Айфелова кула

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Айфел.
Айфелова кула
Tour eiffel at sunrise from the trocadero.jpg
Изглед към Айфеловата кула от север
Основни данни
Местоположение Марсово поле, Париж,
Flag of France.svg Франция
Координати 48° с. ш. 2° и. д. / 48.85825° с. ш. 2.2945° и. д.
Размери в план 125 × 125 m
Височина:  
 · Под на 1-ви етаж 57,63 m
 · Под на 2-ри етаж 115,73 m
 · Под на 3-ти етаж 276,13 m
 · Общо с антената 324 m (от 2000 г.)
Тегло:  
 · Общо 10 100 t
 · Метална конструкция 7 300 t
Натоварване на почвата 45 N/cm²
Материал Пудлинговано желязо от заводите в Помпе, Лотарингия
Брой на елементите 18 038 метални елемента и 2 500 000 нита
Цвят Кафяво „Айфелова кула“ (от 1968 г.)
История
Предприемач Густав Айфел и с-ие
Инженер Морис Кьохлен, Емил Нугие
Архитект Стефан Совестр
Основни дати:  
 · Проектиране 1884-1887 г.
 · Строителство 1887-1889 г.
2 години, 2 месеца и 5 дни
 · Откриване 31 март 1889 г.
Управление
Собственик Париж
Концесионер:  
 · 1981-2005 г. Ново дружество за експлоатация на Айфеловата кула (SNTE)
 · 2006-2015 г. Дружество за експлоатация на Айфеловата кула (SETE)
Служители ≈ 500
Посещения:  
 · Годишно ≈ 6 612 000 (2010)
 · От откривнето 236 445 812 (1889-2007)
Официален сайт tour-eiffel.fr
Paris department land cover location map.svg
48.8583° с. ш. 2.2942° и. д.
Разположение в Париж

Айфеловата кула (на френски: Tour Eiffel, [tuʀ efɛl]) е метална решетъчна кула с височина 324 m (заедно с антените, приблизително колкото 81-етажна сграда), издигната в северозападния край на парка „Марсово поле“ в Париж, край река Сена, в 7-ми арондисман.

Превърнала се е в един от най-популярните символи на френската столица и Франция, и една от най-известните конструкции и атракции в цял свят.[1]

Построена е от Густав Айфел и неговия екип като входна арка на Световното изложение в Париж от 1889 г. Първоначално е наречена просто „300-метровата кула“, но по-късно приема името на Айфел. Кулата е най-високото съоръжение в Париж[2] и най-посещаваният срещу заплащане архитектурен паметник в света[3][4], изкачвана ежегодно от милиони посетители. В 2006 г. на нея са се изкачили 6 719 200 души, а до 31 декември 2007 г. общо 236 445 812. Посреща своя 250-милионен посетител през 2010 г. През 2011 г. е посетена от над 7,1 милиона туристи, 75% от които чужденци[5].

Айфеловата кула, с първоначална височина от 312 m, остава най-високата конструкция в света от своето построяване до 1930 г., когато е построен Крайслер Билдинг в Ню Йорк, който я измества от тази позиция. Ако не се отчитат поставените върху конструкциите антени, Айфеловата кула и днес е втора по височина във Франция след завършения през 2004 г. Виадукт Мийо. Височината ѝ става 327 m на 8 март 2011 г. с поставянето на предавател за цифрова ефирна телевизия.

Кулата има три нива, достъпни за посетители. Изкачването до първите две нива става по стълбище или с асансьор. Стълбището до първото ниво, както и това от първото до второто ниво, има над 300 стъпала. До най-високото ниво може да се стигне само с асансьор. На долните две нива са разположени и ресторанти. В миналото е използвана за много научни експерименти, днес служи като предавател на радио и телевизионни програми.

