ХУНУ И БЪЛГАРИТЕ. ПРОБЛЕМЪТ ЗА ИДЕНТИЧНОСТТА

Един от най-сериозните препъни-камъни в най-ранната история на българите е този за тяхната реална или мнима обвързаност с хунну още от III век пр. Хр., в степите на днешна Централна Монголия и част от Северен Китай. И ако за периода след 70-те години на IV век проблемът за българската култура и етногенезис може да се свързва с този на т. нар. европейски хуни и наследството на Атила, то неизвестностите и несигурността на анализа за времето преди IV век преследват учените на всяка крачка. Този проблем до голяма степен се усложнява и от факта, че няма никакви археологически находки, които еднозначно да се свържат с българите. Затова и българският археолог Станчо Ваклинов с право твърдеше, че от средата на II до средата на IV век всичко около историята на българите си остава изцяло хипотетично. Това налага много внимателно боравене с наличните данни и избягването на твърдо отстояваните тези. Проблемите тръгват още от факта, че и до днес не се знае какви всъщност са били централноазиатските хуни (хунну), създали свой Pax от типа на ранните държави още в края на III век пр. Хр. по северните граници на Поднебесната империя. Не се знае нищо определено и за техния език и произход, за времето на тяхната поява в този регион на Азия и т. н. Специфичната графика на китайското писмо също създава огромни трудности и препятствия при опита за правилно разчитане на малкото запазени хунски думи, изписани с китайски йероглифи. Затова най-вероятно прави ще се окажат онези изследователи, които виждат в тази ранна хунска държава една амалгама от ирански, тюркски и монголски етноси. Наследниците на някои от тях вероятно са взели участие при оформянето на българския етнос, вече след края на V век, в степния район северно от черноморския бряг и северно от Кавказката планинска верига, но едва ли е правомерно да се говори за някаква директна генетична връзка хунну–българи. Известно е, че първото сигурно сведение за българите датира от 354 г. (в т. нар. Анонимен римски хронограф), а самите българи в своя прочут “Именник на българските канове” разполагат началото на своята държавност (каквото и да е означавало това според техните представи и критерии) в средата на II век сл. Хр.

От китайските хроники е видно, че възходът на държавата хунну начева с управлението на шанюя Мотун (Моде) (209–174 г. пр. Хр.), който успява да изтласка далече на запад юечжите, голяма номадска формация, населението на която говорело източноирански диалекти и която впоследствие, вече в района на древна Бактрия, успяла да положи основите на бъдещата велика империя на кушаните. Преди да бъдат изтласкани на запад обаче, юечжите заедно с родствените им усуни заемали (или по-точно контролирали) огромните пространства от Тиеншан до Централна Монголия и част от днешен Северозападен Китай. Изворите сочат, че ранните хунну се намирали в политическа зависимост от юечжите. Впоследствие хунну съумели да покорят и намиращите се на север племена динлин, смятани от някои автори също за участвали в етногенезиса на българите. Динлините се отличавали с европеидността си, а китайските хронографи ги описват като високи хора със светли очи и рижи бради. Моде и неговите приемници водели и чести войни с Китай, които приключвали с променлив успех за двете страни. Към 90-те години на II век пр. Хр. обаче китайското правителство било принудено да сключи договор с хунския шанюй, според клаузите на който хунската държава била призната за равноправна на Поднебесната империя, а двамата владетели се наричали взаимно братя.

Много по-сложна е ситуацията с т. нар. усуни, които обикновено са свързвани от учените също с най-ранната българска етногенеза. За съжаление не разполагаме с никакви конкретни и нееднозначни сведения и в този аспект. Л. Гумильов приема, че към началните десетилетия на II век пр. Хр. усуните са проникнали в днешна Западна Джунгария и в Седморечието и, бидейки във васално-трибутарна зависимост от хунну, са помогнали на последните да изтласкат юечжите още пљ на юг, към района на реките Сър Даря и Аму Даря.

