zb

По време на пътуването си из България група от 10 саксонски скаути през 1930 г. посещава едно извънредно интересно село, Ендже или Царев Брод/Шуменско, което намира особено отражение в пътеписите на групата, публикувани през 1931 г[i]. Причината за този голям интерес е намиращата се в това село единствена културно обособена общност от немци в България по това време.

Цялостни публикации по темата “Немци в България” до сега не са открити, в повечето издания за немските общности в чужбина българските немци почти не се упоменават. Причината може да е в това, че немските преселници в България са резултат на вторична миграция, защото те не са идвали директно от Германия. Към това, тази общност от 50 – 70 семейства е сравнително малка по брой и със своите 40 – 45 години на съществуване исторически много кратка. Опит за първо по-цялостно обобщение на информацията за Ендже/Царев Брод е направен в рамките на училищен проект с група от 11 клас на V ЕГ “Йоан Екзарх”, Варна, с резултат събрана и обработена документация и документален филм. За тази цел са анализирани една местна хроника, пътеписи, три часа видеоматериал (интервюта, обекти), три часа аудиоматериял, 34 архивни документа, ок. 50 исторически снимки и 20 нови снимки, документиращи селото и гробището.

Този доклад има за цел да представи обзор на резултатите, преследвайки въпроси, кога, защо и от къде немците са идвали в България, как са се устроили, как са изглеждали тяхното ежедневие и стопанство, как те са живели с другите националности, по какъв начин общността е престанала да съществува и какво е останало днес и за бъдещето.

Произход на идвалите в Царев Брод немци и началото на общността

Към края на 19 в. няколко немски семейства се преселват в България. Според местния хронист Трифон Панайотов[ii] първите немски преселници идват от румънското село Валилей в България, първоначално в село Гостилия (до Оряхово/Дунав), където е нямало земя за купуване. След като разбират, че турци емигрират от Ендже/Царев Брод и изгодно продават земя, немците отиват там. И в Ендже немският священник Франц Крингс изпълнява първото кръщение на немско дете през 1899 г[iii].

Самият процес на имиграция на германците в България до сега не е доказан с документи. Хронистът Т. Панайотов и сестра Станислава от католическия манастир в Царев Брод са на мнение, че княз Фердинанд е поканил германци от Австро-Унгария за България в края на 19/началото на 20 в. с обещание земя и двор с къща[iv]. На Петър Хумел, живеещ в Шумен потомък на немско семейство от Царев Брод, точните причини за миграцията на предците му не са известни. Но известно е, че неговият дядо е дошъл от Русия и купил земя, която според него е била плодородна[v].

Преселниците-германци идват от три държави: Русия, Румъния и Австро-Унгария. Най-точно това е документирано по надгробните паметници, които дават информация за месторождението на покойника. Според паметниците дошлите от Русия германци са от Одеската област: Франц Йозеф Хумел (1866 - 1938) е роден в с. Карлсруе/Одеса,

Адам Никол(ай) в с. Халбщадт/Одеса. Семейство Хилер според паметника на Розалия Хилер е от Федживернек/Унгария. По хрониката на Т. Панайотов идват и немци от селища на Банат: Войтег, Маргит Фалва, Катерин Фалва и Нови Сад. Горе упоменатите немци от Валилей/Румъния първоначално са живяли в Русия.

Миграционното движение на германците в югоизточна Европа очевидно е свързано първоначално с политиката и икономиката на великите сили, по-точно с намаляването на територията на Османската империя в полза на влиянието на Австро-Унгария и Русия през 19 век. Причината за емиграцията на германците от териториите в Русия, Румъния и Унгария е влошаване на статута: постепенна загуба на привилегиите в Русия[vi], нарастваща “магияризация” в Унгария[vii], конфликти с местното население в Румъния[viii]. До Първата световна война например немците масово, т. е. около 300 000 души, се преселват от Русия в южна и северна Америка[ix], където те основават села със същите имена както в Русия – имената на родните градове на предците им в Германия (Карлсруе, Халбщадт ...). Може да се издигне хипотезата,че дошлите в Ендже германци не са били достатъчно богати или здрави за да преплуват на кораб океана. Точните причини за идването на немците в Царев Брод и евентуално гарантираните привилегии от страна на княз Фердинанд до сега не са потвърдени с документи.

