Вселенският Патриарх Йосиф II – духовен водач от европейска величина

На моите приятели от Общобългарска фондация „Тангра ТанНакРа“ по повод нейната 15-та годишнина

Изследването и популязирането на видни личности от нашата древна, средновековна и модерна история е един от приоритетите в многостранната, впечатляваща като тематичен обхват и динамика дейност на Общобългарска фондация “Тангра ТанНакРа”. Владетелите на Древна Тракия, знакови за цялото човечество имена като Орфей и Спартак, средновековните български канове и царе, българските светци и мъченици, митрополит Киприан, Джон Атанасов, забравените народни будители от Дружба “Родина” ... Това са само част от темите и инициативите, върху които фондацията и нейните съмишленици работят вече петнадесет години. Сред тези бележити личности закономерно присъства един българин, чийто живот и дело все още са недостатъчно проучени и слабо известни на съвременното българско и европейско общество – патриарх Йосиф ІІ Константинополски (1416-1439), загадъчният син на цар Иван Шишман, на когото ще се спрем отново в тази малка студия.

Онова, което знаем за може би най-забелeжителния българин от ХV-то столетие, впрочем, не е толкова малко – особено на фона за оскъдните ни знания за други видни личности от нашето Средновековието. И все пак, около неговия произход, конкретни дела и цялостна дейност продължава да има неясноти и спорни въпроси, на които си струва да се спрем още веднъж. Роден в Търново като извънбрачен син на все още твърде младия престолонаследник и бъдещ цар Иван Шишман, още като юноша Йосиф (светското му име остава непознато) приема монашеството. Знае се, че е пребивавал в манастира “Алипу” на Света гора Атонска.

През 1393 г., т.е. именно в годината на падането на “Богопазения царевград Търнов” в ръцете на османските завоеватели (!), Йосиф е ръкоположен за митрополит на Ефес – “градът на Пресвета Богородица”, една от най-древните и престижни катедри не само на Константинополската патриаршия, но и в целия християнски свят. Подобно назначение няма как да се дължа на случайни обстоятелства – то предполага доказан престиж на удостоения с толкова висок пост все още млад монах. И не само заради знатното потекло на Йосиф, който обаче не е “ромей”, а българин (т.е. чужденец!), колкото поради натрупания към онзи момент негов авторитет като атонски монах, познавач на богословието, като проявени вече организационни способности, и т.н. След тринадесет години владишка служба в Ефес, който вече в земите, завладени от османските турци, на 21 май 1416 г. авторитетният българин е избран за вселенски патриарх в Константинопол.

Патриарх Йосиф ІІ ръководи византийската църква и олицетворява световното Православие във време на тежка политическа безизходица, на отчаяни опити за оцеляване на Византийската империя, на разгорещени, безкрайни и най-често безплодни прения “за” и “против” идеята за уния между Константинопол и папския Рим. Бидейки мъдър архиерей, Йосиф ІІ се стреми да балансира между спорещите страни, като е категорично за единство, но не е съгласен на прекомерни отстъпки пред западната църква. Във времето на събора той е редом с император Йоан VІІІ Палеолог (1425-1448) в търсенето на приемлив път към постигането на сближение и единение с католическата църква. Ролята на патриарха по време на събора все още не оценена по достойнство. Той олицетворява онзи “среден път”, който е за споразумение със западните християни, базирано на взаимноприемливи отстъпки и върховенство на съборното начало.

В проточилите се преговори някои среди в католическия лагер прибягват до грубо насилие над православните делагати. В тази връзка е и версията, че патриархът фактически е убит тайно (удушен), с което внушителната група от около осемстотин представители на православните църкви е обезглавена... Днес надали е възможно да бъде проверена достоверността на тази версия, а и повечето изследователи я игнорират или отхвърлят. Така или иначе, самото съществуване на подобно подозрение противоречи на представата за “прокатолическо” поведение на патриарха българин. Йосиф ІІ умира на 10 юни 1439 г. (непосредствено преди подписването на акта на унията!) във Флоренция и е погребан в църквата “Санта Мария Новела”.

«Bulgaros est natione...»

Въпросът за произхода на Йосиф ІІ е обект на изследователски интерес, като се поражда дискусия за естеството на родствената му връзка с българската царска династия. Че Йосиф ІІ е българин, че е говорел български език не може да има никакво съмнение - това е заявено категорично от неговия съвременник и личен познат Йоан Стойкович от Дубровник: “Bulgaros est natione et de lingua moa”.

