|
Борис Минков: Негативната енергия - обратно към България
09.04.2002 г. kalenderov
Литературоведът разказва за живота си в Германия и Австрия и за страната ни, погледната от там в интервю на Георги Календеров
===ПИСАТЕЛЯТ===
Роден на 20. 01. 1971, няколко часа след началото на Водолея за съответната година.
Завършил немска гимназия (тогава "Георги Кирков") 1990 и българска филология в СУ (1995). Автор на сборника с разкази "Ловци на балади" (1999), романа "Животът в очакване на портокаловата топка" (2001), както и на учебното помагало "Декамерон в 64 страници" (2000). Главен редактор на сп. Страница. Аспирант в Института за литература (в момента тече процедурата по защита на дисертацията му, сравняваща австрийската и българската новела между двете световни войни). Редактор на поредицата за дебютна белетристика "Гамбити" на ИК "Жанет-45". Литературен критик. В момента пребивава почти едновременно в Австрия и Германия, където се занимава с научна работа. Разговора водим в чата.
Борис МИНКОВ, литературовед и писател
Интервю на Георги КАЛЕНДЕРОВ
- Тъгуваш ли по България, или си доволен, че вече не си тук?
- Ами аз съм си "тук". Като знам какво е в България, със сигурност цинично звучи да го казвам, отделно колко е банално, но даже и сега, пред бирата на Баден-Вюртемберг, присъствието ми в България е по-отчетливо отколкото тукашното. И то не толкова защото сега следя интернетските версии на вестниците по-внимателно, отколкото го правя в България, а заради постоянната ми професионална и лична ангажираност. Докато с Университета в Констанц ме свързва само проектът, по който ми остава да работя до края на юли. Иначе Боденското езеро е много красиво нещо и се чувствам хем като на почивка, хем имам много добри възможности да се занимавам с работата си.
- В сравнение с нашата страна, какви са недостатъците на Германия и Австрия?
- Сега се сещам за отвратително скъпата им жилищна собственост - от 250 000 бивши марки нагоре за най-обикновения двустаен апартамент. Което и за тях е много. Иначе от моята максимално неангажирана с бита тук гледна точка човек едва ли може да забележи недостатъци.
- Коя случка най-ярко илюстрира разликите между живота в нашата и тези две държави? Разкажи нещо весело.
- На мен ми е много интересно как всеки тръгва на запад със своя си виц и по този случай всичко, което после види, се върти все около него. Моят виц е още от перестройката. В Москва бяха почнали да пускат луксозни стоки и баща ми ми беше донесъл оттам Паркер (нали съм ученик, при това "пишещ"). Показвам с гордост химикала и приятелите питат дали е истински, защото са чували, че истинските такива имали не знам си каква писмена гаранция. Разглежда го един и вика като откривател: "Ъ - гаранция Франция. Произведен в Украйна!". А то понеже пише Made in U.K. И когато на човек му е закодирано това съмнение за неведомите пътища на стоката и същевременно колебанията на нейния "ореол на гаранцията", който бие по излъчване ореола на U.K., той пазарува в чужбина по следния начин: с торбите от скъпата верига магазини отива да пазарува в евтиния магазин (на запад съседите също виждат). И последно да кажа за гаранцията: веднъж видях в един магазин как някаква жена искаше да й заменят едни съвсем обикновени гащи, които бяха станали вече на парцал. Според нея това било дефект на материята, а те си бяха откровено износени до скъсване. При това жената нямаше никаква касова бележка за тях. Поспориха известно време и накрая й ги смениха с нови. И беше заможна жената - явно смята това не като процедура по смяна на старите си гащи, а по-скоро, че към цената на гащите следва да е включено и едно 15-минутно внимание.
- Кажи нещо за българите там. Помагат ли си, или както тук - само си пречат?
- Сред тях със сигурност има и нелоши хора. Но по начало емигрантът си е най-отвратителното животно, което по всякакъв начин се опитва да обясни на останалите (независимо дали емигранти) колко е преуспял, при все че подсъзнателно му е известно, че самият жест на емигриране е вече аутсайдерски. Нещо като кръстоска между Едипов и Отелов комплекс. Или - за да не е толкова драматично, да се върнем към горния пример. Със съседа Алекс имаме еднакви фланелки, даже моята е по-голям номер и по-добре ми стои, ама моята закодирана самоомраза разчита онова U. K. от етикетчето като Украйна. Но по-важното е, че за малка страна емиграцията ни стана твърде голяма, а това е много негативна енергия, която е насочена винаги обратно към България. Недоносчетата, които сега се изпонакачиха (или изпонакачакиха) в управлението, са плод на точно тази негативна енергия.