История[редактиране | редактиране на кода]

Проектът[редактиране | редактиране на кода]

Карикатура на Айфел, в която се сравняват египетските пирамиди и Айфеловата кула

Френските власти решават да устроят световно изложение по случай стогодишния юбилей на Френската революция (1789 г.). Парижката градска администрация моли известния инженер Густав Айфел да внесе съответно предложение. В началото Айфел е озадачен, но след това, след като се рови известно време в своите архиви, той внася за разглеждане чертеж на 300-метрова желязна кула, на която дотогава почти не обръща внимание. На 18 септември 1884 г. той получава съвместно със своите сътрудници патент на проекта, а впоследствие и изключителното право.

Конкурсът за архитектурните и инженерни проекти, които трябва да определят архитектурния облик на бъдещото Световно изложение, стартира на 1 май 1886 г. В конкурса взимат участие 107 претенденти, повечето от които в една или друга степен повтарят проекта на кулата, предложен от Густав Айфел. Неговият проект става един от четирите победители. Тогава той внася окончателните изменения, като прави компромис между първоначалната чисто инженерна схема и декоративни елементи.

В края на краищата комитетът се спира на плана на Айфел, въпреки че всъщност идеята не е негова, а на неговите сътрудници – Емил Нугие и Морис Кьохлен. Да се построи такова съоръжение само за две години е възможно благодарение на особения метод на строителство. С това се обяснява и решението на комитета в полза на този проект. След като получава първа награда, Айфел се включва с ентусиазъм в реализирането му. Проектът обаче се оказва „сух“ в техническо отношение и не отговаря на нуждите и изискванията на Световното изложение за изящна и изискана архитектура. Затова са потърсени услугите на френския архитект Стефан Совестър, на когото е възложено да придаде на кулата художествен облик. Той предлага свързването на опорите с величествени арки, които да служат и като главен вход на изложбата. Неговото предложение също така включва остъклени зали и различни декоративни елементи за украса.

През януари 1887 г. Айфел, правителството и местните власти в Париж подписват договор, съгласно който на Айфел се предоставя за лично ползване и експлоатация кулата за срок от 25 години. Строителството струва 7 800 000 франка, които се изплащат само с доходите от самата изложба, а последвалата експлоатация на кулата се оказва доста доходоносен бизнес.

Строителството[редактиране | редактиране на кода]

Първоначалната скица на Морис Кьохлен

Строителните работи продължават две години, два месеца и пет дни (от 28 януари 1887 г. до 31 март 1889 г.). В тях участват 300 работници.[6] За бързия строеж способстват изключително висококачествените 1700 общи чертежи и 3629 детайлни скици с указани точни размери на над 18 038 метални детайли[7], съединени с два и половина милиона нитове. Нито една от частите не тежи повече от 3 тона, което облекчава издигането им. Отделно много от тях идват на конски каруци, вече сглобени във фабриката в близкото парижко предградие Левалоа-Пере. Един от най-важните въпроси за Айфел е безопасността. Имайки предвид мерките за сигурност тогава, забележителен е фактът, че само един работник е намерил смъртта си при построяването на кулата (по време на инсталиране на асансьора на фирмата Otis), което е изключително постижение за онова време.

Творческата интелигенция на Франция е възмутена от дръзкия проект на Густав Айфел и се опитва да спре строителството от самото начало. На 15 февруари 1887 година група културни дейци представят жалба пред ръководителя на проекта, господин Алфан. Сред тях са Ги дьо Мопасан, Александър Дюма-син, Шарл Гарние и Франсоа Копе. Мопасан определя кулата като висока и мършава пирамида от железни стълби с по-скоро тромав и гигантски скелет, чиято основа сякаш е направена, за да носи ужасен паметник на Циклоп, а оттам се проточва в смешен и тънък профил на заводски комин[8]. Те се страхуват, че кулата няма да отговаря на архитектурния стил на града, създаван с векове. Въпреки това, по-късно Ги дьо Мопасан редовно обядва в ресторанта на първия етаж. На въпроса защо го прави, след като не му харесва кулата, той отговаря: „Това е единственото място в целия огромен Париж, откъдето тя не може да се види“[9].

