Войната на Джулиан Асандж срещу секретността: „Възходът на Wikileaks“ от Дейвид Лий – част 2
A- A+
Публикувано на юни 27th, 2012

 

Годишен конгрес на членовете на клуб „Компютърен хаос“, „Александерплац“, Берлин декември, 2007-а

„Как може човек да разкрие тайните на властта, без да го сритат отзад? “ Бен Лори,експерт по кодирането

 

       На записа от конференцията се вижда кадър, в който Джулиан Асандж вдига възторжено юмрук за поздрав. До него е за­станал слаб, напрегнат младеж. Това е немският програмист Даниел Домшайт-Берг, който тъкмо се е запознал с Асандж по време на 24-я Конгрес по комуникации „Хаос“, големия хакерски форум на Европа, и който скоро ще стане негова дясна ръка. Впоследствие Домшайт-Берг ще се откаже от постоян­ното си място в американския компютърен гигант EDS и ще се посвети на усъвършенстването на техническата архитектура на Уикилийкс под псевдонима Даниел Шмит.

Приятелството между двамата ще приключи с взаимна размяна на горчиви обвинения, но връзката помежду им бе­лежи важния етап на излизането на „какавидата“ Асандж от „пашкула“ на студентските среди в Мелбърн и превръщането му в хакер. „Чух за Уикилийкс от приятели в края на 2007 г., – разказва Домшайт-Берг. – Започнах живо да се интересувам от тях. Осъзнавах обществената полза от подобен проект.“

     Клубът „Компютърен хаос“ е сред най-големите и най-старите хакерски групи в света. Основан е през 1981 г. от ха­кера визионер Херват „Вау“ Холанд-Мориц, чиито приятели след смъртта му създават фондацията „Вау Холанд“. Тази не­правителствена организация се превръща в жизненоважен из­точник за събиране на парични дарения за Уикилийкс от целия свят. Присъстващите на конгреса в Берлин членове на клу­ба като Домшайт-Берг и холандския му колега Роп Хонхрайп притежават развити способности, оказали се ключови за осъ­ществяването на нелегалния проект на Асандж. (По-късно самият Асандж се опитва да отхвърли определението „хакер“. На едно събиране в Оксфорд споделя, че под „хакерство“ се разбира дейността, „развивана предимно от руската мафия с цел ограбване на банковите спестявания на баба Ви. За­това квалификацията вече не звучи така ласкателно, както някога.“)

    Домшайт-Берг е запален по идеите на социалния идеа­лизъм и проповядва хакерската мантра за свобода на инфор­мацията: „Как се отнасяте към обществото? – поучава той по-късно. – Дали само се оглеждате наоколо и смятате всичко за дар от Бога, или възприемате обществото като място, където можете да посочите проблем, след което да намерите креативно решение?… Вие наблюдател ли сте, или активен член на об­ществото?“ Двамата с Асандж желаят да открият в различни точки по света идеалното място за разполагане на сървърите на Уикилийкс. В Берлин Домшайт-Берг подканва останалите хакери да посочат страни, които Уикилийкс биха могли да из­ползват за свои бази:

      „Много от държавите в днешно време отдавна не при­тежават истински строги закони по отношение на медиите. Останали са обаче няколко страни като Белгия, САЩ заради Първата поправка към Конституцията и особено Швеция, в които законът в много голяма степен защитава медиите и ра­ботата на разследващите журналисти и изобщо на гилдията. Затова … ако сред вас има шведи, постарайте се да опазите стра­ната си като едно от убежищата на свободната информация.“

       Впоследствие Швеция наистина става безобиден рай за източващите информация – което е особен вид ирония на съдбата, като се имат предвид последващите проблеми на Асандж с шведските нрави и разбирания. Присъстващите на конгреса в Берлин хакери имат връзки със скандалния сайт за обмен на файлове The Pirate Bay („Пиратският залив“). Чрез него стигат до компанията за интернет хостинг PRQ, която се явява лицето на Уикилийкс пред света. Микаел Виборг, брада­тият собственик на доставчика на интернет услуги, ще разкаже по телевизията за дейността на фирмата си, разположена в не­претенциозно предградие на Стокхолм. „Най-напред искаха да прекарват трафика си през нас, за да заобиколят забраните в държавите, където не гледаха с добро око на Уикилийкс, -разказва той. – Но по-късно инсталираха сървъра в Швеция.“

       PRQ предлагат на своите потребители конфиденциалност. От фирмата твърдят, че системите им не позволяват подслуш­ване на чатове или проследяване кой на кого какво изпраща.