Спорът е около това дали Йосиф е син на цар Иван Шишман или не. Единственото свидетелство за връзката на Йосиф с българския царски дом е една гръцка приписка, въдена в науката от бележития френски византолог В. Лоран:

“Йосиф беше избран за константинополски патриарх в дните на господин василевса Мануил [ІІ Палеолог] и епископства 32 години. Той беше с красива външност, посивели коси и [висок] ръст, неопитен във външната [светската] мъдрост. Казваха, че е незакороден син на василевса Шишман. Той възобнови манастира Филантропос във Византион [Константинопол]”.

Докато В. Лоран приема, и то напълно основателно, твърдението на анонимния византийски монах, по-късните изследователи подлагат на съмнение това достатъчно ясно и категорично известие. Проблемът идва не заради някаква предубеденост, а от различните реконструкции на хронологията около раждането, съответно и около възрастта на Иван Шишман и Йосиф ІІ.

Най-често се приема, че Иван Шишман (царувал от 17 февруари 1371 до мъченическата си смърт на 3 юни 1395 г.) е роден към 1349-1350 г. От друга страна, със сигурност се знае, че Йосиф ІІ е починал на 10 юни 1439 г. във Флоренция на около 80-годишна възраст. Ако твърдението за възрастта на вселенския патриарх през 1439 г. е вярно, излиза че той се е родил към 1360 г. Този детайл смущава някои изследователи, които изключват възможността толкова рано Иван Шишман, тогава още момче на десетина години (!), да е можел да има деца.

Разсъждавайти от такива позиции, акад. Иван Дуйчев стига до извода, че Йосиф не би могъл да е син на Иван Шишман. Според Дуйчев решението е друго – патриархът е бил не син, а по-малък брат на цар Иван Шишман. Такива възможности не липсват, а най-близко до ума е в лицето на бъдещия патриарх да видим Иван Асен (V). Той е изобразен заедно със своите родители цар Иван Александър и Теодора ІІ (т.нар. Сара-Теодора) и по-големия си брат Иван Шишман в известната миниатюра на т.нар. Лондонско Чевтвероевангелие. По този начин познавачът на българското и византийско Средновековие все пак приобщава Йосиф към династията, към най-близкия кръг от семейството на цар Иван Александър... В приписката от манастира “Филантропос” обаче категочно е отбелязано, че този царски син е извънбрачен, което противоречи категорично на положението на Иван Асен V – не само законен син на Иван Александър, но и с официална царска титла, инсигнии, и т.н.

“Кой е “василевсът” Шишман?

В своето фундаментално изследване върху фамилията на Асеневци проф. Иван Божилов отхвърля предложените от В. Лоран и Ив. Дуйчев хипотези, като най-свой ред допуска, че под “василевса Шишман” се крие едноименният син на цар Михаил ІІІ Шишман Асен (1323-1330), брат на цар Иван Стефан (1330-1331). Както е известно, след свалянето от престола на Иван Стефан и изгнание в татарската “Златна Орда”, през лятото на 1341 г. въпросният Шишман изненадващо се появява в Константинопол. Идването му във византийската столица е използвано за груб шантаж към цар Иван Александър, който все още не умиротворил напълно държавата. Йоан Кантакузин, тогава “силният човек” в регентството на малолетия Йоан V Палеолог (1332-1391), заплашва българския цар, че ще изпрати с кораби Шишман през Черно море и Дунав във Видин. По този начин със сигурност би избухнала гражданска война в България... След взаимни военни демонстрации и ред дипломатически перипетии този план е изоставен.

Какви са слабостите на тази хипотеза? След случая през 1341 г. за Шишман няма абсолютно никакви сведения. Дори и да е държан “в резерв” за натиск спрямо Иван Александър, това би могло да продължава до 1354 г., когато Йоан VІ Кантакузин, вече император, е принуден да абдикира. Обаче още във времето на гражданската война между Кантакузин и цариградското правителство (от 1341 до 1347 г.) името на Шишман не се споменава никъде. Ако той е бил близък на Кантакузин или пък на неговите противници (императрицата майка Анна Савойска, мега-дуксът Алексий Апокавк и патриарх Йоан Калекас), това несъмнено би намерило някакъв отзвук в съвременните извори. Знаем в какво тежко положение се е намирал претендентът Кантакузин от есента на 1341 до около 1343 г., когато за него е бил ценен всеки възможен привърженик. Ясно е обаче, че Шишман не е бил сред оределите сподвижници на бившия велик доместик.

