Славяни

Тази статия е за средновековните народи. За съвременните народи вижте Славянски народи. За селото в Северна България вижте Славяни (село).

---

Съвременни държави, в които официалният език е славянски

Славяните представляват етнолингвистична група, обитавала Източна Европа до VІІ–Х в. от н.е. и говорела общ праславянски език, от който постепенно се обособяват съвременните славянски езици.

Славянските езици спадат към индоевропейското езиково семейство. Може да се смята за безспорно, че тяхната прародина е Европа. По археологически и лингвистични данни е установено, че са населявали обширни области, заключени между Карпатите, Балтийско море и реките Одра, Днестър и Днепър. Към началото на първото хилядолетие пр. н.е. се оформя общият праславянски език, който запазва своята архаичност.

В резултат на Великото преселение на народите през ІІІ век славяните започват да напускат своите първоначални територии. Оформят се три племенни групи славяни – западна, наречена венеди, източна – анти и южна – славини. До края на V век южните славяни заемат териториите северно от река Дунав (приблизително териториите на днешна Унгария, Румъния и част от Украйна). Така славяните влизат в непосредствена близост с римо-византийската култура, която оказва значително влияние върху тяхното развитие.

Произход и развитие

Славянските поселения към 300 г. пр. н. е. (в синьо) и прародината им (в тъмносиньо)

Първоначално славяните обитават районите между горното течение на река Висла, Северните Карпати и река Днепър. Това е обширна гориста територия в Източноевропейската равнина, осеяна с множество малки реки, езера и блата. В тамошните земи, при съответните климатични условия, се оформя древният славянски материален и социален бит, който запазва спецификите си през следващите две хилядолетия. В този обширен район славяните остават до Великото преселение на народите, което е в края на ІІІ век. През първата половина на V век Йорданес описва местонахождението на славяните на запад от Балтийското езеро, на север от р. Дунав и на изток от р. Днепър и р. Днестър.

Началната руска летопис дава следното сведение за разселението на славяните :

От много време славяните бяха уседнали на река Дунав, където сега са земите Унгарска и Българска. От тези славяни се разотидоха по земята, и са нарекоха с имената на местата, където уседнаха. Така едни уседнаха край реката, наречен Морава и се нарекоха моравяни, а други се нарекоха чехи. И тези също са славяни: бели хървати и сърби, и хорутани. Когато власите нападнаха дунавските славяни и се заселиха между тях, и ги притесняваха, онези славяни дойдоха и уседнаха край Висла и се нарекоха лехи и из тези лехи излязоха поляците, другите лехи - лютичи, други - мазовшани, други - поморяни. Също така, славяните дойдоха и уседнаха край река Днепър и се нарекоха поляни, а други - древляни, защото уседнаха в горите, а други уседнаха между Припят и Двина и се нарича драговичи, други уседнаха на Двина и се нарекоха полочани, заради рекичката, която се влива в Двина, на име Полота, от нея и се назоваха полочани. Тези славяни, които уседнаха до езерото Илмен, се нарекоха със своето име, и направиха град, и го нарекоха ​​Новгород. А други уседнаха на Десна, и по Сема, и по Сула, и се нарекоха северяни. Така се разсели славянският народ, затова и писмеността се нарича "славянска".

Славянският бит и мислене са изцяло предопределени от средата на първите обиталища на славяните. Славяните са предимно земеделци, но също се занимават и със скотовъдство. Отглеждат най-вече едър рогат добитък и свине, а също и коне. Археологията, лингвистиката, ономастиката и религиозните проучвания доказват, че конят е добре познато и равномерно разпространено сред славяните животно. Отглеждани от славянските племена са редица растителни култури – просо, лен, пшеница и др.

Разпространени занаяти били ковачеството, грънчарството, дърводелството, тъкачеството и др. Първоначално керамиката бива изработвана на ръка, но впоследствие е възприето грънчарското колело и усъвършенствана технологията по приготвянето и изпичането на глината.

Социалната структура на славянското общество не се отличавала от тази на другите варварски народи, появили се на историческата сцена в прехода между Античността и Средновековието. Основната обществена единица е родовата община (задруга), оглавявана от старейшина. Няколко родови общини образуват племе, което се управлява от племенен вожд, наречен княз. Неговата власт е ограничена от общото събрание на племето (Вяще), в което влизат всички мъже воини. Славянските селища биват строени край реки, езера и блата – труднодостъпни за враговете им места. Славяните живеят в землянки или полуземлянки, изградени от плет и глина, но с течение на времето започват да строят и къщи от камъни. Домовете им имат повече от един изход, за да е възможно бързото отстъпление в случай на неприятелско нападение.