Упадъкът на хунската мощ започнал още през I век пр. Хр. и привършил окончателно в средата на II век сл. Хр. Към 71 г. пр. Хр. един съюз от усуни, ухуани и енисейски динлини съумял да разбие хуните; през 56 г. пр. Хр. хунну се разпаднали на две, южни и северни хуни. Северните се опитали да намерят по-сигурни убежища, но били застигнати при отстъплението си от китайските армии и след това унищожени. Част от южните хуни се подчинили доброволно на Китай, а впоследствие други хунски вождове, някъде около 93–94 г. сл. Хр., отстъпили в западна посока към Джунгария. В средата на II век сл. Хр. монголската степ била овладяна от сянбийците начело с Таншихай, което сложило и окончателния край на забележимото хунско присъствие в Централна Азия. От оцелелите хуни една част се установила в Седморечието, където създала владението Юебан, просъществувало до V век сл. Хр., а други продължили в западна посока, достигайки до бреговете на Каспийско море. Пръв от европейските автори за хуните споменава Дионисий Периегет (ок. 160 г.), сочейки, че те живеели до прикаспийските скити, в местности в близост до днешното Аралско море. По-сетне, към 175–182 г., Клавдий Птолемей споменава за хуни, населяващи земи недалече от бастарните и роксоланите, т. е. в степите на север от Кавказ. Основната част от оцелелите хуни обаче оставала в Средна Азия, в Южен Сибир и Южен Урал под влиянието най-вече на угорски и в по-малка степен на северноирански етнически елементи. Според редица учени (Л. Гумильов, М. Артамонов, Д. Синър и др.) точно в периода между 155 г. сл. Хр. до средата на IV век в посочените по-горе пространства се осъществил процес на нов етногенезис, довел до появата на историческата сцена на т. нар. европейски хуни. За съжаление в историята на хуните тъкмо периодът между средата на II и средата на IV век тъне в абсолютен мрак и липсват възможности за детайлни проучвания на този процес на етногенеза.

Благодарение най-вече на сведенията на Амиан Марцелин и Йордан на историческата наука са известни фактите около възхода на хуните в периода 50-те – 70-те години на IV век, когато последните, по думите на Йордан, “завладели аланите, изтощавайки ги с непрекъсната борба”. Очевидно хуните използвали добре известната тактика на водене на бой, без да дават решителни сражения на противника, която била любим прийом на по-голямата част от номадите и е добре засвидетелствана и у хунну. В същото време една значителна част от войските на аланите била обучена да води бой с тежка конница и трудно се справяла с набезите на тези бързо изчезващи и лесно маневриращи хунски конници.

В самото начало на 70-те години на IV век хуните успели да изтласкат на запад от Северното Причерноморие и остготите, откривайки по този начин епохата на т. нар. Велико преселение на народите. То щяло в продължение на няколко столетия често пъти да пренарежда границите и политическата карта на европейския континент. През 90-те години на същия век Амиан Марцелин споменава, че хуните обитавали вече отвъд Меотида, т. е. днешното Азовско море. Прочутият римски историограф ги описва като ниски, набити и безбради хора, с мускулести тела, с големи глави върху дебели вратове, с малки очички, които се хранели с корени и полусурово месо, носели най-често кожени дрехи, шапки и меки обувки. Това описание издава силния монголоиден елемент, който присъствал във физическия облик на европейските хуни, но едва ли ще е правомерно, ако се отрече и наличието на угорски компонент при формирането на хунския етнос в периода до средата на IV век. За него подсказват мускулестите тела и големите глави върху яките вратове, с които се отличавали тогавашните хуни. По думите на същия автор никой от тях не можел да отговори на въпроса къде е роден и къде е неговата родина, понеже бил заченат на едно място, роден далече оттам и отхранен още по-далече.

Дали обаче и българите са изглеждали по същия начин, както хуните в края на IV век? И дали тогава са живеели в степния район между Черно и Каспийско море, до долните течения на реките Дон, Днепър и Днестър, или основната им част (може би заедно с някои алански племена?) се е била оттеглила в предпланинските райони на Северен Кавказ? Засега науката трудно би могла да даде еднозначен отговор на подобни въпроси. Но те не са без значение, защото някои извори говорят, че българите са населявали точно през втората половина на IV век (ако ли не и по-рано?) земите на север от Кавказкия хребет. Подобни сведения се съдържат в историята на Мовсес Хоренаци, както и у един от най-прочутите историци на VI век, византиеца Прокопий Кесарийски. Така той помества брухите, т. е. българите, в близост до абасгите, сваните и аланите, т. е. по средното и долното течение на р. Кубан, а почти по същото време друг историограф, Йордан, говори, че българите обитавали земите на изток от Днепър и на север от Черно море, имайки за свои западни съседи антите. Точно в същия район Прокопий от своя страна помества утигури и кутригури, но никога към техните етнически имена не прибавя определението българи. Тази разноречивост на изворовите свидетелства, макар и за времето на VI век, затруднява още повече точното локализиране на българския етнос в периода на IV век. Все пак остава твърде вероятно, че една част от българските племена, ударени от хунския натиск в средата на същия век, се е принудила да се изсели далеч на юг, отвъд Кавказкия хребет, в земите на Велика Армения и по-точно “на юг от Кол, в плодоносни и хлебородни области”. Този пасаж от съчинението на Мовсес Хоренаци е допълнен от важно сведение, че събитието е станало вследствие на “големи размирици във веригата на огромната Кавказка планина, в земята на българите”.