През тези години правителството на Анна Савойска упорито търси приятелството на Иван Александър, на родопския господар Момчил, на добруджанския владетел Балик. През 1344 г. се стига до съюз, а българският цар получава в замяна Филипопол/Пловдив и околните крепости. Балик изпраща братята си Теодор и Добротица с войска в помощ на цариградските управници. Никъде обаче няма и най-бегла следа от присъствието на Шишман в българо-византийските отношения. По-късно, във времето на самостоятелното царуване на Йоан V Палеолог (1354-1391), връзките между двете страни често са обтегнати. Особено критични са 1364-1366 г., но и тогава не откриваме дори и намек за Шишман... Всичко това показва, че скоро след събитията през 1341 г. Шишман вероятно е напуснал Византия. Може би именно той е идентичен със загадъчния “imperator Bulgarie”, живял в Апулия (Южна Италия) през 1361-1362 г.

Още нещо, по нищо не личи Шишман през 1341 г. да е коронясван официално, да е наричан “български цар” и т.н. По принцип във Византия тази титла, макар и формално, е “монопол” на потомците на Иван Асен ІІІ (1279-1280). Дори и да е имало повече от един титулярен “цар на България” (и то за кратък период от време!), надали е възможно Шишман да е помнен цяло столетие след единствената му, при това мимолетна поява на политическата сцена.

Хиперкритичното отношение към тезата, че Йосиф ІІ е син на цар Иван Шишман е неоснователно. Бележката за Йосиф ІІ и родството му с “василевса Шишман” е предназначена за читателите от средата на ХV в. И то не за ерудити (такива, които четат и познават “Историята” на Йоан Кантакузин, и то едва ли не “под лупа”...), а за монаси и поклонници с почти никакви знания за събитията от преди стотина години. При това византийски монаси, чиято представа за България, доколкото въобще са я имали, е свързана с общоизвестни личности. Шишман от средата на ХІV в. определено не може да бъде търсен сред тази категория български или византийски личности. По тази причина е повече от обяснимо, че ако и когато в средата на ХV в. някой пише за“василевса Шишман”, той би могъл да има предвид единствено цар Иван Шишман.

Правилността на такава констатация се потвърждава от случая с Александър/Искендер (престолонаследникът на цар Иван Шишман и брат на Йосиф ІІ) - византийският историк Михаил Дука го определя именно като“... син на василевса Шишман”! Разбира се, в случая между изследователите на епохата няма никакъв спор, че това е цар Иван Шишман. И това е не само най-близката по време, но и единствената възможна асоциация, която е извиквало в съзнанието на тогавашния българин, византиец, сърбин и т.н. името “Шишман”. В крайна сметка византийският читател е знаел поне нещичко за търновския цар, управлявал България четвърт век, владетел, за когото вече са се създавали предания... Именно поради това по-късно “светият благоверен цар Иван Шишман” намира място в пантеона на българските светци.

В своите студии, посветени на патриарх Йосиф ІІ, Ив. Дуйчев и Ив. Божилов пропускат един на пръв поглед елементарен, но напълно възможен вариант на хронология. В основата му е обстоятелството, че възрастта на патриарха през 1438 г. е определена условно, “на око”, а не въз основа на документ или нещо подобно. И ако през 1439 г. патриархът е бил не “точно” на 80, а например на около 75 години (нещо, което е напълно възможно), това означава, че той се е родил към 1365 г. С други думи, Йосиф ІІ би могъл да бъде незаконно дете на младия принц Иван Шишман – тогава около 16-17-годишен. С това, струва ми се, се решават всички мними хронологически противоречия.

Йосиф като незаконороден син на младия Иван Шишман е трябвало да постъпи в манастир. Дали в това решение е имало опасения от негови бъдещи претенции можем само да гадаем. След години, прекарани на Атон, през 1393 г. Йосиф става митрополит на Ефес. По същото време той трябва да е бил на около 28-30 години. Разбира се, наистина е бил млад, но такива случаи в църковната история е имало винаги, има ги и днес. Йосиф все пак е царски син –едва ли е необходимо да припомняме случаите с византийските патриарси Стефан І (886-993) и Теофилакт Лакапин (933-956), заели най-престижната катедра в православния свят на едва 16-17 годишна възраст... Когато в годината на падането на Търново Йосиф е поставен за митрополит на Ефес, в този жест може би има и някакъв знак към него и към българите въобще. Що се отнася до избора му патриарх през май 1416 г., това става с изричното настояване на император Мануил ІІ Палеолог. Наред с възможните други причини в този избор може би се чувства и определена солидарност на представителите на балканските владетелски фамилии.