Основите са излети и завършени до 30 юни 1887 г., след което започва изграждането на железните части. Най-сложна се оказва първата платформа, и по-точно привеждането ѝ в хоризонтално положение. За целта трябва да се построи огромно дървено скеле. Строителните работи не са лесни, вървят бавно, но без прекъсване. Трудностите подновяват опасенията за структурната ефективност и безопасност и в пресата се появяват заглавия като „Самоубийството на Айфел“ или „Айфел е полудял“[10]. На този етап малък „пълзящ“ кран е инсталиран във всеки един от краката на кулата по релси, които да се използват по-късно за монтиране на асансьорите. Критичният етап на съединяването на четирите крака на нивото на първата платформа завършва през март 1888 г. Споровете сред творческата интелигенция постепенно заглъхват със завършването на съоръжението и с признаването на наистина всеобщия му успех.

Осветена е на 31 март 1889 г., когато Густав Айфел завежда група правителствени личности на обиколка. По това време асансьорите не работят и изкачването става пеша. Повечето представители остават на долните нива, но една малка група стига върха, където поставят трибагреника на Франция. Процедурата е придружена от 25 залпа, изстреляни от по-долното ниво. Официално кулата е отворена за посещения на 6 май 1889 г. Тя мигновено се превръща в хит и се образуват големи опашки от желаещи да се качат да я разгледат. Билетът за първото ниво е 2 франка, за второто – 3, а за върха - 5, като в неделя се предлагат на половин цена. До края на изложението е изкачена от 2 милиона души[11]. Четиридесет и една години остава най-високата конструкция в света. Нейният архитект Густав Айфел е автор и на други известни постройки като Статуята на свободата, виадуктът в Гараби (Кантал), гара Нюгати в Будапеща (Унгария).

Кулата е висока 324 m.[12] В зависимост от околната температура височината ѝ може да се промени най-много с 8 cm заради разширението на метала. При буря максималното ѝ отклонение е 15 cm. Изградена е от пудлинговано желязо. Конструкцията ѝ съдържа 18 038 метални части и 2 500 000 нита, тежи 10 100 t. До върха се стига по 1792 стъпала, което е годината на обявяване на Първата Френска Република. В построяването ѝ участват 50 инженери и около 300 работници. След поредица изчисления инженерите извиват подпорите така, че кулата да устоява на ветровете.

От създаването ѝ насам тя е била пребоядисвана 17 пъти, или по един път на всеки 7 години. Според нейния създател боядисването е гаранция за съхранението на металните конструкции. Цветовете са били сменяни няколко пъти: отначало кафяво-червено, след това бежово-жълто и последно – бронзово. Използвани са различни нюанси, за да може цветът да остане неизменен за очите на зрителите. За да бъде боядисана кулата, са нужни 60 t боя и 25 бояджии трябва да работят повече от една година. Последното пребоядисване е започнало през декември 2001 г. и е завършило през юни 2003 г.

  • 18 юли 1887 г.: Започване на строежа

  • 15 май 1888 г.: монтиране на първия етаж

  • 21 август 1888 г.: монтиране на втората платформа

  • 26 декември 1888 г.: монтаж на третата част

  • 15 март 1889 г.: поставяне на кампанилата

  • Края на март 1889 г.: завършен вид

След изложението[редактиране | редактиране на кода]

