Западна Африка и Северна и Южна Америка се смята, че е произлязъл преди 1400 - 6300 години. Преди около 800 години от този щам произлизат два варианта.[7]

Епидемиологични особености[редактиране | редактиране на кода]

Източници на зараза[редактиране | редактиране на кода]

Вариолата е антропоноза. Единствен източник на заразата е болният човек, вирусоносителство не е установено. Заразителността се проявява още в инкубационния период и по време на цялото боледуване в продължение на около 40 дни. Вирусът се отделя с пръски от назо-фарингеалния секрет. Съдържа се в кръвта, секрета на везикулите и гнойната материя в пустулите и в образуваните по-късно крусти.

Механизъм, фактори и пътища на предаване[редактиране | редактиране на кода]

Вариолата е една от най-заразните инфекции.

  • Механизъм на предаване. Основният механизъм на предаване е въздушно-капковият. При дишане, говорене, кашляне от организма се отделят във въздуха три вида капчици в зависимост от тяхната големина. Големите обикновено бързо падат на земята в близост до болния. Образуват заразна зона около него наситена с огромно количество вируси. Малките капчици са под формата на аерозол и циркулират продължително време не само в помещението, където е болния, но и в съседните стаи, коридори, етажи. Падналите на пода секрети, крусти и други покрити с вируса частици се превръщат в прах, чиито миниатюрни елементи носят и вируса. Той е причината за предаване и чрез въздушно-прахов механизъм.
  • Фактори на предаване. Това са въздух, прах, предмети, бельо и вещи намиращи се в близост до болния. Заразяване може да се получи и пряко при досег с гной от пустули.
  • Пътища на предаване. Биват въздушно-капков, въздушно-прахов и контактно-битов.

Възприемчивост и имунитет[редактиране | редактиране на кода]

Възприемчивостта към вариолата е много висока като контагиозният индекс достига до 99,4%. Имунитетът след преболедуване е траен, пожизнен.

Характеристика на епидемичния процес[редактиране | редактиране на кода]

В периода преди ликвидиране на болестта процесът се е характеризирал с демографска ендемичност, детски характер на инфекцията, зимна сезонност, цикличност, злокачественост. Рязкото повлияване на епидемичния процес от ваксината служи за съставянето на стратегията и тактиката при ликвидиране на вариолата.

Патогенеза[редактиране | редактиране на кода]

Входна врата на вариолния вирус са лигавицата на горните дихателни пътища или лезии на кожата и конюнктивите. В епителните клетки на входната врата става първичната репликация на вирусите. След два периода на виремия и намножаване поксвирусите се насочват към епителните клетки на кожата и лигавиците, ЦНС, пикочно-половата система и други. В засегнатите клетки се образуват клетъчни включвания - телца на Гуарниери. Нарушените обменни процеси в клетката предизвикват клетъчна дистрофия и коликвационна некроза. Появява се характерния папуло-везикулозен обрив. Това води до появата на вторична бактериална инфекция.

Клинични признаци[редактиране | редактиране на кода]

Заболял от едра шарка мъж

Клиничните форми при едрата шарка са многобройни като се делят основно на тежки и леки хорми:

  • Леки форми - variolis (variola mitigata), variola discreta, alastrim, variola sine exanthematica.
  • Тежки форми - variola vera confluens, variola vera haemorrhagica, variola fulminans.

Инкубационният период варира от 9 до 16 дни, средно 14. Типичната среднотежка вариола започва внезапно с втрисане, повишаване на температурата до 39 - 40°C, отпадналост, световъртеж, гадене, главоболие, болки в мускулите и ставите. Лицето и областта на глътката. При около ¼ от заболелите се появява бързопреходен скарлатино- или морбилиформен обрив в областта на скута, наподобяващ бански гащета.

До 3 - 4 ден температурата спада, но започва еруптивния процес. По лицете, окосмената част на главата, ръцете и ходилата, както и по лигавиците се появяват множество папули. След около 2 - 3 дни те преминават във везикули, които постепенно се изпълват с гнойно съдържание и хлътват в средата. Кожата около тях става червена. Общото състояние се влошава, температурата отново се покачва до 40°C. Интоксикацията на организма бързо се развива на фона на силна тахикардия, достигаща дори до загуба на съзнание.

Подобряване настъпва към 10 ден от началото на заболяването. Пустулите засъхват и се превръщат в крусти. След около месец постепенно опадват, а по кожата остават малки белези.

Диагноза[редактиране | редактиране на кода]

Диагнозата на вариолата се основава на точна и своевременна анамнестична и епидемиологична информация, клиничното протичане и вирусологичното потвърждаване. Еднотипният обрив по кожата и лигавиците и тежкото протичане са водещите признаци, които насочват вниманието към това заболяване.

