Първите писмени произведения на древноиндийската словесност са Ведите. Думата произхожда от глаголния корен вид, който означава “зная”, “научавам”, а производното съществително е веда – “знание” и, по-точно – висше духовно знание. Родените в индуизма, хинду, възприемат ведите като първично свещени, като непреходно Божествено откровение. Вероятно поради това много читатели ще направят аналогия с Библията за християните. Ведите се делят на три разреда ведически текстове: 1) Четирите самхити – сборници с химни, молитви, жертвени заговори и заклинания:
- Ригведа – веда на химните и молитвите в стихове. Това е най-древната и най-авторитетна от Четирите самхити.  Смята се, че е възникнала в културната среда на арийските племена в епохата на преселването на арийските племена в епохата на преселването им към Индия (повече за т.нар. арийска хипотеза може да се открие в книгата “Увод в индологията” на доц. Татяна Евтимова, в главата “Произход на предарийското население в Индия” и във “Ведическа литература” – бел. а Smith). Състои се от 1028 химна, разпределени в 10 книги, наричани мандали, всяка от които започва с химни към двете основни божества от ригведийския пантеон – Агни и Индра;
- Самаведа – веда на мелодиите и песнопенията. Текстът й почти изцяло е взет от Ригведа, но с изрични указания за това как да бъдат изпълнявани химните. Самаведа се води най-древният фиксиран паметник на индийската музика;
- Яджурведа – веда на жертвените формули. Тя представлява сборник от жертвени изречения и молитви с магически характер, с които се съпровожда всеки ритуал по жертвоприношението. Съдържанието на Яджурведа е изцяло посветено на ритуала яджна (жертвоприношение). Според тогавашния мироглед точното познаване на ритуала е въоръжавало и самия жрец-изпълнител с магическа власт, приравнявало го е към статута на божество;
- Атхарваведа – веда на заклинанията. Тя заема особено място, тъй като е свързана не толкова с общоплеменния ритуал, а с домашните обреди. В нея става дума за заклинания против болести и зли духове. Интересното е, че в някои от заклинанията се срещат задълбочени описания на симптоматиката на дадено заболяване и това дава основание тази самхита да се смята за един от най-древните писмени паметници на традиционната индийска медицина.

2) Брахманите са теологически трактати в проза, които тълкуват висшата същност на ведите и са създавани към всяка една от самхитите с изключение на Атхарваведа. Всяко съчинение от традицията брахмана обяснява произхода, смисъла и предназначението на отделните ритуални церемонии.

3) Араняки и упанишади – това са философски книги, предназначени главно за отшелници и духовни учители, в които се разкрива мирогледната основа на най-древната канонично фиксирана религия в Индия – брахманизма. Араняките са по правило езотерични текстове, докато упанишадите са по-скоро със спекулативна насоченост.

4) Към категорията на ведическите текстове се отнасят и паметниците на един допълнителен, четвърти разред литература, наречен Веданга – което означава част от ведите. Те се занимават с правилното възприемане и тълкуване на ведите, поради което могат да се разделят на “шикша” (фонетика), “вайкарана” (граматика), “нирукта” (етимология), “калпа” (религиозен ритуал), “чхандас” (метрика) и “джйотиша” (астрономия).

Върху ведите стъпват и всички последвали учения и течения като или ги отхвърлят, или базират тезите си върху тях.

ДЖАЙНИЗЪМ

Джайнизмът възниква и се развива като интелектуална форма на религиозен протест срещу брахманската религия и обрядност, срещу жертвоприноженията на животни, срещу несправедливостите на съсловно-кастовата система. Основната етическа доктрина на джайнизма е учението за ахинса. Ахинса е един от четирите морални принципа, лежащи в основата на джайнисткото учение – ахинса (ненасилие), сатя (правдивост на мисълта и речта), астейа (забрана за присвояване или кражба) и апариграха (аскетизъм). Според главния принцип ахинса животът на хората и животните е форма на съществуване на душата, постоянно преселваща се от една телесна обвивка в друга. Ето защо насилието или убийството може да нанесе вреда на душата като разруши вместилището й.