За дълго време славяните са зависими от номадските племена скити и сармати, които са велика сила в Античността. Те също са индоевропейци, но принадлежали към иранските народи, което оказва важно влияние върху славянската култура. Славянският език остава архаичен, много близък до общия индоевропейски и до индо-иранските езици.

Разселение

Причините за славянското нашествие на Балканите са три:

• търсене на нови територии, заради увеличеното население;
• експанзивно земеделие;
• досег с Византия с цел грабежи.

Чуждото владичество вероятно дава начало на първото разделение на славянския етнос. Покорените племена, които обитават източните славянски земи, около реките Днестър и Днепър, не могат свободно да контактуват с независимите си западни роднини. Битът, обичаите, вярванията и наречията им развиват все по-големи разлики и се оформят три групи славяни – източни (анти), западни (венети) и южни (славини). От антите произлизат руснаците, украинците и беларусите; от венетите – чехите, словаците, поляците и лужишките (германските славяни).

От началото на VI век славяните, които живеят на север от река Дунав, започват системни нападения в земите на Византийската империя. Това принуждава император Анастасий да изгради 70-километрова стена за защита на столицата си Константинопол, започваща от крепостта Деркос на Черно море до Силимврия на Мраморно море. Първоначално славянските набези са породени с цел ограбване на византийските богатства и са съпроводени с разрушения и отвлечени пленници. По времето на император Юстиниан I (527-565) славянските атаки станават особено ожесточени и монархът предприема нови укрепителни строителства по границите на държавата и по крепостните стени на застрашените градове. Важни политически ходове на византийците са опитът да се привлекат славяни на служба в ромейската армия, както и да се предизвикат размирици между отделните славянски племена. Тези действия обаче имат само временен успех и през 549 и 550 г. последват нови инвазии. При последната масирана атака три славянски отряда достигат Солун и презимували по земите на империята.

Последното десетилетие на VI век бележи началото на трайното отсядане на славяните във византийските земи, разположени на юг от река Дунав. През 584 г. славяните за първи път обсаждат Солун. Последват още четири неуспешни обсади, които за малко не водят до превземането на втория по големина град във Византия. За сметка на това обаче земите около крепостта биват заселени от многобройно славянско население, което постепенно преминава към по-мирен начин на живот.

Славянската колонизация се разпростира в тема Елада, тема Тракия и споменатата вече Солунска област. Възползвайки се от борбите между аварите и Византия, славяните превземат Сингидиум (Белград), Виминациум (Косталац), Аугуста (Оряхово), Анхиало (Поморие). Според Моневмазийската хроника славяните превземат Тесалия, Елада и Пелопонес и се отправили към планината Тайгет, известна в древността със своите несметни съкровища. Съюзът на седемте славянски племена и племето севери се установило при р. Тимок, р. Дунав, Стара планина и Черно море. Те имали три основни цели: 1) трайно усядане и овладяване на вече заетите области, 2) стремеж към завладяване на гр. Солун, 3) господство над Адриатическото и Беломорското крайбрежие и прилежащите им острови.

През VII в. император Константин III организира поход срещу "склавините" в областта Македония, тоест към териториите със славянско население.

Славяните, които живеели в равнините или сред вражески племена, се събирали в по-големи общности и строели добре укрепени селища. Такива обаче не са открити на територията на съвременна България. До края на XI век на територията на почти цяла Добруджа се откриват останките на добре укрепени български аули (крепости), в които липсва каквато и да е славянска култура. Славянските укрепени селища на праславянски се наричали *горд, откъдето се развива и съвременната дума град. Те обикновено ставали културни и политически средища на околните славянски племена и в тях се намирала резиденцията на местния княз и множество храмове на славянски божества. Такива славянски крепости били средновековните градове Аркона, Кореница, Ретра, Волгаст, Стетин (дн. Шчечин), Ратибор и др.