Мълния удря Айфеловата кула

Първоначалният договор с Айфел е кулата да се демонтира след 20 години. Но съоръжението има внезапен и потресаващ успех. До края на годината са изплатени повече от три четвърти от разходите по строителството. Няколко години по-късно Айфеловата кула намира ново приложение. През октомври 1898 г. Йожен Дюкрете провежда първия сеанс на телеграфна връзка между Айфеловата кула и Пантеона, разстоянието между които е 4 km. На 4 юли 1902 г. в 21:20 ч. мълния удря Айфеловата кула. През 1903 г. генерал Ферие я използва за своите научни експерименти. Използвана е и от военните. През 1906 г. на нея се помещава първата радиостанция. На 12 януари 1908 г. от Айфеловата кула е излъчено първото радиосъобщение на голямо разстояние. През 1910 г. отец Теодор Улф наблюдава радиацията на върха и в основата на Айфеловата кула. Установявайки по-голямо лъчение на върха, той открива космическите лъчи.[13] На 4 февруари 1912 г. австрийският шивач Франц Райхелт скача от 60-метрова височина от първото ниво на Айфеловата кула, като на гърба си има собственоръчно изработен плащ-парашут. Парашутът обаче не сработва, не се отваря и изобретателят намира смъртта си след скока.

Айфел удължава арендата на кулата за 70 години. През 1921 г. се осъществява първото радиопредаване от кулата. Това става възможно след поставянето на специални антени. От 1922 г. започва редовна радиопрограма, наречена „Айфелова кула“. През 1925 г. мошеникът Виктор Ластиг на два пъти продава Айфеловата кула за скрап.[14] През същата 1925 г. се правят първите опити за ретранслация на телевизионен сигнал. Айфеловата кула загубва статута си на „най-висока конструкция на света“ след издигането на Крайслер Билдинг през 1930 г. в Ню Йорк. Редовните телевизионни програми започват от 1935 г. През 1957 г. е поставена телевизионна кула, която увеличава височината на 320,75 m. Днес има поставени най-различни линейни и параболични антени за радио- и телевизионни предавания. На нея също така са инсталирани барометри, гръмоотводи и радиотелеграфски уреди.

Айфеловата кула по време на Втората световна война[редактиране | редактиране на кода]

Хитлер пред Айфеловата кула, 1940 г.

Когато Адолф Хитлер посещава Париж по време на Окупацията през 1940 г., кабелите на асансьора са разсечени от французите, за да бъде принуден Хитлер да се катери по 1792-те стъпала на стълбището до върха, но той така и не го прави. Частите за поправка е невъзможно да бъдат намерени по време на войната. Остава изразът, че Хитлер покорява Франция, но никога не покорява Айфеловата кула. Кулата е реквизирана от Вермахта, за да служи за комуникация с войските. Инсталиран е единственият телевизионен предавател и единствената телевизионна станция в Европа по време на войната. Емисиите, основно на френски, са предназначени за ранените германски войници, настанени в местни болници. Германците слагат светлинен лъч на върха, за да насочва самолетите през нощта. През август 1944 г. Хитлер заповядва на генерал Дитрих фон Холтиц, военен губернатор на Париж, да разруши кулата и заедно с нея целия град. Генералът не се подчинява на заповедта и успява да убеди Хитлер да я запази за комуникации. След като избягва разрушението през 1944 г., Айфеловата кула минава под контрола на съюзниците, и по-специално американците, които поставят радар на нея. Само часове след освобождението на Париж, асансьорите заработват нормално.

След Втората световна война[редактиране | редактиране на кода]

През 1952 г. Айфеловата кула се сдобива с нов фар, който подменя този, разрушен по време на войната. Със своята височина и позиция, той може да осветява четирите посоки на света, без да бъде смущаван от релефа. На 3 януари 1956 г. пожар опустошава върха на кулата. През 1959 г. към върха на кулата е прибавена радиоантена.

От 1960 г. международният туризъм започва да се развива и постепенно се увеличава броят на посетителите, който достига 6 милиона души годишно. През 1980 г. старият ресторант и поддържащото го желязно скеле са демонтирани от кулата; след продажбата той е възстановен в Ню Орлиънс, Луизиана. В началото е наричан „Ресторантът на Айфеловата кула“, а след това е известен като Червената стая. По този начин Айфеловата кула се освобождава от ненужни 1340 тона. Боядисана е и защитена срещу корозия, подменени са асансьорите на третата платформа, инсталирано е светлинно устройство, състоящо се от 352 прожектора.