   „Предоставяме анонимни услуги, т.нар. VPN [виртуални частно-мрежови] тунели. Клиентът се свързва с нашия сървър и сваля от него информация. Ако някой се опита да проследи пътя на информацията от източника, ще стигне единствено до нас – обаче ние не разкриваме IP [интернет протокол] адре­са на потребителя. За нас е приемливо всичко, разрешено от шведското законодателство, независимо от спорния характер. Ние не сме съдници на морала.“

     Безкомпромисността допада на Домшайт-Берг: „PRQ имат славата на най-„стабилните“ доставчици на интернет услуги в света. Единствено те не се притесняват от адвокат­ски тормоз заради съдържанието на информацията на техните сървъри.“

     Лаптопите на Уикилийкс използват кодиране с военен код (military-grade encryption), т.е. в случай на евентуално зала­вяне данните върху тях не-могат да бъдат прочетени дори от твърдия диск. Хакерът доброволец от Сиатъл Джейкъб Апелбаум, често се хвали, че ще унищожи всеки лаптоп, който е изпуснал от поглед, от страх, че може да е бил заразен с вирус. Никой от екипа обаче не се притеснява особено от послед­ствията от загубата на компютър, защото кодовете за контрол над сайта се съхраняват върху разположени на други места компютри под тяхно управление – с други думи, „в облаците“ – а необходимите пароли за достъп се помнят наизуст.

        Телефонната интернет услуга „Скайп“, популярно сред­ство за всекидневни домашни разговори, също използва коди­ране. Тъй като е разработена в Швеция, а не в САЩ, екипът на укилийкс й гласува доверие, че няма „задна вратичка“, през ято Агенцията по национална сигурност на САЩ да следи разговорите им.

        Както подсказва името, Уикилийкс започва като „уики“ сайт, чието съдържание може да бъде редактирано от по­требителите (което понякога води до объркване с популярната електронна енциклопедия, която подлежи на редактиране от потребителите, Уикипедия, но такава връзка няма). Асандж и неговите колеги бързо разбират, че съдържанието и необходи­мостта от бързото отстраняване на опасна или уличаваща ин­формация лишават подобен вид модел от практичност. Асандж ще преосмисли убеждението си, че хилядите „граждански настроени журналисти“ в интернет с готовност ще преглеждат внимателно, публикуваните документи и ще разбират дали са автентични или не.

        Макар и отказали се от „уики“ елементите, участниците продължават да търсят начин да създадат структура, която да позволи анонимното изпращане на документи с поверително съдържание. Британският специалист по криптиране Бен Лори също се притичва на помощ. Бивш математик и жител на За­паден Лондон, който освен това се занимава и с отдаване под наем на бомбоубежища за разполагане на платени интернет сървъри, той споделя, че когато Асандж за първи път изложил пред него плана си за „открита демократична разузнавател­на система“, помислил, че е „въздух под налягане“. Но много скоро склонява, запалва се по идеята и започва да дава съвети относно кодирането. „Има една малка подробност: как може човек да разкрие тайните на властта, без да го сритат отзад?“

         По всичко изглежда, че Уикилийкс се стремят да не на­лагат цензура и да не позволяват да бъдат проследявани. Из­даването на поверителни документи може да става в огромни мащаби по начин, който „съчетава защитата и анонимността па най-модерните криптографски технологии“. Асандж и по­мощниците му твърдят, че са използвали OpenSSL (отворе­на система за безопасно свързване в интернет, прилагана от 81ектронните сайтове за търговия, като например Amazon), IreeNet (метод за съхраняване на файлове в стотици или хиляди компютри, намиращи се в пряка връзка помежду си, който не позволява разкриване на произхода или притежателя на файловете) и PGP (отворената криптографска система, която i съкращение от шеговитото наименование Pretty Good Privacy, „прилично опазена тайна“).

      Но основното средство за запазване на анонимността, което Уикилийкс използва, се нарича Тор. По думите им: „Ние не съхраняваме данни откъде сте качили информацията, нито в кой часови пояс, от кой браузър или кога сте подали данни­те.“ Именно това представлява класическата анонимност чрез Тор.

         За американското разузнаване системата Тор е важна за шпионажа под прикритие, затова никак не е радостен фактът, че тя се използва за разкриване на собствените им тайни. На практика Тор позволява подаването на данни и разговорите между вътрешни потребители да останат скрити за евентуален наблюдател. Системата Тор е разработена като проект на На­учноизследователската лаборатория на военноморските сили на САЩ през 1995 г., който по-късно е присвоен от хакерите по целия свят. Използва мрежа от около 2000 доброволчески сървъра, които, с помощта на други компютри, свързани в си­стемата на Тор, могат да бъдат използвани за анонимно и не­забележимо проследяване на пътя на всяко съобщение, като по този начин накрая може да се стигне и до получател извън системата. Основната идея е, че външен потребител никога не може да направи връзката между изпращащия и получаващия компютър само чрез изследване на „пакетите“ данни.

