Иван Попов

ПАРАДОКСИ НА "ДЕЛОВАТА" ИКОНОМИКА

 

На починалия наскоро руски фантаст Сергей Казменко светът дължи една безкрайно ценна и актуална мисъл. Термините "делови среди" и "делови кръгове", казва той, произлизат не от "дело", а от аритметичното действие деление. И наистина, всеки средно интелигентен гражданин (и селянин също) веднага ще забележи, че споменатите среди и кръгове не се занимават с нищо друго, освен да делят. Не събират, не умножават и дори не отнемат (за последното действие отговарят други, да ги наречем "страхови кръгове") - именно делят събраното, умноженото и отнетото от други.

Всичко това е в сила далеч не само за нашата бедна и щастлива страна - западните делови кръгове се занимават със същото, само че там никой не им обръща внимание. Но ролята на споменатото аритметично действие не се изчерпва с това. Нещо повече, процесът на деление стои в основата на икономическия растеж и изобщо на капиталистическата икономика.

 

Нека първо направим едно историческо отклонение.

В системата на натуралното стопанство самото понятие за "растеж" в икономиката е безсмислено. Средновековният селянин работи толкова земя, колкото да нахрани семейството си и да остане малко за данъци и за пазара - той просто не вижда смисъл да се труди повече. Занаятчията също: броят и нуждите на клиентите му са горе-долу фиксирани, а и цеховите устави строго регламентират колко и какво може да произведе. Чак когато пазарът тотално се вклинява между производство и потребление, когато всеки става почти изцяло зависим не от конкретния си труд, а от абстрактните си ПАРИ – чак тогава възникват условия за мащабен икономически растеж.

Докато човек работи само за себе си, той сам решава колко да работи. Но ето че пазарът отделя производство от потребление, ОТЧУЖДАВА (по Маркс) труда от човека. За да се наям и напия, аз трябва не просто да извърша някакви конкретни действия (напр. да изора, посея и ожъна). Аз трябва да се поставя в служба на непрозрачния пазарен ИНТЕРФЕЙС, разделящ труда ми от нуждите ми – т.е. да изпълнявам неговите посреднически изисквания. Но пазарът е конкурентна среда – той иска от мен не просто да работя толкова и толкова, а да работя все повече, по-евтино и по-качествено. Отчуждението на труда – това е всъщност опорната точка на икономическия растеж.

Но пазарът-интерфейс между производство и потребление – това е само първата стъпка на капитализма, само екстензивната му компонента. Защото по-нататък става нещо още по-интересно: самият процес на производство почва да се дели и надробява от подобни непрозрачни пазарни мембрани.

Да си представим например завод за електронни изделия и един негов цех, отговарящ за производството на памети. Докато цехът е част от завода, той просто трябва да си върши конкретната работа – да произвежда памети за тези или онези устройства, които решава да пусне заводът. С две думи, той изпълнява пределно конкретна поръчка – и щом я изпълнява, може да не се притеснява за бъдещето си. Но сега да си представим, че цехът се откъсне от фирмата и стане самостоятелен субект. Изведнъж опорната точка на конкретните поръчки изчезва. Новата фирма се вижда застанала срещу целия абстрактен пазар, срещу всички възможни свои клиенти и цялата възможна конкуренция. Тя трябва не просто да работи за дадени приложения – трябва постоянно да разработва все по-качествени чипове с възможно най-широко поле на употреба.

И така, отделните участъци на един и същ конвейер (в нашия случай - електронната индустрия) се отчуждават един от друг; "интерфейсът" на пазара се вклинява между тях, откъсва ги и ги прави пределно подвижни и готови на всичко. Това е интензивният стадий на капитализма.