Основна категория в джайнистката представа за вселенската еволюция е калачакра (колелото на времето). Колелото на времето има 12 спици, векове, като 6 от тях се отнасят към прогресивния възходящ полуоборот, наречен утсарпини, а 6 – към низходящия, или упадъчен, полуоборот, наречен авасарпини.

Светът функционира по свой закон и благодарение на взаимодействието между живите души джива (букв. живот) и петте вида нежива същност аджива – акаша (ефир), дхарма (условието на движение), адхарма (условието на покой), кала (времето) и пудгала (материята). Душа притежават всички предмети в живата и неживата природа.

Навсякъде и винаги душите съжителстват с карма – тънка, невидима за човешкото око материя, която прилепва към душата в резултат на всяка нейна дейност. Душата може да приема едни или други форми на обитаване, като се превъплъщава в нисши или висши същества (джива или аджива) в съответствие с постъпките, извършвани през миналите животи.

Джайнистите имат удивително разработена научна философия за създаването на света. Според тях, светът не е бил създаден от никого и, поради това, никой не може да обясни причината за сътворението му. Светът е несъздаден, вечен и материален и съществува като непрекъснат процес на изменения, обусловени от различните варианти на взаимодействие и комбиниране между най-дребните частици на материята пудгала, наречени ану (атоми) и скандха (молекули).

Основно послание на джайнистите е,  че падението на душата започва в помислите, които я тласкат към безнравствено поведение. Основната вътрешна причина е, образно казано, “затворът” на душата в тялото. За да се постигне освобождение или спасение на душата, следователно, е необходимо да се прекрати потокът от кармична материя, а после тя да бъде изцяло отстранена. Но, това трябва да се проумее, осъзнае и затова Пътят към освобождението минава през джняна (познанието), тъй като невежеството ражда страсти.

БУДИЗЪМ

Същността на доктрината на Буда може да бъде сведена до един основен тезис – непрекъснато и многократно повтарян в проповедите: обект на съсредоточаване и медитация не бива да бъде онова, което не спомага за постигането на нирвана (освобождение от преражданията, бел. a Smith). Когато задавали въпрос на Буда за произхода на света и неговата същност, той отговарял “с благородно мълчание”. Казвал още: “Има десет нерешими за човешкия ум, а поради това и безполезни въпроса – вечен или невечен е светът?, краен или безкраен е?, тъждествена ли е душата на тялото или не?, безсмъртен или смъртен е позналият истината?, ще бъде ли той едновременно смъртен и безсмъртен и напротив – нито смъртен, нито безсмъртен?” Безполезните въпроси, продължавал Буда, трябва да се избягват по три причини: те не са непосредствено свързани с човешкия живот; не произтичат от същността на това учение; и в крайна сметка, с нищо не допринасят за прекратяване на страданията. Само глупецът, вместо да извади отровната стрела от раненото тяло, ще вземе да размишлява над това от какво дърво е била направена и какъв е бил онзи, който я е пуснал.

Макар ранният будизъм да не концентрира вниманието си върху въпросите на метафизиката и същността на битието, той създава и защитава т.нар. Теория за зависимия произход. Център на тази теория е идеята за универсално действащия всеобщ Закон за относителността или, наричан още, Закон за относителната независимост (тук обаче не следва да се правят аналогии с джайнисткото учение апахаливеда! – бел. автора). Според Закона за относителната независимост всяка вещ възниква под въздействието на друга вещ, а самата тя предопределя появата на трета. Във Вселената, следователно, не съществува нищо постоянно, всичко е изменчиво и подчинено на универсалния принцип на причинността или зависимото съществуване. Така се стига до изключително важния и съществен за цялото будистко учение концептуален извод за отричане на индивидуалната душа. Приема се, че собственото, индивидуалното аз е само един от моментите на възприемане на живота. При по-последователен анализ животът се оказва разделен на безкрайна поредица от моментни качества и състояния, а в крайна сметка – илюзия майа!

ИНДУИЗЪМ

Индуизмът като духовно явление не е просто религиозна система или вероизповедание, той пронизва всички сфери на живот на индиеца – мироглед, социална, юридическа сфера, поведенческа, морално-етическа. В този смисъл той е не само и дори не толкова религия, вяра, колкото начин на живот, белязан от специфична духовна практика. Основните характеристики на индуизма безусловно доказват, че той не се вмества в параметрите на една конфесия, изработени и утвърдени от юдео-християнските представи и норми за религия.