     Това обаче не се отнася до данни, изпратени по интернет, където всяко съобщение се разбива на „пакети“, съдържащи информация за източника, .получателя и друг вид сведения от организиращ характер (например мястото на пакета в ця­лостното съобщение). В компютъра на получателя пакетите отново се „сглобяват“. Всеки, който следи интернет връзката на изпращащия или приемащия компютър, ще разкрие полу­чателя и източника на информацията дори и ако тя е кодирана. А за хората, които изнасят тайни сведения, това може да има катастрофални последствия.

        Системата Тор въвежда принципа на прикриване на ин­формацията, което не позволява прочитането й. Да вземем следния пример. Апелбаум, който се намира в Сиатъл, иска да изпрати съобщение на Домшайт-Берг в Берлин. За целта и двамата трябва да стартират на компютрите си програмата Тор. Апелбаум се презастрахова, като най-напред кодира съобщението чрез безплатната система PGP. После го из­праща с помощта на програмата Тор. С участието на някол­ко „възлови точки“ в мрежата, която обхваща целия свят, со­фтуерът създава допълнителен кодиран канал, който използва маршрутите на сървърите на Тор. Кодирането е на нива: когато съобщението преминава през мрежата, всяка възлова точка „обелва“ определено ниво на кодиране и по този начин получава информация към коя точка следва да се насочи. Така в хода на няколко преминавания кодирането намалява във все ПО голяма степен, докато съобщението достигне до крайния пункт в мрежата, където излиза в също толкова кодиран вид, колкото и оригиналът – само че в този случай в PGP код.

      Наблюдател, който е външен за системата и следи пре­минаващия през нея трафик, не може да разкодира съдържа­нието на изпращаната информация, а вижда само движението II една или друга посока. Така че проследяването на връзките между изпращащия и получаващия компютър показва един­ствено пренос към или от дадена възлова точка на системата Гор – и нищо друго. Този начин на кодиране, по аналогия с ципите на лука, дава и оригиналното име на системата Тор, Юсто е съкращение от „The Onion Router“ (от англ. „onion“, „лук“ – б. пр.).

        Освен това системата Тор позволява на потребителите да инсталират „скрити услуги“, като например изпращането на съобщения в реално време, които не могат да бъдат засече­ни при контрол над трафика на сървърите. Достъпът до тях става с помощта на съответни псевдодомейни от първо ниво с разширение onion. Това е друг вид предохранителна мярка, така че някой, изпратил физическа версия на електронен за­пие, например флашка, може да кодира записа и да го изпрати на друг, и чак след това да разкрие криптиращия шифър. Осо­бено популярна сред членовете на Уикилийкс е кодираната чат услуга Jabber.

       „Не бива да се преувеличава значението на системата Тор за Уикилийкс“, заявява Асандж пред списание Ролинг Стоун, когато правят очерк за неговия сподвижник, хакера от Запад­ното крайбрежие на САЩ Апелбаум. Системата притежава обаче любопитна слабост. Ако не се кодира от самото начало, понякога външни лица могат да прочетат съобщението. Това може и да е незначителна техническа подробност, но в нея се съдържа доказателство, което обяснява истинското основание за създаването на Уикилийкс през 2006 г. – не като журнали­стическа трибуна в традиционния смисъл, а като елемент от опортюнизма на подземния свят на хакерите – възможността за подслушване.

    В навечерието на първата публикация на Уикилийкс в на­чалото на 2007 г. Асандж изпраща емоционално съобщение на ветерана поддръжник на сайта за публикуване на изтекла ин­формация Cryptome, Джон Йънг, в което обяснява произхода на огромното количество информация, с което разполага:

      „Хакерите следят данните от китайското и другите раз-узнавания, като се ровят надълбоко в целта също като нас. Неизчерпаем източник на материал. Приблизително 100 000 документа/електронни писма на ден. Ще разрушим света и ще го накараме да разцъфти в нещо ново… Разполагаме с целия Афганистан отпреди 2005 година. Почти всичко от индийското федерално правителство. Половин дузина външни министер­ства. Десетки политически партии и консулства. Световната банка, ОПЕК, организациите на ООН, търговски групировки, сдруженията за Тибет и Фалун дафа и… руската phishing (фишинг) мафия, които теглят данни отвсякъде. Ние се давим в тази информация. Не сме наясно дори с една десета от това, което притежаваме като сведения, нито пък с тяхното прите­жание. Престанахме да трупаме след 1 Тb.