Целият този процес на деление е най-лесно проследим при компютърната индустрия. През 50-те и 60-те години всяка компания в бранша сама разработва целите си компютри – от хардуера, периферията, чак до програмното осигуряване; типичният пример е IBM. Единната схема се пропуква чак през 1971 г., когато се появява фирмата Intel, специализирана само за дадени компоненти (процесори), но в замяна на това с пределно универсално приложение. По-късно, към края на 70-те, се отделя софтуерната индустрия - това става с появата на персоналните компютри и първите изцяло преносими ОС за средни и големи машини – UNIX. Нататък всичко почва взривно да се дели: софтуерният клон – на приложни и системни разработчици, от хардуерния се пъпкуват производителите на специализирани чипове (графични и пр.), независимост обявява мрежовата индустрия, после и тя се разделя на провайдери, разработчици, уеб-дизайнери...

Всички тези пъпкувания увеличават конкуренцията в бранша до безумие. Производителността на машините почва да расте още по-бързо, а цените – да спадат още повече, понякога чак до абсурдни нива (както е сега при паметите).

Тази ситуация обаче има и още една страна. В единния, пределно оптимизиран и икономичен производствен процес, познат ни от класическите компании като IBM, се вклиняват посреднически интерфейси. Тези интерфейси обаче не са просто абстрактно понятие: всеки от тях си има "тяло" - хората, печелещи от него, – които отклоняват към себе си част от общата печалба. При това освен техническите тела от специалисти и работници, необходими във всяка работа, се появяват и нови посредници, непознати в схемата на единния конвейер. Привлечени от течащите през интерфейса финансови потоци, се примъкват всякакви дилъри, брокери, дистрибутори, рекламни агенти, специалисти по public relations, адвокати и други подобни. За всички тях в конвейера на единната компания няма място – защото в него няма финансови мембрани и течове, позволяващи им да се закрепят на тях. Някои биха казали, че тези паразитни посредници ще направят процеса на деление неефективен. Нищо подобно! Ръстът в производителността на труда, идващ от интензивната конкуренция, компенсира с лихвите разходите по "паразитните" длъжности. (Също както производителността на пазарното стопанство в сравнение с натуралното компенсира отклонените от посредническите структури – търговци и пр. – блага.)

Това обаче още не е всичко. "Паразитните" интерфейси създават и нови работни места, които единният конвейер, със своята склонност към икономии и оптимизация, никога няма да създаде. Ако автоматизацията на индустрията съкращава заетите хора и създава условия за безработица – то обрастването на икономиката с посредници включва излишните в производството хора обратно в процеса на преразпределяне. И в един момент се оказва, че много малка част от заетите хора наистина произвеждат или създават нещо – докато огромното мнозинство просто посредничи. Или както е казал фантастът Сергей Казменко – ДЕЛИ.

Но най-идиотското е, че именно тази деляща структура на икономиката е най-стабилна в днешните условия на силно автоматизирана индустрия.

Един интересен въпрос: не донесе ли именно обрастването на икономиката с вътрешни интерфейси икономическото оживление в Америка по времето на Рейгън, а по-късно и в Европа? Именно по това време се прояви най-ясно този феномен, при това не само в електронната индустрия, но и на много други места (напр. в машиностроенето). По същото време антимонополните операции в САЩ разцепиха няколко големи компании - телефонната "Bell", петролната "Standard Oil" и други. Може би там, на Запад, тъкмо това наричат "структурна реформа". Кой знае.

 

И така, капитализмът отчуждава както производството от потреблението, така и различните индустриални технологии една от друга, вклинявайки между тях непрозрачните интерфейси на пазара. Но това съвсем не е всичко. Защото едновременно се появява още едно разделение – този път вътре в самия потребител. И това разделение отчуждава вече не труда, а потребностите му от самия него.