- Каква е формулата на успеха за един толкова млад човек? Какво да направят твоите връстници и по-малките, за да се превърнат в граждани на света, като теб?
- Струва ми се, че съветите към по-малките са специалитет на емигрантите, според както ги натопих току-що. Иначе успехът е въпрос на сума от случайности, които следва да клонят към един праг на отприщване. Но специално гражданството на света за мен представлява повече пътуване в мисленето, отколкото чисто физическото пътуване. Така или иначе на човек му е достъпна само нищожна част от света, даже и да е някакъв капитан от презокеанско плаване. А това за формулата е много фалциран въпрос - ако се хвана да казвам формулата на успеха, ставам като едно Кошлуковче, нали?
- Би ли разказал точно как стана това, което си? Стъпка по стъпка.
- Не че знам със сигурност какво съм, но първото място, на което получих не само самостоятелен ангажимент, но и чисто личностна подкрепа, беше списание "Страница". Много приятно се чувствам в атмосферата на изданието и заедно с екипа, все едно съм си вкъщи, а не по служба. След това конкурсът и мястото в Института; рубриките в "Литературен вестник" и "Марица"; участията в конференции; работата със стартиращи белетристи за поредицата в "Жанет-45" (вашият колега Дилян Вълев издаде много силна книга - романа "Седем дни", останалите три от поредицата също се радват на успех и това ме радва); на последно място да кажа за постепенното налагане на собствените ми белетристични книги. С това и затварям кръга, защото първото ми литературно занимание беше писането на разкази. Първия ми читав разказ публикува Антон Баев в "Комсомолска искра" през 1989.
- Какво представлява един твой работен ден в чужбина?
- За щастие доста неангажиращ и ненормиран. Заравям се като прасе в библиотеката и сърфирам сред книгите. И това когато и колкото си искам. Библиотеката в Университета в Констанц е денонощна. През другото време пиша - до ноември предимно си довършвах дисертацията, сега централна ми е по-популярната тема "Литература и град". Ходя също на заседанията на различни работни кръгове, където университетските преподаватели правят литературната наука заедно и в момента, нещо подобно на джаз-музиката. Голямо удоволствие.
- Позволяваш ли си някакви развлечения? Чувал съм, че на Запад едва ли не само се работело...
- Е, чак колкото мен едва ли работят... Иначе и аз не се престаравам - пътувам, разхождам се и пия бира.
- Какво знаят германците и австрийците за нас, българите? Мразят ли ни?
- Не. Въпреки че не съм питал за това алтернативките, с които ми се е случвало да пътувам във влака. Но те по принцип си изглеждат агресивни. Иначе като знам как миришат отдалече на формалин, досещам се какви са им познанията. Обаче познанията са взаимни. Един колега много извинително ми обясняваше, че не знае нищо за България. Викам си на ума - и аз какво ли знам за тебе, само това, че си ротвайлер. И той наистина е от Ротвайл. Но оттам нататък ми е напълно непрозрачен. Ама това, да кажем, е малък град, известен само заради кученцата. Обаче за едно момиче по същия начин много упорито мисля като за "болонката" (защото е от Болоня), даже едва успявам да й запомня името, и този род етноцентрично мислене е непробиваемо и самодостатъчно също като маските на агресивност на пънкарите по гарите на големите градове.
- Може би доста хора биха се заинтересували и от отношението на техните жени към нас...
- С мен поне се държат съвсем нормално, даже подчертано приветливо, но не знам дали това е свързано с етническия ми произход. Да кажем, тъмният български субект може да мине в графата на средиземноморския тип и това разбира се му върши работа. Даже в тази връзка българчетата тук се престарават - слагат си много гел, правят някаква тъпа морска походка и непрекъснато се тупат по раменете, за да приличат на италианци. Иначе университетският дух, който подобно на влака е емблема на Германия, благоприятства най-много контактите.
- А в твоите очи как изглежда нашата родина, погледната от там?
- Важният за очите момент е когато влизаш с автобус по бул. Сливница към София. И в Щутгарт, и във Виена има гета, които също изглеждат зле, но западните райони на София са нещо прекалено. Оттук това не се усеща, човек само си го знае как е, както пък след това привиква обратно.
- Накрая, как се виждаш след 20 години?
- Че ще оплешивея, ще оплешивея, обаче ако пусна шкембе, няма да се познавам.
Още хубави статии тук. |
Германия
Ежедневие
обратно