       След няколко седмици, през август 2007г., шведският експерт по системата Тор, Дан Егерстад, заявява пред списание Wired, че е потвърдил възможността за извличане на документи, съдържанието на мейли, потребителските имена и паролите на различни дипломати и организации посредством поддържане на доброволна „изходна“ възлова точка на Тор. Става дума за последния сървър на границата на системата Тор, където най-напред попадат документите без цялостно криптиране. Списанието разказва, че Егерстад „открил електронните адреси на Министерството на външните работи на Иран, офиса за издаване на визи на Обединеното кралство в  Непал и Организацията за научноизследователска дейност и областта на отбраната на индийското военно министерство. Нещо повече, Егерстад имал възможността да чете кореспон­денцията на посланика на Индия в Китай, различни политици в Хонконг, работещите в офиса за връзки с обществеността на Далай Лама и няколко групи активисти за човешки права и Хонконг. „Бях шокиран – разказва той. – Напълно сигурен съм, че не бях единственият, разбрал това.“

         Подозренията се потвърждават в голяма степен през 2010г., когато Асандж позволява на Рафи Хачадурян да напише Очерк за него. Ето какво разказва журналистът от списание Ню Йоркър: „Един от активистите на Уикилийкс притежавал сървър, използван като възлова точка на системата Тор. През него минавали милиони тайни съобщения. Активистите забелязали, че китайски хакери използват мрежата за събиране на информация от чужди правителства, и започнали да записват въпросния трафик. Уикилийкс са публикували само незначителна част от сведенията, като първите послужили за основа на уебсайта. Както твърди Асандж, „Получихме над 1 милион документа от 13 страни.“ През декември 2006 г. Уикилийкс правят първата си публикация: „тайно решение“, прихванато 0т трафика към Китай през мрежата и подписано от шейх Хасан Дахир Авеис, бунтовнически лидер на Съюза на ислямските съдилища в Сомалия.“

 

          Подземните среди на компютърните маниаци са само част от почвата, върху която покълва Уикилийкс. Останалата са антикапиталистически настроените радикали – обществото на еколозите, застъпниците за човешки права и политическите революционери, които представляват онази част от общество­то, известна през 60-те години на XX век като „контракултура[2]. Първата публична изява на Асандж във връзка с Уики­лийкс е по време на Световния социален форум в Найроби, Кения, през януари 2007 г., където организацията подрежда собствен щанд. Събитието представлява пълна пародия на Световния икономически форум в Давос, Швейцария, където богатите и влиятелните хора се събират да разговарят за пари. Световният социален форум, който възниква в Бразилия, има за цел обратното – да се провежда в страни, в които бедните и безправните се събират да говорят за справедливост.

      По време на форума десетки хиляди се стичат в Парка на свободата в Найроби и скандират: „Възможен е и друг свят!“ Организаторите са принудени да отменят входните такси след протеста на жителите на бедните квартали на кенийската сто­лица. Би Би Си съобщава, че десетки бездомни деца, които си изкарват прехраната с просия, нахлули в петзвезден хотел и излапали храната, предназначена да бъде продавана за 7 до­лара порцията, при положение че голяма част от местното на­селение преживява с 2 долара на ден: „Към гладните дечица се присъединиха други участници, които се оплакаха, че храната е твърде скъпа, а полицаите, заварени неподготвени, не успяха да спрат безплатното угощение, от което не остана и троха.“

       Асандж прекарва четири дни в палатка на Световния со­циален форум заедно с трима приятели и разговаря с хората, раздава брошури и създава контакти. До такава степен се опи­янява от това, което нарича „най-голямото плажно парти на неправителствени организации в света“, че през по-голямата част от следващите две години остава в Найроби в лагера на активистите от „Лекари без граници“ и на други чуждестран­ни организации.

       „Запознах се с журналисти и активисти правозащитници на ключови позиции – разказва след време Асандж в интер­вю за австралийска медия. – [Кения] притежава невероятни възможности за реформи. През 70-те години на XX век в стра­ната избухва революция. Демокрацията води началото си едва от 2004 г.“ Пише, че в Африка се е запознал с „много посве­тени на каузата и смели личности – забранени опозиционни групировки, проучващи корупцията, съюзи, безстрашни жур­налисти от печатните медии и свещеници“. Тези безстрашни мъже са истинските хора за него – в писмата си ги противо­поставя безмилостно на колегите си от Запада. „Значителна част от онези, които се занимават с начинания като Социалния форум, са некадърни женчовци, специализирали се в правене­то на филми за самите себе си и организирането на „диалоги­зиращи“ приеми за приятелите си с парите на фондациите. Те … обожават да ги снимат.“