Братята Йосиф (ІІ) и Александър/Искендер

Когато разсъждаваме за живота на Йосиф ІІ си струва да направим връзка и с още едно важно, но като че ли недооценено обстоятелство – присъствието на някогашния престолонаследник Александър/Искендер в Мала Азия. Получава се така, че двамата братя, макар и вече с различна верска принадлежност, поне за около три години, от 1413 до 1416 г., резидират в два близки малоазийски града. Верската “пропаст” помежду им не бива по презумпция да се абсолютизира. Епохата дава ред примери на добри отношения между хора, предимно представители на аристокрацията, изпаднали в такава ситуация. Най-известният е с османския велик везир Мехмед Соколович, който покровителства своя племенник (или брат?) игумен Макарий в стремежа му да възобнови сръбската патриаршия през 1557 г.

Нека хвърлим един поглед към ситуацията с Йосиф и Александър. През или скоро след злощастната 1395 г. султан Баязид дава на приелия исляма Иван-Шишманов престолонаследник град Самсун и областта му “... до края на живота му вместо бащината му земя”. След победата на монголския завоевател Тимур (Тамерлан) над Баязид в прочутата битка при Анкара (1402 г.) Александър е принуден да напусне Самсун. Градът е върнат на някогашния му владетел Исфендияр. В борбата между синовете на Баязид Искендер подкрепя Мехмед І. През 1413 г. султанът, който излиза победител от междуособиците, назначава бившия български престолонаследник за управител на Смирна (Измир). Една гръцка хроника от ХVІІ в. ни предоставя следната информация: “Подари [султан Мехмед] на принцепса на България едно хубаво място да го управлява и да бъде негово, защото той му беше помагал много... ” Иван-Шишмановият наследник загива през 1418 г. при опита си да потуши въстанието на Бьорклюдже Мустафа.

Дали между братята Йосиф и Искендер, синове от различни майки, но на един и същ баща, е имало някакви връзки? И дали подкрепата на цар Константин Видински (1397-1422) и братовчед му Фружин именно за Мехмед се е дължала не само на стратегическата обстановка, конкретните преговори и т.н., но и на родствена им връзка с хора от лагера на султана? Още повече, ако тя е била олицетворявана от двама кръвни братя на Фружин – Александър/Искендер и митрополит Йосиф?

Още нещо, струва си да се запитаме дали поне в известна степен изборът на ефеския митрополит Йосиф за вселенски патриарх в Константинопол през май 1416 г. не е бил мотивиран донякъде и от негова предполагаема близост със “силния човек” в региона – султан Мехмед І (1402/1413-1421)? Тези въпроси се нуждаят от сериозни доказателства, но си струва да бъдат поставени предвид особеностите на епохата.

“От моята килия и моето семейство...”

На пръв поглед неочаквано, но, ако се замислим, повече от естествено е около патриарха българин да открием и други българи, негови приближени, ученици, роднини и т.н. Някои от тези известни през онази епоха българи очевидно са били свързани с Йосиф още от времето, в което е бил атонски монах и митрополит на Ефес.

Първият, на който ще се спрем, е Дамян, който с основание може да бъде определен като една от най-значимите фигури в духовния, а и в определен смисъл и в политическия живот на Молдова през ХV в. Българският монах е сподвижник на водача на «твърдата» (антиуниатската) православна опозиция във Византия Марк Ефески. Откъде е родом, къде се е подвизавал и т.н. преди 1437 г. е неизвестно, но едва ли е случайно, че през посочената година Дамян е ръкоположен от патриарх Йосиф за митрополит на Молдова. Оказаното високо доверие от страна на Йосиф ІІ и близостта му с Марк Ефески показват, че Дамян не е случайна фигура. Навярно неговият жизнен и монашески път е свързан с Атон, Константинопол и най-вероятно и с Ефес - във времето, когато Йосиф е митрополит на този важен духовен център.