На 31 март 1984 г. Робърт Мориарти успява да премине през арката на кулата със самолет.[15]

Айфеловата кула е изкачена от 150-милионния си посетител на 30 август 1993 г. През 2000 г. по цялата повърхност на кулата е разположен механизъм с лампи, които светят за 10 минути на всеки кръгъл час от 17 до 01 часа през нощта, като от 1 часа през нощта основното осветление на кулата е изключено. Поставена отново на 21 юни 2003 г. за период от десет години, системата съдържа 20 000 премигващи лампи.

Айфеловата кула посреща своя 200 000 000 посетител на 28 ноември 2002 г., а 250-милионния през 2010 г.[16][17]

На 22 юли 2003 г., около 19:20 часа се разгаря лек пожар на върха на кулата, но пострадали няма. За една седмица през януари 2004 г. Айфеловата кула е накичена в червено по повод празненствата, свързани с годината на Китай и китайската Нова година. През зимата на 2004-2005 г. на най-долната площадка е направена ледена пързалка.

За началото на френското председателство на Европейския съюз през 2008 г. кулата е украсена с цветовете и звездите на европейското знаме.[18] Последният случай на самоубийство е от 25 юни 2012 г.

В произведения на изкуството[редактиране | редактиране на кода]

Сьора, Айфеловата кула, 1889 г.

Айфеловата кула присъства в произведенията на много артисти. Жорж Сьора я рисува през 1888 г. (преди завършването ѝ), а по-късно и Раул Дюфи, и Марк Шагал. Отношението на писателите е различно. Докато Леон Блуа критикува „жалкия електрически стълб“, Гийом Аполинер сравнява кулата с египетските обелиски и я призовава в Алкохоли : „ Овчарко, кула на Айфел, стадо мостове блее в сутринта “.

Понастоящем Айфеловата кула е собственост на кметството в Париж, което е поверило експлоатацията ѝ на Ново дружество за експлоатация на Айфеловата кула, дружество със смесено участие. Кулата е подсилвана на най-наложителните места, олекотена е с 1340 тона, натрупани през годините, а витото стълбище на третия етаж е заменено с такова на прави отсечки. Изискванията за сигурност са доуточнени и осъвременени.

По света има много нейни копия и имитации. Най-висока е Токийската кула (Tōkyō tawā на японски) в Токио (333 m). В Лас Вегас се намира копие на Айфеловата кула, намалено наполовина. Други имитации могат да се видят в Прага, в Блакпул (Blackpool Tower) (Великобритания), в Лион на хълма Фурвиер, също и в Париж, Тексас.

Описание и конструкция[редактиране | редактиране на кода]

Цялата метална конструкция тежи 7300 t (пълно тегло 10100 t). Днес с това количество метал могат да се построят 3 такива кули. Фундаментът е направен от масивни бетонни блокове. Отклонението на кулата по време на буря не превишава 15 cm.

Най-долният етаж е пирамида (129,2 m в основата), образувана от 4 колони, съединяващи се на височина 57,63 m; на свода се намира първата платформа – квадрат със страна 65 m. На тази платформа се издига втората пирамида, също образувана от 4 колони, съединяващи се в свод, на който е разположена втората платформа на височина 115,73 m – квадрат със страна 35 m. Четирите колони, издигащи се от втората платформа, се сближават пирамидално и се преплитат една в друга, образувайки една пирамидална колона, носеща третата платформа (на височина 276,13 m), също с квадратна форма (16,5 m); над нея, на височина 300 m се намира площадка (квадрат със страна 1,4 m). Кулата има общо 1792 стъпала. На първото и второто ниво се намират ресторанти. На третата платформа има астрономическа и метеорологическа обсерватория.

Вятърът няма особено влияние на кулата, дори най-силните ветрове я отклоняват най-много на 12 cm. По-голямо влияние има Слънцето, от нагряването металът се разширява и може да има отклонение до 18 cm.