         Асандж се разграничава от тях като човек на мъжество­то. В едно от писмата на Уикилийкс споменава своя кумир: „Следният цитат от Солженицин звучи все по-актуално: „Упадъкът на мъжеството в съвременния Запад е може би най-поразителното нещо за външния наблюдател. Западният свят изгуби гражданската си смелост… Този упадък на мъжеството се забелязва най-вече сред управляващия елит и водещите ин­телектуалци.“ Асандж често повтаря на другите около него: „Мъжеството е заразно.“

         Кения предоставя възможността за първия журналисти­чески удар на Уикилийкс – мащабен доклад за предполагаема корупция на бившия президент Даниел Арап Мой, поръчан от частната консултантска компания „Крол“. Но възложилият из­готвянето на доклада приемник на президентския пост, Мваи Кибаки, впоследствие не го публикува, най-вероятно по поли­тически причини. „Този доклад се превърна в Свещения Граал на кенийската журналистика – заявява Асандж по-късно. – През 2007 г. отидох на място и успях да се добера до него.“

         В действителност обстоятелствата около публикуването на доклада са далеч по-заплетени. Най-напред докладът е бил изпратен тайно на Мвалиму Мати, председател на организа­цията за борба с корупцията „Марс Груи Кения“. „Неизвестно как докладът се беше озовал в компютрите ни“, разказва той. По инициатива на негов приятел в Германия, Мати се реги­стрира като доброволец на сайта на Уикилийкс. Страхът от ответен удар е твърде голям, за да публикува доклада на соб­ствения уебсайт на групата: „Затова се почудихме дали да не го поместим на сайта на Уикилийкс.“ Едновременно с това на 31 август новината се появява и в Лондон на първата страница на британския вестник Гардиън. Пълният текст на документа е качен на уебсайта на Уикилийкс със заглавие „Липсващите милиарди на Кения“. В преесъобщението се посочва, че „Уи­килийкс все още не е „отворен“ за широката общественост“. За момента сме отворени само за предоставяне на сведения от журналисти и дисиденти. Обаче предвид политическата си­туация в Кения, смятаме, че е неоправдано да задържаме пу­бликуването на този документ.“ „Адресирайте материалите до …“Джулиан А, говорител на Уикилийкс“.“

      Последва сензационен отзвук. Около събитието много of шуми и дори Асандж по-късно твърди, че новината измества с 10% резултатите на последвалите избори в Кения. На след­ващата година Уикилийкс публикува друг доклад, получил ви­соки оценки, този път върху наказателните отряди на Кения, озаглавен „Повикът на кръвта – убити и безследно изчезнали без съд и присъда“. Докладът се позовава на сведения на Кенийския национален комитет по правата на човека. Четири ма от свързаните с разследванията на убийствата са убити на свой ред, в това число и активистите за човешки права Оскар Кингара и Джон Пол Оулу.

      Асандж е поканен в Лондон за връчването на наградата на правозащитната организация „Амнести интернешънъл“: миг на признание за журналистическа дейност. Напълно в реда на нещата пристига с 3 часа закъснение след множество обикол­ни полети от Найроби и укриване на самоличността му от вла­стите до последната минута. Речта, с която приема наградата, прелива от великодушие, но е малко помпозна: „Благодарение на смелата работа на организации като Фондация „Оскар“, Кенийския национален комитет но правата на човека, Марс Груп Кения и други, получихме фундаменталната подкрепа, необ­ходима ни за разкриването на убийствата пред света. Зная, че нито те, нито ние ще престанем да действаме, докато вино­вните не получат заслуженото.“ И този път има симбиотично взаимодействие с утвърдените медии: кенийският сюжет при­добива световна известност едва след публикациите на Джон Суейн в лондонския вестник, Съпди Таймс.

       След тези събития идва друго, което внася горчивина. През март 2009 г. журналистката Микела Ронг издава книга за корупцията в източноафриканската държава, наречена „Сега е наш ред да ядем“, която пише в продължение на три години. Книжарниците в Найроби се притесняват да я разпространя­ват, а за свой ужас авторката открива публикувано пиратско копие от книгата си в сайта на Уикилийкс без нейно позво­ление. „Те нарушиха авторските ми права, като публикуваха продукт с търговско предназначение – книга, която не е за­бранена от правителството на нито една африканска държава и не е таен документ. Бях като попарена.“

        Изпраща писмено възражение: „Много се зарадвах от създаването на Уикилийкс и лично се възползвах от смелостта им да публикуват тайни документи, разобличаващи продаж-ността на правителства като кенийското например. Но в слу­чая става дума за нещо съвсем различно.“ По думите й по­следва неприятно самодоволен отговор от Уикилийкс, които и крайна сметка се съгласяват да свалят книгата от сайта си: „Ние не третираме настоящия документ като таен; той пред­ставлява цензуриран материал, който трябва да бъде изстре­ли в кенийското политическо пространство. Решихме, че Вие … сте изнесли тайно PDF файла с рекламна цел. С оглед на казаното, значимостта на книгата като инструмент на поли­тическите борби в Кения засенчва Вашето лично участие. Тя е Ваша рожба и аз съм убеден, че и Вие смятате така, но тя е също така и порасналият син на Кения.“