След назначаването му за митрополит Дамян води молдовската църковна делегация на Фераро-Флорентинския събор (1438-1439 г.). Той участва в пренията около т.нар. “филиокве”, поддържайки православното гледище за природата на Светия Дух. На практика той не е в противоречие с позицията на патриарх Йосиф ІІ, но все пак е най-близо до радикалните православни делегати начело с Марк Ефески. Както стана дума, “ефеската” връзка си струва да бъде обмислена – напълно възможно е връзките на Дамян с Марк да произтичат от близостта и на двамата с Йосиф ІІ, както и с повече от възможното пребиваване на Дамян в Ефес във времето, когато бъдещият патриарх е митрополит на града. Във всеки случай, при един случай на демонстрирани различия патриархът порицава Дамян, подчертавайки голямата близост между двамата.

Митрополит Дамян играе важна роля за младата молдовска църква, спечелвайки си заслужен авторитет. Надали е случайно, че големият молдовски интелектуалец, княз Димитрий Кантемир, макар и погрешно, го смята за първия митрополит (!) на своята страна, с други думи – за създател на молдавската църква. Струва си да се помисли и за политическите заслуги на митрополит Дамян, особено в размирните времена след смъртта на княз Александър Добрия (+ 1432 г.).

Потенциален ученик или приближен на патриарх Йосиф е и българинът Теоктист, отново митрополит на Молдова (1453-1478), непряк наследник на Дамян. Той също участва в работата на Фераро-Флорентинския събор, и то като архидякон в “партията” на Марк Ефески. В този смисъл Теоктист по един или друг начин е свързан и с Йосиф ІІ, но и с Дамян. Скоро след събора той се озовава в Молдова, което очевидно става във връзка с митрополит Дамян.

Теоктист е игумен на прочутия манастир “Нямц”, който по онова време е своего рода “изнесен център” на Търновската книжовна школа. Ръкоположен за митрополит през 1453 г., но не от Константинопол, а от печкия (сръбския) патриарх Никодим. Това се дължи на липсата на патриарх в Константинопол във времето около неговото завладяване от османците, както и на неприемането на унията от страна на молдавската църква. Българинът Теоктист е митрополит на Молдова в продължение на четвърт век, бидейки духовен водач на княжеството до смъртта си (18 ноември 1478 г.). Именно Теоктист е духовният глава на страната при нейния най-изтъкнат владетел Стефан Велики (1457-1504). Сътрудничеството между митрополит Теоктист и даровития държавник (Стефан изрично нарича Теоктист “свой отец”!) дава забележителни резултати. Както е известно, Стефан Велики е сред най-значимите ктитори на българския манастир “Зограф”, което определено може да се свърже и с неговия митрополит българин.

Друг българин, извънредно приближен до патриарх Йосиф, е Игнатий – първият известен митрополит на Търново. Именно на Игнатий вселенският патриарх поверява отговорната и трудна функция на своеобразен координатор на всички православни делегации по време на Фераро-Флорентинския събор. В един спор по време на събора Йосиф казва, че Игнатий е човек “... от моята килия и от моята фамилия”, което категорично свидетелства за голямата близост и дори роднински връзки между двамата. Впрочем, както стана дума, подобна възможност съществува и при случая с молдавския митрополит Дамян.

С патриарх Йосиф е свързан в някаква степен и знаменитият през онази епоха Исидор, един от двамата (заедно с Висарион) водачи на “латинофилите” във Византия. Според някои данни Исидор е родом от Солун, според други произлиза от средата на пелопонеските “славини”, знаел е “славянски” (старобългарски) език и е ръкоположен от Йосиф ІІ за митрополит на Киев, Москва и “цяла Русия” (1437-1439 г.). На събора във Ферара - Флоренция той е избран за папски кардинал. Както е известно, в Русия унията не е приета, а Исидор отново заминава за Рим. Цялата му по-нататъшна дейност е свързана с Римската църква и стремежа към утвърждаването на унията. През 1448 г. патриарх Григорий Мамас ръкополага за московски митрополит Григорий Българина. Последният е също привърженик на унията, дълги години е протодякон и близък сътрудник на Исидор, като също участва в работата на Фераро-Флорентинския събор.