Немците, които са живели в Царев Брод са били български поданици. В чернова за писмо до министерството на просветата една немска монахиня-учителка пише през 1922 г.:

В селото Ендже, Шуменско, се намират около 50 католически семейства, говорящи немски език ... всичките деца, макар от небългарска народност, са български поданици.[x]

Фактът, че освен немците в Ендже битуват и други националности, се доказва от пътеписите на упоменатите по-горе немски скаути:

Ендже сигурно е едно от най-особените села в цяла България. Освен 50-те немски семейства там живеят и българи, татари, турци, руснаци, унгарци, македонци, албанци и арменци. Ендже вероятно може да се нарича `международно` село. И въпреки това многообразие на расите селската общност е мирна.[xi]

В различни източници се упоменават от 9 до 13 националности.

През първите години след идването им немците са купували къщи от турци и татари, които са напускали селото. По-късно те са си построили собствен “квартал” близо до католическия манастир[xii]. Немските скаути пишат:

Из безкрайната зеленина засияват боядисани в бяло къщи, красиви големи селски къщи с немски фронтони, които много рядко срещнахме из България. Ясно ни е: тук са строили немци![xiii]

Местните жители твърдят, че къщите на немците били много здрави.

Често се описва и ежедневието на немците, което винаги се свързва със строга дисциплина и съхраняването на немския начин на живот. Специфичното за тях е:

- чистотата на облеклото: носят бели ризи, изпрани, колосани, гладени, с особено внимателно направени яки. Колата за прането те са направили от картофено нишесте; върху така колосани покривки, дантели и завеси не полепва прах[xiv].

- пухени завивки: пухът се скуби от живи патици; с такива завивки германците са спали през зимата без запалена печка[xv].

- храната: храната се състои преди всичко от тестени и месни продукти, стои в средата на масата в голяма тенджера и всеки си взима колкото иска[xvi].

- спазване на традицията, според която неделя е неработен ден: подготовката за неделен ден е започнала след напускането на полето в събота следобед[xvii].

Празниците на немците се посещават винаги и от представителите на други националности в селото, при което по изключение може да се породят и разправии - спор за момичета или след по-голямо пиене на алкохол. Особено значение е имала т. нар. “момина вечер”, събиране на младите хора в навечерието на немската свадба.

Преобладаващите дейности на немците в Ендже са земеделие и животновъдство. Някои от немците през годините акумулират по-голямо имущество, Т. Панайотов дава като пример братята Хумел. Част от немците са работили като наемни ратаи в дворовете, други са се занимавали с малък занаят, някои са останали бедни[xviii]. Хуфцки в пътеписите на скаутите упоменава “единствената захарна фабрика в България” и описва, че “най-модерните машини вървят ... на нивите в околността”[xix].

Католическият манастир подържа стопанска дейност за собствената си издръжка, според устава на манастира от 1936 г. приходите идват от манастирското селско стопанство, от таксите на немското католическо училище и от дарения[xx]. Земята на манастира обхваща 60 хектара, която се обработва от ратаи и приютените в манастира сираци[xxi].

Католическият бенедиктински манастир “Сърцето на Исус” в Ендже/Царев Брод

Още преди 1900 г. пристига отец Франц Крингс, пасионист от рейнската област, с цел създаване църква като център на немската католическа общност. През 1910 г. храмът е завършен и е осветен. По инициатива на отец Франц католическият епископ от Русе, Леонард фон Баумбах, през 1913 г. моли да бъдат изпратени сестри-бенедиктинки с цел обучаване на немските деца в Ендже[xxii]. През 1914 г. в Ендже пристигат четири сестри-бенедиктинки по поръчка на Бенедиктинския мисионерски орден от Тутцинг/Германия: една учителка, една земеделка, една медицинска сестра и една шивачка[xxiii], през І световна война манастирът е подкрепен от още три сестри. Самите те не идват в България с мисионерска цел, а с мисията да поддържат културния и духовен живот на немските заселници. Още през 1914 г. те откриват частно католическо немско основно училище “Св. Йосиф”. От самото начало манастирът се грижи и за деца-сираци, първите от които са останали без родители по време на Балканската война 1913-1916 гг.[1]

В резултат на Първата световна война седемте сестри са принудени да напуснат страната през 1918 г., но се връщат с големи трудности през 1920 г.