Преди всичко индуизмът не е единна конфесионална система, чийто специфични черти лесно могат да бъдат изброени, и така да се очертае неговата системна същност. Той е по-скоро конгломерат, сплав от най-разнообразни идеи, течения, секти, култове и направления и всички те, съществуващи заедно и едновременно, без радикални противоречия както помежду си, така и с основното мирогледно ядро, без заявени противоречия и стремеж за превес или духовно-интелектуално и концептуално надмощие. В този смисъл и на тази основа в индуизма няма и не може да има еретически форми в познатия ни от християнството смисъл.

В индуизма няма нито църковна, нито каквато и да е друга централизирана организация и това е друга негова ярко отличаваща го от почти всичко познато специфика. Отсъства църковна институция, църковна управа и свещенически клир. Брахманите, както и представителите на други съсловия, изпълняващи жречески функции, не се ръкополагат в сан, не са длъжни да приемат и изпълняват някакви специални обети. Те водят обикновен светски живот, имат семейство и домашно стопанство. Брахманите изпълняват своите жречески задължения по силата на своята дхарма, по правото на двиджати, т.е. по силата на принадлежността си към определено висше съсловие. Изпълняващите жречески функции не са свързани организационно или институционално.

Един от ключовите текстове за разбирането на индуизма е философската поема “Бхагавадгита” (Божия песен или Песента на Бога) – поетичното наставление във вид на беседа от страна на колесничаря Кришна към Арджуна. “Бхажавадгита” е един от най-изящните образци на световната литература, създаден около 1 в. от неизвестен автор, но безспорно гениален философ. С “Бхагавадгита” за първи път в индуизма се въвежда идеята за любовта като главно свързващо звено между бога и неговия адепт. Тук любовта и безграничната преданост към божеството се провъзгласяват като трети равностоен религиозен път за спасение, наречен бхакти-марга. Нещо повече, на бхакти-марга дори се гледа като на предпочитан път в сравнение с пътя на незаинтересованото действие (карма-марга) и пътя на философското познание на истината (джняна-марга). Бхакти-марга, пътят към мокша (освобождение от кармата) чрез любовта към бога, е провъзгласен за висш път на религиозното спасение. В бхакти се съдържа идеята за емоционалното, несвързано с интелектуалното познание, почитане на бога. На първо място обаче в бхакти е заложена идеята за личния бог – бога, който изпраща на човека неговата лична съдба; бога, който изпраща самия човек реципиент на съдбата му.

Сред концептуалните ядра на индуизма е идеята за тримурти. Тримурти са трите хипостази на единното и безлично духовно начало брахма(н), изразяващи неговите три основни космогонични функции – генезис или творение (с тази функция понякога се свързва и бог Брахма); поддържане (основно с нея се свързва бог Вишну) и разрушение (приписвано на Шива). В някои космогонични митове се твърди, че вселената и всички форми на живот са били създадени от бог Брахма, поради което той е формалният и номинален глава на индуистката тримурти. Отсъствието на отделен култ към бог Брахма обаче говори за това, че той е по-скоро божественото въплъщение на идеята за космическия абсолют брахма(н), отколкото персонифицирано божество, изпълняващо определени вселенски функции.

Тримурти е съществено отличие на индуизма не само от брахманизма, но и от повечето световни религиозни системи, в които това религиозно понятие е познато като идеен конструкт. Тримурти е особен, индийски вариант на познатата ни от християнството св. Троица. В тримурти всяко божество е по принцип равноправно с останалите две и като образ (всички се изобразяват в антропоморфен вид), и като функция. Култ към тримурти, както към света Троица, не съществува.