Основните размери на Айфеловата кула.

Основи

  • Височина от земята (над морското равнище): 33,50 m
  • Дължина между вътрешната част на двата стълба: 74,24 m
  • Дължина между външната част на двата стълба: 124,90 m
Eiffel sizes.png

1-ви етаж

  • Височина на етажа над земята: 57,63 m
  • Надморска височина: 91,13 m
  • Външна част (на пода): 70,69 m
  • Площ (на земята): 4200 m2

2-ри етаж

  • Височина над земята: 115,73 m
  • Височина над морското равнище: 149,23 m
  • Външна част (на пода): 40,96 m
  • Площ (на земята): 1650 m2

3-ти етаж

  • Височина над земята: 276,13 m
  • Височина над морското равнище: 309,63 m
  • Външна част (на пода): 18,65 m
  • Площ (на земята): 350 m2

4-ти етаж (второ ниво на 3-ти етаж)

  • Височина над земята: 279,11 m
  • Височина над морското равнище: 312,61 m
  • Външна част (на пода): 18,65 m
  • Площ (на земята): 350 m2

Върхът на кулата

  • Обща височина с антени (измерени през 2000 г.): 324 m
  • Обща височина с антени (измерена през 1994 г.): 318,70 m
  • Обща височина с антени (измерена през 1991 г.): 317,96 m
  • Обща височина с флаг (измерване 1889): 312,27 m
  • Обща височина без флаг (измерване 1889): 300 m

  • Изглед от rue de l’Université

  • Съвременен вид

  • Кулата през 2010 г.

  • Изглед

  • Друг изглед

  • Отражение на Айфеловата кула

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ "The Eiffel Tower at a glance-Things to Remember". SETE (Official Tour Eiffel website). Retrieved 1 January 2014.
  2. ↑ The Eiffel Tower as a World monument
  3. ↑ ((fr))  Tour Eiffel et souvenirs de Paris. // Le Monde.fr. Архив на оригинала от 2011-08-24. Посетен на 2011-08-06.
  4. ↑ ((ru))  Названы самые фотографируемые города мира. // Мембрана. Мембрана, 30 апреля 2009. Архив на оригинала от 2011-08-24. Посетен на 2011-08-06.
  5. ↑ Notre-Dame, le Sacré-Coeur et le Louvre, les sites les plus visités à Paris. // 2 juillet 2012.
  6. ↑ ((ru)) Владимир Тучков.. Парижское чудо света. // Вокруг Света. ООО «Издательство «Вокруг Света», 31 марта 2009. Архив на оригинала от 2011-08-24. Посетен на 2011-08-08.
  7. ↑ Цифровая модель эйфелевой башни, Наука и жизнь, 2011
  8. ↑ [http://www.7miracle.info/france_08.htm Семь чудес света. Ажурный Металл
  9. ↑ Эйфелева башня – казнить нельзя, помиловать!
  10. ↑ Harvie 206, p.110
  11. ↑ Harvie2004 p.144-5
  12. ↑ Eiffel Tower Height. // My Eiffel Tower. Посетен на 2011-10-29.
  13. ↑ Wulf, Theodor. Physikalische Zeitschrift
  14. ↑ Letcher, Piers. Eccentric France. Bradt Travel Guides, 2003. ISBN 978-1841620688.
  15. ↑ A Bonanza in Paris. // Посетен на 2008-04-04.
  16. ↑ The Eiffel Tower: Paris' Grande Dame. // france.com. Посетен на 2007-07-24.
  17. ↑ Soirée réussie le 28 novembre pour fêter l'année du 200 millionième visiteur. // Official Site. 2002. Посетен на 2007-07-24.
  18. ↑ All You Need To Know About the Eiffel Tower. // Official Site. Посетен на 2009-01-09.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Общомедия
Общомедия разполага с мултимедийно
съдържание за: Айфелова кула
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Айфелова_кула&oldid=6725138“.