През 1928 г. по инициатива на сестрите в селото се създава културен дом; през октомври 1935 г. се образува католическото младежко дружество “Св. Михаил” с цел да организира лекции и да се грижи за културното и морално развитие на членовете си[xxiv], документът е подписан и от двама членове на сем. Хумел; през октомври 1936 г. българското министерство за вътрешните работи и народното здраве разрешава регистрирането на манастира като религиозна общност и като юридическо лице[xxv].

Заключението е, че религията и религиозните празници са били важен елемент за обединението на немците като етническа общност, за културната идентичност и за диференцирането от други етнически и религиозни групи. При това е имало толерантност в съжителството с другите етноси: в разговора сем. Хумел упоменава, че например Турците са им носили баклава по време на празника Байрам.

Създаденото от монахините немско училище е съществувало само до края на Първата световна война, т. е. до 1918 г. След връщането си сестрите намират вместо немското едно българско държавно училище. Веднага те се ангажират усилено за възстановяването на немското училище и съобщават през февруари 1922 г. на българското министерство на просветата:

pic4: чернова на същото писмо на немски от 18.01.1922 г.,ТД ДА Ш ф 355, о 1, ае 4,2

В селото Ендже, Щуменско, се намират около 50 католически семейства говорящи немски език. От януари 1914 г. до края на октомври 1918 г. в селото се поддържаше католическо частно училище от католически сестри-калугерици. Към края 1918 г. поради станалите политически събития калугериците бяха принудени да напуснат селото и едва през май 1920 г. се завърнаха отново. През времето на тяхното отсъствие се основа в селото едно българско основно училище.
Понеже от 72 деца, които посещават това училище 60 са от католическо вероизповедание ... ние възнамеряваме отново да отворим училището, което по-рано съществуваше и молим почитаемото министерство да ни даде нужното за това разрешение.

Училището ще се ръководи от католически сестри-калугерици, които са добили правото на учителствуване в Германия.

Като директорка на училището молим да бъде одобрена сестрата Виктория Херц ...
Преподаването на български език, българска история и география ще бъде възложено на една българска учителка. Уверяваме почит. Министерство, че нашата задача ще бъде, покрай ... възпитаването на религиозното чувство на поверените нам деца, възпитанието в духа на любов към отечеството им България, понеже всичките деца, макар от небългарска народност, са български поданици.[xxvi]

Заслужава и внимание, че една от сестрите е готова да приеме българското гражданство. Черновата на писмото към немското посолство не е датирано, по контекста го определихме за 1922 г.:

За мен и за училището би било от голямо предимство, ако аз бих могла да приема българското гражданство, защото от една страна бих имала право на заплата и на пенсия от българската държава, от друга страна училището би било признато по-лесно от държавата. Умолявам немското посолство с добро желание да действа пред местните власти в родината ми за да ми позволят съхраняване на немското ми гражданство.[xxvii]

Не е известно дали тя е получила българско гражданство, но има вероятност, защото и след 1944 г. в Царев Брод остават немски сестри.

Усилията на сестрите за възстановяването на училището са успешни: през ноември 1922 г. кметът на Ендже получава разрешение от училищния инспекторат на Шуменски окръг за възстановяването на католическото частно училище[xxviii].

pic5: снимка от архива на манастира в Ц. Б., 20-те години

През 1932 г. училището се допълва с прогимназиално отделение[xxix].

В училището учат не само немски, но и малък брой български и арменски деца. Сред тях са Йосиф и Мария Ковачеви, които и днес живеят в Царев Брод. Според ревизионен документ от 24.03.1938[xxx] учат:

в първо отделение 23 деца – 22 немци, 1 българин; второ отделение 9 деца – 7 немци 2 българи; трето отделение 10 деца – 7 немци, 3 българи; четвърто отделение 15 деца – 14 немци, 1 българин; общо 50 немци и 7 българи.