Лабораторна диагноза[редактиране | редактиране на кода]

За лабораторно изследване се вземат следните материали - гърлен секрет от началните дни на заболяване, кръв в острия и в периода на оздравяване, съдържание от кожните поражения. От труп се взимат кръв от сърцето, части от черен дроб, далак, съдържание от пустулите и крусти.

От лабораторните методи се цели бързо откриване на причинителя или доказване на заболяването. Методите за изследване биват:

  • Пряко изследване - микроскопско и електронномикроскопско изследване, имунофлуоресцентен метод.
  • Изследване на материал от кожни поражения и кръв посредством Реакция преципитация в агаров гел, РСК, РПХА.
  • Изолиране на вируса, чрез заразяване на кокоши ембриони или клетъчни култури.
  • Серологична диагноза - използват се методите РЗХА, ВНР, Реакция преципитация в агаров гел, РСК, ELIZA и други.

Лечение[редактиране | редактиране на кода]

Лечението се е извършвало, чрез прилагане на антипиретични средства, аналгетици, сърдечно-съдови препарати. Прилагани са детоксикиращи средства от общ тип като инфузии с водно-електролитни разтвори и витамини. От основно значение било спазване на строга хигиена на кожата и лигавиците и консумиране на пълноценна храна.

Профилактика и борба[редактиране | редактиране на кода]

Днес вариолата е ликвидирана като нозологична единица и не се предвижда никаква профилактика сред населението. Опасността от заболяване и последствията, които то носи са подтиквали човечеството да търси начин да се предпази от едра шарка. Най-ранната процедура, използвана за предотвратяване от вариола е инокулация (известна също и като вариолация). Инокулацията вероятно е практикувана в Индия още през 1000 г. пр.н.е.[24] Изразявала се е в натъркване на заразена прах и струпеи отделени от болен от едра шарка върху нарочно създадена лезия върху кожата. Въпреки това обаче практиката е оспорвана от някои от древните медицински текстове на санскрит в Индия, описващи процеса на заразяване.[25] Същият метод за предпазване е използван и през 10-ти век в Китай, а практикуването му добива масов характер през 16-ти век по време на династията Мин.[26] Ако процесът на изкуствено заразяване се окажел успешен лицето, върху което е приложено придобива траен имунитет. Поради факта, че лицето е заразено с вируса то може да се окаже носител и да зарази здрави хора. При вариолация смъртността била в рамките на 0,5 - 2%, което е значително по-малък процент от смъртността при естествен ход на заболяването.[19]