Историкът Прокопий Кесарийски е отбелязал, че славяните „живеят в демокрация“. Това характерно социално устройство пречело на появата на славянски държави в ранната славянска история. Дори когато се появило класово разслоение и князете съсредоточили повече власт в ръцете си, те постоянно враждували помежду си, защото всеки смятал себе си за равен и независим от другите. С времето, обаче, нещата се променяли. Славянското общество се развивало, появявали се необходимите катализатори и в VI-VII в. славянските народи се озовали на прага на държавността.

Основна статия: Славянски народи

Религия

Религиозните вярвания на славяните били свързани с техния начин на живот. Те обожествявали природните сили, от които зависело благополучието им. Главен бог-творец на мълниите бил Перун. В това отношение е съпоставим със Зевс и Юпитер. Почитани били богът на плодородието Даждбог, богът на стадата Велес, богът на огъня и занаятите Сварог, богинята на красотата Лада и богинята на смъртта Морена. Славяните вярвали също и в съществуването на свръхестествени същества, надарени с човешки образ, които могат да влияят върху плодородието и съдбата на хората (вили, самодиви и русалки). От най-древни времена сред тях бил разпространен култът към мъртвите. Основен погребален ритуал бил трупоизгарянето. Заедно с праха на мъртвите в гробовете славяните поставяли различни предмети, които би трябвало да им служат в отвъдния свят. Погребенията им се придружавали от особени ритуали. Един от тях бил т.нар. тризна — своеобразно военно състезание. Над гроба на умрелия било устройвано и угощение, наречено страва. В религиозните им практики основно място заемало жертвоприношението, чиято основна цел било омилостивяването на бога. Използвали каменни и дървени идоли, пред които произнасяли езически молитви. Този ритуал е свързан със силно разпространения фетишизъм.

Списък на славянски племена

абодрити берзити раматини бетенци браничевци брежани вагрити вараби варни ваюнити велегезити велети велетичи винули висляни волини вятичи гаволяни

гевелди глиняни далеминци доленчани драговичи драгувити древляни древяни дулеби езерци жирмунти кривичи левбузи леняни лехи лужичи лютичи

мазовяни милинги милчани моравяни моричани мърваци ободрити плони полабяни полчани поляни поморяни радимичи рани ререги рети ринхини руяни

сагудати северани северяни силезяни словяни слюбляни смолинци смоляни спревани стримонци суселити тиверци тимочани укряни уличи хижани хървати

Вижте също

• Българи
• История на България
• Праславянски език
• Славянска религия
• Славянски селища
• Южни славяни
• Западни славяни
• Източни славяни

Външни препратки

• Рыбаков Б.А., Язычество Древней Руси
• Николов, А. "И населници словеном быша": замечания к интерпретации сведения "Повести временных лет" о поселении болгар среди дунайских славян, В: ΘΕΟΔΟΥΛΟΣ. Сборник статей памяти профессора Игоря Сергеевича Чичурова. Москва, 2012, 261-269

• Повесть временных лет.По мнозѣхъ же временѣхъ сѣлѣ суть словени по Дунаеви, кде есть нынѣ Угорьская земля и Болгарьская. От тѣхъ словенъ разидошася по земьли и прозвашася имены своими, кде сѣдше на которомъ мѣстѣ. Яко пришедше сѣдоша на рѣцѣ именемъ Моравѣ, и прозвашася морава, а друзии чесѣ нарекошася. А се ти же словѣне: хорвати бѣлии, серпь и хорутане Волохомъ бо нашедшим на словены на дунайскые, и сѣдшимъ в нихъ и насиляющимъ имъ. Словѣне же ови пришедше и сѣдоша на Вислѣ, и прозвашася ляховѣ, а от тѣхъ ляховъ прозвашася поляне, ляховѣ друзии — лютицѣ, инии мазовшане, а инии поморяне. Такоже и тѣ же словѣне, пришедше, сѣдоша по Днепру и наркошася поляне, а друзии деревляне, зане сѣдоша в лѣсѣхъ, а друзии сѣдоша межи Припѣтью и Двиною и наркошася дреговичи, и инии сѣдоша на Двинѣ и нарекошася полочане, рѣчькы ради, яже втечеть въ Двину, именемь Полота, от сея прозвашася полочанѣ. Словѣне же сѣдоша около озера Илмера, и прозвашася своимъ именемъ, и сдѣлаша городъ и нарекоша и́ Новъгородъ. А друзии же сѣдоша на Деснѣ, и по Семи, и по Сулѣ и наркошася сѣверо. И тако разидеся словенескъ языкъ, тѣмьже и прозвася словеньская грамота.