Според интервюираните сем. Ковачеви и сем. Хумел в училището са царували дисциплина и ред. За всички деца в училището немският език е станал средство за комуникация, така че българите Йосиф и Мария Ковачеви и днес в напредналата си възраст[2] в съвършенство владеят немски.

Отношенията между германците и другите националности в селото през годините са довели и до няколко смесени бракове (ср. Пан. 43), сред които се намират и трима братя от сем. Хумел.

Друго интересно свидетелство за съжителството на националностите в мултиетническото село Царев Брод представлява гробището: това гробище е разделено на три зони – православна, мюсюлманска и католическа. Покойниците от различните националности и религии са погребани на едно гробище. Освен това паметниците на гробището в Царев Брод дават ценна информация за местата, в които са родени погребаните там германци.

Според Т. Панайотов немската общност в Царев Брод в началото на 40-те години се е състояла от 74 семейства. В началото на 40-те години по инициатива на Хитлер започва голямото преселване на етническите германци, преди всичко от югоизточна Европа, назад в Германия под лозунга “heim ins Reich”[3]. Статистиката на райхскомисаря за заздравяване на немската народност извежда следните данни за 1 юли 1942 г. за преселниците от България, които фигурират в статистиката[xxxi]:

работещи 398
в селско/горско стопанство 246 - 61,8%

Логиката подсказва, че от общия брой преселници (834) спрямо броя семейства в Царев Брод (74) по-голямата част са от Царев Брод.

По този начин се приключва 45-годишното съществуване на немската общност в Ендже/Царев Брод. Съвсем незначителен брой немци от тази общност отказва да приема гражданството на Германия и се връща в България поради смесени бракове, сред тях са и потомци на семейство Хумел, които днес живеят в Шумен.

В отличие от немските семейства немските сестри-бенедиктинки са напуснали селото малко преди идването на съветските войска, според думите на сестра Станислава[xxxii] те бягат от манастира на 3 септември 1944 г. Руските солдати са били готови да обстрелват манастира, но след като не са открили немци, са го пощадили.

Немското училище е приключило дейността си след учебната 1943/1944 година[xxxiii].

Една[xxxiv] или две[xxxv] немски сестри остават в Царев Брод и след войната[5] и продължават да работят с приетите вече в манастира български сестри, сред тях са сестра Гертруда и нейната племенница сестра Станислава, които и днес живеят в манастира.

Земята на манастира не се колективизира, но в края на 40-те години манастирското стопанство фалира поради низките изкупни цени на селскостопанските продукти и манастирът е принуден евтино да отдава земята под аренда[xxxvi].

Спасението за монахините идва през 1950 г. с откриването на болница[6] в Царев Брод, в която сестрите имат възможност да работят като медицински сестри. По този начин манастирът надживява трудните за представителите на религиите години на социализма.

Днес в Царев Брод живеят 11 монахини, 6 българки, две немкини, две филипинки и една корейка под ръководството на немската сестра Кверина Зайдел.

Къщите в селото постепенно се разпадат, днешните жители нямат средства за необходимите ремонти. Както семействата от бившата немска общност, така и повечето спомени, документи и предмети са разпръснати във всички посоки. Събраните и анализираните от нас данни за тази малка, много особена, единствена цялостна немска общност в България приличат на мозайка, от която се виждат контурите, но множество камъчета липсва или още не се знае точното им място.

На този така представен пример става ясно, че емиграцията, образуването и разпадането на етнически общности извън родната страна до голяма степен са зависими от политиката на великите сили, от войните, от политиката на страните-домакини, от природните бедствия. Този пример доказва също, че представителите на различните етнически общности при подходящи условия могат да съжителстват дълги години относително толерантно и спокойно без да губят идентичността си.

Бележки

[1] Интервюираните от нас българи Йосиф и Мария Ковачеви са били деца-сираци в манастира през 20/30-те години.