*

 

      По това време Асандж и хората около него стават сви­детели на постоянен поток от тайно изнесени документи, в това число и от някои британски военни източници. Асандж търси начин да ги продаде. Пише няколко пъти до Гардиън, като се представя за „редактор“ или „разследващ редактор“ на Уикилийкс и се опитва да накара редактора на вестника, Алън Ръсбриджър, да използва сюжетите му. Изглежда, не понася факта, че понякога изнесените от него новини може и да не са чак толкова интересни – не, според него липсата на отзвук винаги се дължи на страхливост или на нещо още по-лошо от страна на омразните утвърдени медии.

    През юли 2008 г. например заявява следното: „Гардиън и другите печатни издания в Обединеното кралство, които слу­жат за отдушник, изгубиха ли гражданската си доблест, когато става дума за Закона за държавната тайна?“ Предлага на ме­диите достъп до копие на тайно изнесения наръчник за борба с бунтовниците в Обединеното кралство през 2007 г., но ни­кой не протяга ръка към предлагания от него „забранен плод“: „Предполагам, че британската преса е загубила устоите си… Всички издания са еднакво кастрирани и печеливши. Време е да се сложи край на картела на страхливостта.“

       Онези от вас, които помнят какво беше написал в профи­ла си в сайта за запознанства в Мелбърн, вероятно ще бъдат заинтригувани от забележката на Асандж, че това, че се за­нимава с яростни журналистически разкрития, е за него стра­хотна възможност да си намира сексуални партньорки: „В Ке­ния сме свикнали с покушения върху редакциите на вестници и поръчкови арести, затова подобни неща не ни впечатляват. Тези тромави опити правят популярни историите, които ги по­раждат, продават вестниците, стоят добре в нечия автобиогра­фия и, както рицарското звание, привличат любовници.“

       При последващ опит за медийна манипулация през 2008 г. Асандж се опитва да продаде на търг пакет от хиляди елек­тронни писма, за които твърди, че са адресирани от профе­сионален автор на речи до венецуелския лидер Хуго Чавес. Победителят в наддаването ще получи изключителен достъп до въпросните документи. Повод за търга е убеждението на Асандж, че хората не се отнасят сериозно към безплатно предоставени материали. Дори изтъква: „Списанието Пийпъл плати баснословната сума от над 10 милиона долара за сним­ките на бебетата на Брад Пит и Анджелина Джоли.“ Само че, за негово разочарование, подробностите от венецуелската по­литика не се оказват толкова продаваеми, колкото снимките на децата на знаменитостите: никой не се включва в наддаването за тях.

 

       Асандж вече знае, че за огромно съжаление публикуване­то на дълги списъци с необработени и произволно подбрани документи на някакъв уебсайт няма да промени света. Гово­ри мрачно за провала на първоначалната му идея за „моби­лизиране на тълпата“: „В началото си казвахме: „Погледнете всички хора, които редактират Уикипедия. Вижте с какви глу­пости се занимават… Сигурен съм, че всички онези, заети да редактират статии от областта на историята, математиката и прочие, както и блогърите, които вечно поучават за … ката­строфи, свързани с човешките права… сигурен съм, че ако на тези хора им се предостави свеж материал, ще излязат напред и ще направят нещо.“ Нищо подобно. Всичко това са глупо­сти. Пълни глупости. Всъщност, хората пишат за нещата по принцип (когато не става въпрос за писане от професионал­ни принуда), защото искат да демонстрират своята ценностна система пред други себеподобни. На практика изобщо не им пука за материалите.“

       Продължава безуспешно да търси модел за Уикилийкс, Който да донесе печалби и да привлече световното политическо внимание. Публикуваните негови разсъждения от този пе­риод говорят красноречиво: успява да види проблема отстра­ни, но не е в състояние да го разреши:

     „Големият въпрос пред Уикилийкс е похабяването на първокласния автентичен материал поради неограниченото предлагане от наша страна, което кара новинарските агенции, със или без основание, да се отказват да „инвестират“ в анализи без допълнителни стимули. Икономическата логика върви срещу интуицията – ограничавай временно предлагането, за да увеличиш усвояването… икономистите познават добре този
парадокс. При положение че Уикилийкс трябва за известно
време да ограничи предлагането, за да увеличи предполагаемата стойност, изразяваща се в инвестиране на време от страна
  на журналистите в писане на качествени материали, изниква
въпросът какъв метод да изберем за предоставяне на материал
на онези, които са най-склонни да инвестират в него.“

     Има само един начин, макар и ограничен в известна сте­пен, утвърдените медии да започнат да проявяват интерес към модела на Асандж и той е отказ от първоначалния замисъл Уикилийкс да представлява анонимно бунище за документи и преминаване към формулирания от Асандж принцип „публи­куван от последна инстанция“. Смайващият сблъсък между Уикилийкс и една швейцарска банка показа истинността на поне едно от основните твърдения за наднационалната киберструктура, изградена от Асандж – че може да се надсмива над адвокатите.