Литературни или богословски произведения на патриарх Йосиф ІІ не са известни. Същевременно някои съвременници се изказват позитивно за интелектуалните достойнства на патриарха: “За всички, които са го виждали, той е преподобен, така изтънчен, със здрав разум, опитност в живота (...) Според моята преценка мисля, че днес не би могъл да се намери подобен на него в цяла Гърция [Византия]... “ (Йоан от Дубровник). Амброзий Траверсари е възхитен от разговора си с патриарха и държанието му, “...което поражда уважение.”

Писмените паметници, които в една или друга степен имат отношение към перото на патриарх Йосиф, са неговите патриаршески писма. Сред тях има и такива на славянски (старобългарски), изпращани в Москва. Те се отличават с овладени похвати на църковна дипломация, особено във връзка със споровете около отлъчването на друг голям българин, интелектуалец и духовен водач на русите – Григорий Цамблак, тогава митрополит на Киев и Литва. В писмата си Йосиф ІІ проявява гъвкавост, като макар и по косвен път се стреми да защитава Цамблак от нападките на московския митрополит Фотий. Струва си да се проучи дали тези писма са превод от гръцки, както се мисли обикновено, или са писани от самия Йосиф ІІ на родния му български език. Този въпрос обаче се нуждае от самостоятелно проучване.

Патриарх Йосиф и други видни българи от ХІV-ХV в.

Колкото и да е “опасно” да навлизаме в сферата на хипотетичното, логическите конструкции и импровизации, не можем да не зададем някои закономерни, налагащи се от само себе си въпроси... Йосиф ІІ още като младеж, роден в Търново, като монах на Атон, да не говорим като митрополит на Ефес и вселенски патриарх в Константинопол, в едни или други моменти и обстоятелства, е съвременник на други видни българи. С някои от тях, ако не и с всички, той положително е имал “пресечни точки” в Търново, на Атон, в Ефес, Константинопол, Ферара, Флоренция и т.н.

Отчасти се спряхме върху този проблем предвид учениците на Йосиф и негови подчинени митрополити, какъвто например е бил Григорий Цамблак. Не можем обаче да игнорираме обстоятелството, че бъдещият митрополит и вселенски патриарх е по-млад съвременник на патриарх Евтимий Търновски (починал най-вероятно през 1404 г., а според други известия през 1412 г.), на митрополита на Киев, Москва и “цяла Русия” Киприан (починал на 16 септември 1406 г.), на сръбския патриарх и светец от българско потекло Ефрем (починал на 15 юни 1400 г.), на “учителя” на Влахия, българинът Никодим Тисмански (починал на 26 декември 1406 г.), на братята митрополит Теодосий Трапезундски и Дионисий Костурски (починали през 90-те години на ХІV в.), и др. Поне с някои, ако не и с всички, Йосиф положително е бил в едни или други взаимоотношения. За съжаление, преки свидетелства за такива връзки засега не са открити. Това е задача за бъдещи проучвания, която би могла да покаже непознати страни от дейността на Йосиф и посочените видни българи от онази епоха.

Българската “Велика църква майка” в Търново –

патриаршия или митрополия?

Въпросът за съдбата на българската православна патриаршия в Търново е разглеждан в редица изследвания. След заточението на патриарх Евтимий (1394 г.) константинополският патриарх Антоний ІV предоставя временно за управлението нейния диоцез на молдавския митрополит Йеремия. Самият Йеремия не е допускан в епархията си поради разногласията на Константинопол с тогавашния молдавски владетел Петър Мушат. Както се знае обаче, Йеремия е бил само временно управляващ диоцеза на Търново, без право да заема “епископския синтрон”...

Рангът на патриаршията не е отнет дори и след смъртта на Евтимий, а в Търново все още не е образувана митрополия, подчинена на Вселенската патриаршия. Приема се, че това е станало нейде около 1416 г. Така или иначе, и през следващите векове Търновската митрополия се е отличавала от останалите “обикновени” катедри на Вселенската патриаршия, като в някои отношения е запазвала елементи от някогашното си достойнство на патриаршия. Така или иначе, обичайните обвинения и подозрения в антибългарска насоченост при “закриването” на Търновската патриаршия от страна на Константинопол, не се възприемат в по-новата научна литература.

През 1416 г. вселенски патриарх обаче е именно българинът, царският син Йосиф ІІ... В много от съществуващите изследвания неизвестно защо дори не се прави връзка с този факт?! Разбира се, ако се подадем на елементарни емоции, бихме стигнали до пресиления извод, че българската църковна независимост е ликвидирана от ... българин, български царски син, при това човек, който вероятно е роден в Търново.