По време на престоя си в Османската империя лейди Мери Монтегю наблюдава как населението прилага инокулацията. Този процес тя описва подробно в писмата си и след завръщането си през 1718 г. ентусиазирано насърчава процедурата да се прилага и в Англия.[27] През 1796 г. селският лекар от Бъркли, Глостършир Едуард Дженър открива, че имунитет срещу едра шарка може да бъде изграден, чрез ваксинация на човек с материали от лезии отделени от крави, боледуващи от шарка по говедата. Последната се причинява от вирус от същото семейство на причинителя на вариолата и е доста сходен с него. Този материал бил наречен от Дженър с термина „ваксина“, от латинския корен vacca - дума означаваща крава. Процедурата за ваксинация се оказва много по-безопасна от инакулацията. Не съществува и риск от заразяване от човек на човек с едра шарка. Скоро след това ваксинирането с цел предотвратяване на едра шарка започва да се практикува в цял свят. През 19-ти век, вирусът на говеждата шарка бива заменен от Vaccinia virus. Той е генетично различен от двата, но твърде сходен по антигенен състав.[19]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Hopkins, Donald. Ramses V:Earliest known victim?. // WHO. Посетен на 6 July 2010.
  2. ↑ Hopkins DR. The Greatest Killer: Smallpox in history. University of Chicago Press, 2002. ISBN 0-226-35168-8. Originally published as Princes and Peasants: Smallpox in History (1983), ISBN 0-226-35177-7
  3. ↑ Henderson, D. A., Preston, Richard. Smallpox- the Death of a Disease: The Inside Story of Eradicating a Worldwide Killer. 1st. Prometheus Books, 23 June 2009. ISBN 1591027225. с. 334.
  4. ↑ а б J. N. Hays (2005). "Epidemics and pandemics: their impacts on human history". ABC-CLIO. p.151. ISBN 1851096582
  5. ↑ Harminder S. Dua, Ahmad Muneer Otri, Arun D. Singh. Abu Bakr Razi. // British Journal of Ophthalmology 92. BMJ Group, 2008. с. 1324.
  6. ↑ а б в г Fenner, Frank. Smallpox and Its Eradication (History of International Public Health, No. 6). Geneva, World Health Organization, 1988. ISBN 92-4-156110-6.
  7. ↑ а б в Li Y, Carroll DS, Gardner SN, Walsh MC, Vitalis EA, Damon IK. On the origin of smallpox: correlating variola phylogenics with historical smallpox records. // Proc. Natl. Acad. Sci. U.S.A. 104 (40). October 2007. DOI:10.1073/pnas.0609268104. с. 15787–92.
  8. ↑ "Encyclopedia of North American Indians". Frederick E. Hoxie (1996). p.164. ISBN 0395669219
  9. ↑ Koplow, David A.. Smallpox The Fight to Eradicate a Global Scourge. // University of California Press, 2003. Посетен на 2009-02-22.
  10. ↑ "The Cambridge encyclopedia of human paleopathology". Arthur C. Aufderheide, Conrado Rodríguez-Martín, Odin Langsjoen (1998). Cambridge University Press. p.205. ISBN 0521552036
  11. ↑ Glynn, Ian, Glynn, Jenifer. The life and death of smallpox. Cambridge University Press, 2004. ISBN 0521845424. с. 145.
  12. ↑ Behbehani AM. The smallpox story: life and death of an old disease. // Microbiol Rev 47 (4). 1 December 1983. с. 455–509.
  13. ↑ "Smallpox and Vaccinia". National Center for Biotechnology Information.
  14. ↑ Riedel S. Edward Jenner and the history of smallpox and vaccination. // Proc (Bayl Univ Med Cent) 18 (1). 2005. с. 21–5.
  15. ↑ Koplow, David A.. Smallpox: the fight to eradicate a global scourge. Berkeley, University of California Press, 2003. ISBN 0-520-24220-3.
  16. ↑ UC Davis Magazine, Summer 2006: Epidemics on the Horizon. // Посетен на 2008-01-03.
  17. ↑ How Poxviruses Such As Smallpox Evade The Immune System, ScienceDaily, February 1, 2008
  18. ↑ Smallpox. // WHO Factsheet. Посетен на 2007-09-22.
  19. ↑ а б в Atkinson W, Hamborsky J, McIntyre L, Wolfe S (eds.). Smallpox. // Epidemiology and Prevention of Vaccine-Preventable Diseases (The Pink Book). 9th. Washington DC, Public Health Foundation, 2005. с. 281–306.
  20. ↑ Preston, Richard. A reporter at large: Demon in the Freezer. // The New Yorker. 12 July 1999. Посетен на 2008-01-03.
  21. ↑ Dubochet J, Adrian M, Richter K, Garces J, Wittek R. Structure of intracellular mature vaccinia virus observed by cryoelectron microscopy. // J. Virol. 68 (3). 1994. с. 1935–41.
  22. ↑ Moss B. Poxviridae: the viruses and their replication. // Fields Virology. 5th. Т. Vol 2. Philadelphia, PA, Lippincott-Raven, 2006. ISBN 0781760607. с. 2905–46.
  23. ↑ Damon I. Poxviruses. // Fields Virology. 5th. Т. Vol 2. Philadelphia, PA, Lippincott-Raven, 2006. ISBN 0781760607. с. 2947–76.
  24. ↑ Bourzac K. Smallpox: Historical Review of a Potential Bioterrorist Tool. // Journal of Young Investigators 6 (3). 2002.
  25. ↑ Wujastyk, Dominik. (1995). "Medicine in India," in Oriental Medicine: An Illustrated Guide to the Asian Arts of Healing, 19–38. Edited by Serindia Publications. London: Serindia Publications. ISBN 0906026369. p. 29.
  26. ↑ Temple, Robert. (1986). The Genius of China: 3,000 Years of Science, Discovery, and Invention. With a forward by Joseph Needham. New York: Simon and Schuster, Inc. ISBN 0671620282. p. 135–7.
  27. ↑ Modern History Sourcebook: Lady Mary Wortley Montagu (1689-1762): Smallpox Vaccination in Turkey. // Fordham.edu. Посетен на 2010-10-15.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Дурмишев А., Илиев Б., Денчев В., Митов Г., Радев М., Ганчева Ц., Баев В., Ангелов Л., Илиева П., Митова Р., Дурмишев Л., Инфектология, АИ „Проф.Марин Дринов“, София 2001, ISBN 954-430-810-5
  • „Инфекциозни болести“, второ преработено издание, Издателство "Знание" ЕООД, Стара Загора 1998 г., ISBN 994-621-131-1

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Общомедия разполага с мултимедийно съдържание за
Едра шарка.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Едра_шарка&oldid=6800241“.