      В продължение на осем години Рудолф Елмър ръководи офиса на банката „Джулиус Баер“ на Каймановите острови. ( лед преместването си на остров Мавриций прави безуспеш­ни опити да привлече вниманието на карибските власти към „безобразните данъчни измами“ от страна на клиенти на бив­шия му работодател, затова се свързва с Асандж: „Създадохме контакта си на основата на криптиран софтуер, като получавах инструкции как да процедирам… Не търсех анонимност.“

       Вбесени от тази постъпка, цюрихските банкери завеждат дело в Калифорния в опит да принудят Уикилийкс да свали файловете от уебсайта под претекст за „незаконно разпростра­няване на откраднати банкови отчети и лични данни на при­тежателите на банковите сметки“. Когато съдът постановява предоставящата домейни калифорнийска компания Dynadot да блокира достъпа до името „wikileaks.org“, банката временно печели сражението. Но много скоро хората от „Баер“ губят войната: Уикилийкс запазват достъпа до други сайтове, чиито сървъри са разположени в Белгия и в други страни. Изникват множество „огледални сайтове“, които копират съдържание­то на уличаващите документи. Решението на съда е отменено, след като редица американски организации застават зад Уики­лийкс в името на свободата на словото. Сред тях заслужават отбелязване Американският съюз за граждански свободи и Фондацията „Електронна граница“ и съюзници от журнали­стическите среди в лицето на Асошиейтед прес, новинарската агенция „Ганет“ и вестник Лос Анджелис Таймс.

      Швейцарската банка и корумпираните й клиенти успяват единствено да привлекат повече внимание към себе си, докато Уикилийкс показват, че наистина са недосегаеми за съдебни разпореждания. Резултатът е един на нула за Уикилийкс сре­щу банката „Джулиус Баер“. В Лондон Асандж получава още една награда – този път от групата за свобода на словото „По­казател за цензура“. Поетът Лемн Сисей, който е член на жу­рито на тази награда, описва в блога си типичното поведение на шоумен на Асандж: „Не знаехме дали Джулиан Асандж… изобщо ще се появи на церемонията по връчването на награ­дите. За щастие, дойде – висок, сериозен човек със смайващо руса коса и много светла кожа. Секунди преди да излезе на по­диума, прошепна „Някой може да се втурне към сцената и да ми връчи призовка. Не мога да позволя подобно нещо, затова, ако нещо ме усъмни, си тръгвам.“

          В Лондон вестник Гардиън вече разбира ползата от пу­бликуването на притежавани от тях документи с деликатно съдържание на уебсайта на Уикилийкс. Веднъж адвокатите на банката „Барклейс“ събудили някакъв съдия в два часа по­сред нощ, за да разпореди свалянето на публикуваните от Гар­диън тайни документи с подробности за схемите на банката за укриване на данъци. Но пълният текст на материалите вече е Публикуван от Уикилийкс, което обезсмисля цялото упражне­ние. (В забавна смесица от стари и нови техники за борба с цензурата съдът отначало успява да запуши устите на Гардиън и фугите британски медии, като им забранява да оповестяват, че въпросните документи могат да бъдат прочетени на сайта на Уикилийкс. Едва когато член на Камарата на лордовете от Либералдемократическата партия се възползва от депутатския си имунитет, за да коментира случая, се слага край на цялото юридическо безумие по случая.)

         Уикилийкс предоставя онлайн подкрепа заедно с холанд­ския клон на организацията „Грийнпийс“ и държавната нор­вежка телевизия при публикуването на изобличителен доклад за изхвърляне на токсични отпадъци от страна на търговците па петрол от компанията „Трафигура“. Адвокатите им успяват да запушат устата на Гардиън и спират публикуването на до­клада във вестника: наложените от тях драконови мерки обаче се оказват чиста загуба на време в света на дигиталната гло­бализация.

