novinar.bg

Един от най-ексцентричните ни писатели - Светослав Минков, бил не по-малко оригинален в живота, отколкото в литературата. За приятелите си той бил чудак, а за критиците - автор, който трудно може да бъде разбран.

Фантастичните му разкази са изпреварили времето си с десетилетия, а героите му са гротеска на човешките слабости и грешки. Днес те са актуални повече отвсякога. Своебразният "рентгенов" поглед на писателя напомня както за известния му разказ, така и за вечните стойности в човешкия живот.

"Лошият ден се предшествува обикновено от такива едни глупави и безобразни сънища, които нямат нищо общо с действителността. В края на краищата, разбира се, спящият отваря очи, събужда се от сън и плюе на кошмарите с облекчена въздишка. Мъчи се той дори да се усмихне, ала не върви. Лицето му е подпухнало като мехур, а клепачите му мигат някак тежко, като на кукумявка, сякаш са намазани с лепило..."

Така започва един от разказите, в който Светослав Минков е описал бремето на собствените си кошмари. Писателят бил

преследван цял живот от натрапчиви мисли

параноичен страх от различни неща и странности, които разбирали само близките му.

Роден на 12 февруари 1902 г. в Радомир, той отраснал с още двама братя и една сестра. Семейството му имало солидна биография. Баща му Константин бил потомък на бежанци от Лозенград и завършил Военното училище в София. Дядото на писателя помагал на Левски, а след това сътрудничил на Петко Р. Славейков.

Следвайки офицерските традиции на семейството, Константин Минков изпратил и тримата си синове да учат във военното училище във Вайскирхен, Австрия. Педантичната дисциплина и порядки обаче не се харесали на бъдещия писател. Той прекъснал обучението си, за да се върне в България. София обаче също не му се видяла много привлекателна и затова решил да замине за Мюнхен с приятеля си - поета Владимир Полянов.

Все пак времето, прекарано в България, не било напразно. Минков успял да издаде

първата си книга "Синята хризантема"

както и няколко по-малки сборника. Основаното от него издателство "Аргус" обаче бързо фалирало и това бил още един мотив за заминаването му в чужбина.

През 1922 г. Светослав Минков и Владимир Полянов се записали като студенти в Мюнхен, но били далеч от групата на отличниците. Двамата обичали най-много да обикалят заведенията и да се забавляват с местната бохема. Тези години били едни от най-безгрижните за писателя, тъй като след обезценяването на немската марка спестяванията му в левове се оказали предостатъчни за разкошен живот. Той си купувал само скъпи дрехи и цигари, но не се възползвал от лукса, за да привлича немските студентки.

В София се върнал с една от първите жени, с които се запознал в Мюнхен - Мария Томова. Тя също учила славянска филология и по-късно станала негова съпруга. Животът изглеждал обещаващ, но

въртележката от гуляи

и творчески спорове внезапно секнала. Поводът бил атентатът в църквата "Света Неделя" на 16 април 1925 г., който се отразил драстично на семейството на Минков. Един от братята му - Иван, бил член на военната организация на БКП и участвал в подготовката на атентата. Той успял да се укрие, но заради заплахата да бъде разкрит, се самоубил.

Цялото семейство на Минков било арестувано, включително майка му и сестра му. Всичките прекарали две седмици в Дирекцията на полицията, за да признаят, че са знаели за подготвяния взрив. По-късно обаче влиятелни познати се застъпили за тях и те били освободени. Въпреки че бил интерниран в Радомир, писателят не прекъснал литературните си занимания. Когато животът му навлязъл в обичайното си русло, той успял да издаде няколко сборника с разкази, които го откроили като най-модернистичния автор в периода между двете световни войни.

"Автомати" (1932), "Дамата с рентгеновите очи" (1934) и "Разкази в таралежова кожа" (1936)/ предизвикват въображението на читателите

с ироничния си стил и парадоксални ситуации

Активната му литературна дейност обаче се обърнала срещу него в годините след 9 септември 1944 г. Минков бил критикуван като "буржоазен" писател и му било натяквано, че се е възползвал от възможността да работи в легацията в Токио през 1942-1943 г. Никой обаче не припомнял, че през 1941 г. Минков сам се явил на процеса срещу Вапцаров, за да го защити.

"Познавам подсъдимия Никола Вапцаров - казал Минков пред съдебните заседатели, - зная, че е писал и печатал стихотворения и познавам добре творчеството му. Произведенията му нямат временен ефект. С тях Вапцаров има принос в българската поезия", казал той

Освен с доблестната защита читателите му го запомнили и с други факти. Светослав Минков бил един от най-блестящите преводачи на Андерсеновите приказки, издадени у нас между 1931 и 1939 г. Освен отличен преводач и белетрист той не се страхувал да се надсмива над силните хора на деня. В разказа си "Това се случи в Лампадефория" от 1934 г. той

иронизира природонаучните занимания на цар Борис III

Героят му Бодил III е маниакален колекционер на бръмбари, който не се отнася подобаващо към поданиците си. Монархът обаче не реагирал публично на разказа, за разлика от управниците, които взели властта след 1944 г. Самият Минков бил достатъчно прозорлив, за да предвиди сам своята участ.

"Двама оперативни работници от Държавна сигурност дойдоха у дома и обискираха грижливо стаята ми", написал той в разказа си "Човекът с опашка". Сгрешил само в едно - сътрудниците на ДС конфискували всичко ценно в дома му не преди, а след смъртта му на 22 ноември 1966 г. Това обаче не замъглило славата на писателя, който останал в литературата със своя сатиричен и проницателен поглед към хората и живота.

Той впечатлява и с детските си приказки, издадени наскоро от "Егмонт България". С оригиналните илюстрации на Вадим Лазеркевич, "Сапунени мехури" включва сборниците "Захарното момиче" (1935) и "Маскираната лисица" (1936). Причудливите образи в тях отново напомнят за алчността, страха и скъперничеството на хората, които за съжаление никога няма да се променят. Затова пък могат да бъдат видени през присмехулния поглед на писателя, завладяващ повече от седем десетилетия с оригиналната си белетристика.