Индуистите се покланят главно на две от божествата в тримурти – Вишну и Шива, откъдето идват и названията на тези две най-големи, основни направления в индуизма – вишнуизмът и шиваизмът. Изучаването на спецификите на индуизма като религия учените обикновено започват с изучаването на вишнуисткия култ. Последователите и поклонниците на бог Вишну се наричат вишнуити. Вишнуизмът се заражда доста по-рано от шиваизма и значително го превъзхожда по брой на привърженици и адепти. Името на Вишну се споменава за първи път още в някои от химните на Ригведа като на помощник на Индра в битката му с повелителя на хаоса Вритра. Някои учени са склонни да свързват образа на Вишну с аборигенното, предарийско население на Индия, като откриват у него туземно соларно божество, свързано със земеделието и скотовъдството и символ на мъжката сила, влязло по-късно в пантеона на Ригведа.

Вишну, вторият бог от индуистката тримурти, се възприема като основа на мирозданието и източник на всичко съществуващо. Според най-известния космогоничен мит, потънал в дълбок сън, Вишну си почива върху хилядоглавия змей Шеша във водите на първозданния океан. Изведнъж от пъпа му пониква лотос, а в лотоса се ражда създателят Брахма. Бог Вишну се събудил едва след като Брахма бил сътворил света. Събудил се, за да властва в сътворения от Брахма небесен свят. Вишну обикновено се изобразява като четирирък човек с тъмносин цвят на кожата, седнал върху трон, обкичен с гирлянди от цветя, а в ръцете му са четирите символични божествени атрибута – раковина, диск, жезъл и лотос. Неговото лично средство за придвижване или вахана е исполинският орел с получовешки облик Гаруда.

Най-важната роля в култово-обредната схема, посветена на бог Вишну, притежава учението или теорията за аватарите, впрочем една от главните доктрини в цялостния религиозен комплекс на индуизма. Санскритската дума аватара означава слизане, спускане. Теорията за аватарите е неразделна част от митологията на бог Вишну като цяло и създава най-точна представа за мирогледната нагласа на индийския религиозен поклонник, че допуска едновременно боготворене на различни персонификации на личния си бог, без при това да накърнява нито собственото си, нито това на другите религиозно чувство на пиетет и преклонение (пълен списък с обяснения за различните аватари и техните образи може да намерите в книгата на доц. Татяна Евтимова “Увод в индологията”, стр. 152; бел. a Smith).

Другото върховно божество от тримурти, обекта на силно почитание, е бог Шива. Неговите последователи се наричат шиваити. Не без основание учените смятат, че в сравнение с Вишну, Шива е далеч по-древно божество, култ към когото, макар и не напълно идентифициран и назован, е регистриран още сред предарийското население на Индия. Основания за подобни твърдения учените религиоведи откриват в сходствата (както външни, така и вътрешни – на функциите) с фиксирания върху множество от харапските печати образ на божество, наречено от Джон Маршал Прото-Шива. Името на Шива не се среща в Ригведа. Разрушителните и страховити качества тук принадлежат на Рудра, с когото Шива е обединен впоследствие. Неговата култова абстракция следователно се извършва след тази на бог Вишну.

Основното, което прави впечатление в образа на бог Шива, е амбивалентността на неговия характер. От една страна, Шива е разрушител, олицетворение на смъртта и времето, които унищожават всичко на този свят. Култът към Шива е свързан с първичния страх пред разрушителните природни стихии, с езически екстаз на този страх. В представите на поклонниците си Шива танцува екзалтирано на поляната за изгаряне на мъртвите, като ритуално втрива в тялото си погребална пепел, а на шията му зловещо се поклаща в такт огърлица от човешки черепи. Впрочем връзката на Шива с танца и музиката се разглежда като изначално присъща на неговия образ. Шива е Натараджа, Царя на танца. Танцът му е неистов, екзалтиран и дори разюздан, което доказва наличието на шамански и езически елементи в култа към него. Може би няма да е пресилено да се каже, че традицията на индийския класически танц води началото си от шиваисткия култ.

Вселеноопазващата роля на Шива го превръща във враг на всички демонични сили, противостоящи на световния порядък рита. В този смисъл Шива може да бъде интерпретиран като късноиндуистка персонификация и наследник на чертите на ведийския бог Варуна.