В същност нещата надали стоят толкова еднопланово, макар че се нуждаят от своето обяснение. Вероятно деструктирането на Търновската патриаршия не е еднократен акт, а продължителен процес. По нищо не личи изпратеният от Йосиф ІІ в Търново българин, а може и роднина Игнатий да има положение, различно от онова на Йеремия. Това означава, че “де юре” Търновската патриаршия не е закрита. А може би в средите на православното духовенство изборът на Йосиф е бил тълкуван именно като жест и към пострадалата в хода на османското завоевание българска патриаршия? Така или иначе, през тридесетте години в лицето на Игнатий, приближен на Йосиф ІІ, виждаме Търново не в качеството на “стандартна” митрополия, а на авторитетен център на православната църква. Дали това е максималното, което Йосиф ІІ е можел да направи, поне засега едва ли бихме могли да отговорим. Още нещо, и днес има изследователи (например проф. А. Калоянов), които смятат, че Търновската патриашия е продължила своето легитимно съществуване още две столетия – въпрос, който обаче излиза извън рамките и задачите на настоящата студия.

Гробът на патриарх Йосиф ІІ – паметник за поклонение за днешните и идните поколения българи

Както стана дума, патриарх Йосиф ІІ е обрисуван от свои съвременници като мъдър и благороден човек. Вероятно по време на своя понтификат той в голяма степен примирява противоречията в православния лагер и буди заслужено уважение у западните прелати. Смъртта му в навечерието на подписването на Флорентинската уния, хвърля сянка върху легитимността на съглашението и лишава православните архиереи на събора от техния най-високопоставен водач. В стремежа си за постигане на дълго подготвяната уния император Йоан VІІІ допуска немотивирани отстъпки пред Рим, които будят недоволството на повечето православни духовници и обричат на безперспективност гръмко обявеното, но неискрено “единство”.

Православната църква продължава да се отнася - ако не враждебно, то хладно, с подозрение към личността и ролята на патриарх Йосиф ІІ – отношени, каквото този виден българин определено не заслужава. Разбира се, “мълчаливият” въпрос е какво би станало, ако патриархът бе жив в края на събора? Ако бе успял да наложи умерена линия, която би спечелила повече доверие във Византия, Сърбия, Русия, Молдова, Влахия, Грузия, а и в покорените земи на родината му България...

Дори да се отдадем на “контрафактуални” версии, отново ще стигнем до извода, че надали унията, дори и в максимално приемливия за всички вид, би спасила балканските християнски държави - причините за катастрофата са много по-дълбоки. И все пак, трябва да се признае, че в лицето на Йосиф ІІ идеята за единството на православни и католици намира достоен представител. И наистина, кой по-добре от един българин, син на владетеля-мъченик Иван Шишман, е можел да осмисли истината, че различията трябва да отстъпят пред общите ценности, традиции и вяра в Христа?

Участието на Йосиф ІІ в грандиозния Фераро-Флорентински събор оставя трайни следи в културното пространство, вкл. негови портрети, дело на ренесансови италиански майстори. Най-известна е композицията на Беноцо Гоцоли, където са налице ярки портретни характеристики и силни внушения. В края на ХХ в. проф. А. Божков идентифицира изображение на патриарха българин и върху бронзовата врата на базиликата “Св. Петър” в Рим. Няма съмнение обаче, че сакралното място, където следва да бъде почитан Йосиф ІІ е неговият гроб във великолепната църква “Санта Мария Новела” във Флоренция.

Фактът на съществуването на патриаршеската гробница (и то в своеобразната “столица” на Ренесансова Европа, посещавана от милиони туристи от цялата планета!), остава недооценен от българската държава, нейната дипломация и културни институции. Разбира се, тази несправедливост трябва, може и ще бъде поправена, тъй като българската нация, нейните общности в Италия и по света вече са доказали своето отношение към забравени светини и места на националната памет: гробовете на кан Кубрат при Мала Перешчепина, на св. Кирил в Рим и на св. Методий в Микулчице... Усилията на Общобългарска фондация “Тангра ТанНакРа” и свързаните с нея интелектуалци за отдаването на почит към патриарх Йосиф ІІ във Флоренция не са самоцелни – напротив, тази инициатива е дълбоко мотивирана, поради което заслужва много по-широка държавна и обществена подкрепа