[2] през февруари 2003 Йосиф е на 87 години, Мария на 83

[3] “вкъщи в Райха”, т. е. назад в родината, в Райха

[4] за сравнение: от Добруджа – 14 863, от Бесарабия 91 323 преселници

[5] може би тя/те са имали българско гражданство

[6] днес държавна психиатрична болница

[i] H. Huffzky: Wir durchstreifen Bulgarien. Zehn deutsche Pfadfinder auf abenteuerlicher Großfahrt. Dresden, 1931.

[ii] Т. Панайотов: Село Царев Брод. Исторически очерк. Шумен, 1982. с. 36

[iii] пак там

[iv] ср. Панайотов 37 и разговор с сестра Станислава 11.02.2003

[v] разговор със сем. Хумел, Шумен 10.02.2003

[vi] M. M. Miller: Volk auf dem Weg. Die Russlanddeutschen in den Dakotas, USA. In: North Dakota State University: The Libraries. Germans from Russia Heritage Collection. 2004. www.lib.ndsu.nodak.edu/grhc/outreach/conventions_speeches/dakotager.html

[vii] H. Förster et al.: Entwicklung der ethnischen Struktur des Banats 1890 –1992. Osteuropa-Institut München, 2000. www.lrz-muenchen.de/~oeihist/f_foerster.htm

[viii] ср. Т. Панайотов 36

[ix] ср. O. Hertel: Integration. In: Verein für russlanddeutsche Kultur und Volkskunde. Detmold, 2004. www.russlanddeutsche.de

[x] ДА Шумен фонд 355к, опис 1, арх. ед. 4

[xi] Huffzky 122

[xii] ср. Панайотов 38

[xiii] Huffzky 122

[xiv] ср. Панайотов 38

[xv] ср. пак там и интервю със семейство Хумел, Шумен, 10.02.2003

[xvi] Панайотов 38

[xvii] Панайотов 39

[xviii] ср. Панайотов 40

[xix] Huffzky 121, тук, можи би, има нужда от поправка: “през 1917 година в закупеното близо до град Шумен земеделско стопанство “Ендже”, Рудолф Пицка създава първата на Балканския полуостров опитна станция за производство на цвеклово семе. В нея през 1921 година е култивирано първото българско цвеклово семе за посев.” – от страница за “Захарни Заводи” АД , Горна Оряховица: www.einet.bg/~fedbread/Files/razni/zzavodi.htm

[xx] ТД ДА Шумен, фонд 469, опис 1 арх. ед. 399

[xxi] ср. Панайотов. 40 и разговори със ср. Станислава и сем. Ковачеви

[xxii] ср. ТД ДА Шумен, фонд 469, оп. 1, арх. ед. 399

[xxiii] ср. разговор с ср. Станислава, 11.02.2003

[xxiv] ТД ДА Ш ф 355, о 1, ае 24,4

[xxv] ТД ДА Ш ф 469, о 1, ае 399, 28.10.1936

[xxvi] ТД ДА Ш ф 355, о 1, ае 4,2, ... февруари 1922 г. – очевидно е превод от немския вариант на писмото, датирано от 18 януари 1922 г.

[xxvii] ТД ДА Ш ф 355, о 1, ае 4,2

[xxviii] ср. ТД ДА Ш ф 355, о 1, ае 4,2

[xxix] ср. Панайотов 40

[xxx] ТД ДА Ш ф 355, о 1, ае 26

[xxxi] Der Reichskommissar für die Festigung des deutschen Volkstums. Stabshauptamt: Die Umsiedlung. 1. Juli 1942. Федерален архив. Берлин. BA NS 19 / 2743, цит. по публикация в интернет: www.homepages.uni-tuebingen.de

[xxxii] разговор от 11.02.2003 г.

[xxxiii] ТД ДА Ш ф 354, о 1, ае 1

[xxxiv] Панайотов 43

[xxxv] според ср. Станислава; на гробището в Ц. Б. има гробници на ср. Евариста Бухер () и ср. Буркарда Бец (1894 до не се чете), които според разказа на г-н Ичеренски (от Варна) след 1944 г. редовно са идвали от Ц. Б. в Шумен

[xxxvi] разговор с ср. Станислава, 11.02.2003

Немската общност в Царев Брод/Щуменско

Уве Вайт Зорге

(zum deutschen Text)

Бележки