Световният порядък рита започва с божествения акт на творението, който е само едно от неговите проявления. И тук трябва да се обърне специално внимание на един от възможно най-култовите символи и най-почитан образ на Шива – лингам или фалос. Лингам, фалосът, винаги и навсякъде е бил символ на мъжкото начало в творението. Култовото почитание на акта на творението вероятно е толкова стар, колкото и самата човешка цивилизация. Култът към фалоса е много по-архаичен от индоарийската цивилизация – фалически символи са намерени при разкопките на Харапа и Мохенджо-Даро. Шива-лингам се почита във вид на цилиндрична каменна колона със заоблен връх, поставена в средата на неголямо езеро или изкуствен водоем, наречен йони. Божествен символ на първичното творение в индуистката тримурти следователно е бог Шива във вид на с нищо несравнимия по степен на религиозен пиетет лингам или Шива-лингам. Този култ доказва по безспорен начин дойствения характер на бог Шива. Типично за амбивалентния му образ е представителен за тримурти и за идеята за космогонична равностойност на божествата в нея.

Третото основно направление в индуизма се нарича шактизъм. Шакти на санскрит означава сила, енергия и символизира женското творческо начало. Това направление води началото си от култа към съпругата на бог Шива – прекрасната Парвати. Всяка богиня олицетворява могъществото, мощта или потенцията на съответстващото й мъжко божество. Смятало се е, че богът е пасивен и трансцендентен, пребиваващ извън материята и познанието, докато женският елемент е неговото активно и иманентно начало – конкретно пребиваващо в определена форма и провокиращо формата на мъжкото. Според шактизма женската сила, женското начало, шакти, е преобладаващо и господстващо в света. Всеки бог има своята шакти, без която е безсилен и остава с нереализирана мъжка потенция.

В това направление на хиндуизма прозира един много древен култ – култът към богинята-майка. Той идва от най-дълбока древност, от времената на матриархата. Тук, може би, е уместно да се напомни за множеството намерени статуетки на бременни жени в разкпките на харапските градове, което е явен признак за равнището на социалната организация на предарийската цивилизация, както и за господващия култ.

Шакти е термин-понятие за всички богини-майки като единствено активни и всемилостиви божества- Най-велика сред всички е Парвати. Тя е и основното женско божество в хиндуизма. Наричат я с множество култови имена – Махадеви (Великата богиня), Ума (Сияйната), Кали (Черната), Дурга (Недостижимата), Аннапурна (Благодатната), Сати (Вярната), Гаори (Белоликата), Чхамунда (Шестоликата), Чанди (Сребърната) и др. Едни от тях олицетворяват градивното начало, други – разрушителното. Едните са с красиви и млади женски лица, другите – зловещи и всяващи страх и ужас демоници. Към всички тях съществуват самостоятелни култове. Шива-лингам се изправя насред басейн или някакъв кръгъл водоем, наречен йони (букв. вагина, утроба). По този начин йони, символът на шакти, заедно с лингам се превръща култов символ на божествената двойка Шива и Парвати. Казват, че няма индийско селище, в което да не присъства подобен култов и религиозен символ на акта на творението.

Практически е невъзможно да се изброят боговете и богините в хиндуисткия пантеон. Не е безинтересно обаче да се знае, че съпругите на аватарите на бог Вишну се възприемат като аватари на божествената му съпруга Лакшми – втората по популярност богиня в пантеона след Парвати. Тя е богинята на щастието, родена от водите на океана, когато боговете го избивали, за да добият амрита (божествената напитка, бел. a Smith). Нейна вярна прислужница е Ганга. Лакшми не е просто богиня, тя е другото аз на бог Вишну, което го следва винаги и навсякъде в земните му аватари. Тя е водороденият лотос падма, върху който Вишну си почива.

Сарасвати е божествената съпруга на бог Брахма. Почитат я като богиня на изкуствата. Изобразяват я винаги усмихната, загърнята в златотъкано сари, държаща книга – символ на мъдростта и творчеството – в едната си ръка, а в другата – вина (особен вид струнен музикален инструмент). Нейно аристократично животно е лебедът ханса – символ на овладените страсти, единственото категорично условие за успех на всяко творческо начинание. Често я отъждествяват с Вач, богинята на словото. Сарасвати е създателка на санскрит и на писмеността деванагари.