Проблемът за българската идентичност и нейната връзка с хунската история не е изкуствен проблем, защото е факт, че “хуни” е бил сборен термин, а не етническо определение и че европейските ранносредновековни автори са го използвали често пъти без да се замислят (и без да познават) за реалната етническа и лингвистична разнородност в хунската империя, точно както е бил използван и терминът варварин. Известна е също така и склонността на византийските автори към умишлено архаизиране при съставянето на хронорафии и писането на исторически съчинения, в които умишлено се срещат стари етноними, когато става дума за описания на съвременни на тези автори събития. Така например във Византия дори през X–XII век за българите понякога се говори като за “мизи”, макар че е било добре известно, че държавата, покорена през 1018 г. от византийците, се е наричала България. Всички автори обаче, които са познавали сравнително добре етническата и политическата карта на Европа в периода V–VII век, винаги са правили разграничението между хунските племена (акацири, утигури, кутригури, сабири и пр.) и българите. Ясно съзнание за това различие са имали и самите българи и това личи добре от самия български препис на Троянския цикъл. В него присъства едно интересно уточнение, когато се засяга въпросът за Ахил и неговата войска – българският преводач е написал, че войниците на гръцкия герой били наричани мирмидонци, а сега, т. е. през Средните векове, болгаре и унну. Веднага прави впечатление, че българският книжовник разграничава живеещите на север от Черно море българи и хунските племена.

Всъщност тези сведения дължим на добилата огромна популярност през Средните векове “Хронография на Йоан Малала” (VI век), преведена за пръв път на старобългарски по времето на цар Симеон. Навсякъде в съчинението авторът е заместил оригиналното “скити” с “българи”, преразказвайки един добре известен разказ за Ахил, който се открива в съчинението на античния историк Ариан “Периплус”. Историята е била доста популярна във Византия, тъй като присъства и у Лъв Дякон (X век). В нея се споменава, че Ахил “бил скит от градчето Мирмикион, което се намира на Меотидското езеро (Азовско море). Той бил изгонен от скитите заради своята жестокост, свирепост и надменния си дух и след това се поселил в Тесалия.” У Малала пасажът е доразвит и допълнен с факта, че “Ахил заминал заедно с Атридите, като водел своя собствена войска от три хиляди души, наричани тогава мирмидонци, а сега българи”. От контекста е ясно, че към VI век земите на някогашните скити около Азовско море са били заети от българите. В по-късния препис обаче българският книжовник очевидно неслучайно е добавил болгаре и унну, очертавайки по този начин още по-ясно етническата картина в района на север от Черно море – към VI век там живеели две добре разграничими – поне според критериите на средновековния български книжовник – етнически общности, тези на хуните и на българите.

Византийският поет Йоан Цец (XI век) прави същото отъждествяване, наричай- ки – очевидно и той следва литературния топос и маниер – българите хуни-мирмидонци. Използването на топоси, калки и умишленото архаизиране от страна на ромеите едновременно и улеснява, и затруднява реконструирането на най-ранната история на българите.

Наличието на сравнително слабо изразена монголоидност в некрополите, свързани с българско население, специфичното подстригване на косите у българите (най-вероятно “венец”), за което се споменава в прочутия “Именник”, и някои други особености от сферата на културата и религията, за които съобщават ранносредновековните историографи, карат все повече учени през последните години да твърдят, че българският етнос в своята най-древна история преди IV век се е намирал в далече по-дълбока историко-етнографска връзка със скитите/саките и техните наследници сармати и алани, отколкото с хуните.

Против отъждествяването на ранните българи с хуните се произнася и споменатият вече Йордан, който сочи, че българите, живеещи в близост до северното черноморско крайбрежие, били съседи не само на антите, но и на хуните.

Всички гореприведени данни подсказват, че в своята основа българите не са били тюрки, а източноирански етнос. Тяхната прародина трудно би могла да се определи с абсолютна точност, но най-приемливо е да се свърже със земите на днешен Киргизстан, част от днешен Таджикистан и северно от Памир–Хиндукуш. Очевидно българите са живели в района на древната Согдиана, но дали това е тяхната изначална родина, или там те са се озовали впоследствие, днес е трудно да се отговори с еднозначна убеденост. По-значителните тюркоезични инфилтрации и смешения са били осъществени вторично, най-вероятно в района северно от Кавказ. Затова и българите след VI век вече не могат еднозначно да се определят като принадлежащи към индоевропейските (в частност ираноезични) етноси или към алтайските. Особената амалгама от различни племена обаче е имала – и то най-вече след появата на историческата сцена на Велика България – българско самосъзнание и затова е неправилно и неправомерно да се говори за тюрко-българи. Всички източници от епохата правят задължително разграничение между тези два етноса. Ясно разграничение на съществуващите към първата половина на VII век политически формации е направил и живелият по времето на Ираклий Стефан Александрийски. Едва ли случайно този високообразован византиец споменава за царството на ромеите, турките, хазарите, българите. Така всъщност той е ограничил много точно трите основни през VII век общности в Pax Nomadica – тези на тюрки, хазари и българи.