         Асандж не спира да търси начини да излезе от нишата, в която се намира. Още от самото начало, през 2006 г., си навли­ча гнева на Джон Йънг от подобен сайт за публикуване на дан­ни от разузнаването, Cryptome. Йънг осъжда домогванията на Асандж до милиардера Джордж Сорос, който финансира раз­нообразни медийни проекти предимно в източноевропейски страни. Когато обаче научава, че Асандж говори за набиране­то на 5 милиона щатски долара, прекъсва възмутен отношени­ята си с него. „Самата идея да си поставиш за цел набирането на 5 милиона щатски долара до юли [2007 г.] убива самото усилие – пише той. – По този начин Уикилийкс заприличва на пирамида от Уолстрийт. В толкова кратък срок никой не може да се нуждае от такава крупна сума освен ако намеренията му са нечисти. Сорос ще ви изрита от офиса си, ако се обърнете към него с такава нескромна молба. Фондациите са засипани от порой от всякакви хора с дар слово, които раздават големи обещания, като подхвърлят известни имена и обещават удиви­телни резултати.“

      Две години след този фалстарт Асандж прави още един опит да набере внушителни по размер парични средства.

       Заедно със заместника си Домшайт-Берг се обръща към Ри­царската фондация в САЩ, която по това време се занимава с „конкурс за създаване на медия, която да ускори бъдеще­то на новинарството чрез изобретяването на нови начини за дигитално информиране на човешките общности.“ Домшайт-Берг иска 532 000 щатски долара за оборудването на мрежа от регионални вестници с нещо, което на практика представ­лява „бутони на Уикилийкс“. Самата идея, предложена и раз­работена от Домшайт-Берг, предвижда източниците на тайни сведения по места да могат да се свързват помежду си чрез новинарските сайтове, като по този начин се получи постоя­нен поток на документи. Конкурентният проект, „Докумен­тен облак“, предлага създаването на обществена база данни с пълното съдържание на материалите, свързани с традицион­ните новинарски сюжети, и получава подкрепата на екипа на Ню Йорк Таймс и неправителствената журналистическа ини­циатива „ПроПублика“. Отпускат им 719 500 щатски долара и нито цент за Асандж. В края на 2009 г. Уикилийкс все още се опитват да си изградят авторитет.

ЗА АВТОРА:

       Това беше най-голямото изтичане на информация в човешката история. Уикилийкс предизвика гнева на световната суперсила номер едно, хвърли в смут британското кралско семейство и подпомогна избухването на революция в Африка. Зад тази организация стои Джулиан Асандж, една от най-странните личности, сдобили се със световна слава. Какъв е този човек – интернет месия или терорист в киберпространството? Борец за свобода на информацията или сексуален престъпник? Докато светът обсъжда тези въпроси, американски политици призовават за неговото убийство. Носителите на множество журналистически награди Дейвид Лий и Люк Хардинг от британския вестник Гардиън са в центъра на уникална по рода си драма, свързана с публикуването на 250 000 тайни дипломатически съобщения и досиета с поверителна информация от войните в Афганистан и Ирак. В един момент платиненорусият хакер дори се укрива от агентите на ЦРУ в дома на Дейвид Лий в Лондон. Заедно с екипа разследващи журналисти на вестника в настоящата книга Лий и Хардинг предлагат поглед отвътре към разтърсващата история на Джулиан Асандж и изтичането на информацията.


[1]1 терабайт е равен на 1000 гигабайта – Бел.ав.

[2]1 терабайт е равен на 1000 гигабайта – Бел.ав.

Виж оценките
Оцени тази статия

Едмон Дантес
затвори Име: Едмон Дантес
Email: info@prosvetise.com
Сайт: http://www.prosvetise.com
За автора: Месторождение: град Добрич Местопребиваване: София Дата на раждане: 15.04.1988 Образование: Средно - Езикова гимназия "Гео Милев" - профил английски език; Висше - УНСС, специалност "Маркетинг" Любими цитати: "За лудите ! Различните ! Бунтарите ! Непримиримите ! Тези, които виждат нещата по различен начин ! Те не са любители на правилата и не се прекланят пред статуквото! Можете да ги цитирате, да не се съгласите с тях, да ги величаете, или да ги хулите! Но единственото нещо, което не можете да направите е да ги игнорирате! Защото те променят нещата. Те тласкат човешката раса напред! И някои може да ги мислят за луди, но ние ги намираме за гениални ! Защото хората, които са достатъчно луди да мислят, че могат да променят света, са тези, които го правят!“ Джак Керуак Хобита: Колекциониран и препрочитане на книги; Кино; История; Литература и НаукаОще от автора (1686)

One thought on “Войната на Джулиан Асандж срещу секретността: „Възходът на Wikileaks“ от Дейвид Лий – част 2

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>

Copyright Просветисе.Бг © 2012 BPG Group. Всички права запазени

Еволюция в знанието