Дотук говорихме за потребностите като нещо пределно конкретно – ядене, пиене и т.н. Но това е само телесната, сетивна компонента на консумацията. Защото в съвременното [западно] общество стоките и продуктите са далеч не само някакви физически предмети – те освен това са и СОЦИАЛНИ ЗНАЦИ. Към всяка стока рекламата е прикачила някакъв текст, някаква социална оценка. "Хрускавият кекс "Краубули" – кекс за мъжа, който наистина е мъж!" Или: "Имате ли пърхот? Мазна коса? Оплешивяване? Смеят ли ти се момичетата? Бъди сигурен, че го правят! Не се ли срамуваш? Не ще и дума, че те е срам! Но ето го тук – шампоана "Херкулес" – единствения..."(1)

Следователно днешният човек консумира не толкова стоки и услуги, колкото социални знаци; ако спре да потребява тези знаци, той ще изпадне от социума, ще се окаже парий. Но така изведнъж се оказва, че в пределно индивидуалния процес на потребление се е наместил интерфейс – пласт от социални знаци, пределно абстрактни и масово произвеждани. Между мен и моята консумация се вмъква да посредничи цял отрасъл – рекламната индустрия; тя отговаря за производството за моите вкусове, мотивации, желания, мисли... Моите потребности се откъсват от конкретните ми телесни апетити. А с това се открива и пътят за трескаво самонарастване и масова управляемост на потреблението.

Парадоксът е в това, че без тази масова управляемост цялата днешна западна икономика би се сринала.

В условията на свръхпроизвеждаща индустрия – и при това не просто свръхпроизвеждаща, а стремяща се да свръхпроизвежда все повече и повече - консумацията вече не е само личен въпрос. Тя е гаранция за стабилност на цялата икономика. Потреблението се превръща в обществен труд - потребителна сила (Ж. Бодрияр); по подобие на работната сила, тя също трябва да бъде МОБИЛИЗИРАНА, т.е. потребностите трябва да се ПРОИЗВЕЖДАТ като субпродукт паралелно с производството на задоволяващите ги стоки. Иначе казано, системата, за целите на собственото си оцеляване, трябва да възпроизвежда своите елементи (тоест нас, хората) като свои производителни и потребителни сили.

В постиндустриалното, или информационно, общество материалното и нематериалното (информационно, знаково) производство се сливат в единна схема: от една страна стоката се произвежда като знак (от рекламата), а от друга – знаците (културата) се произвеждат като стоки от шоу-индустрията, медиите и др. Тази схема осигурява съвместно и неделимо развитие (и управление!) на двата края на конвейера – производството и консумацията, - прави ги изоморфни един на друг и така синхронизира в единен ритъм цялата конвейерна икономика.

 

Пред нас е картината на едно общество, в чиято основа стоят не цялостни функционални елементи, а фрагментиращите ги посреднически структури-интерфейси. Вече показахме, че именно отчуждението между отделните групи, индивиди и дейности стои в основата на икономическата система и нейния растеж. Но работата е там, че ако жизненоважен обмен между две части от една система се предаде в ръцете на някаква посредническа структура-интерфейс, то последната придобива ВЛАСТ и над двете части. Именно това прави пазарният интерфейс: лишавайки труда и потреблението от общи допирни точки, той овладява и едното, и другото – човек почва да измерва и труда, и потреблението си само в пари. Вътрешно-индустриалните интерфейси допълнително задействат тази власт във всяка една критична точка от производствения цикъл, а рекламата прави същото с цикъла на консумация, отделяйки знаковата от телесната й компонента. И малко неочаквано икономическата власт се озовава в ръцете не на производителите и не на потребителите, а на системата от междинни посредници.(2)

...Не е ли именно посредническата диктатура онази тайнствена сила, крепяща властта на Америка и Западна Европа над останалия свят? Помислете: американските машини днес се произвеждат в Мексико и Бразилия, американските компютри – в Тайван и Сингапур, американските дрехи – в Китай и Индонезия... Защо тогава Щатите се имат за най-великата икономика? Не се ли корени всичко в коварния факт, че днес всяка стока, колкото и качествена да е тя, се превръща в стока чак след като и лепнат отгоре търговската марка, етикета, рекламния текст? И че дори най-високотехнологичният продукт без етикет си остава просто полуфабрикат? И че главната добавена стойност се прикрепя към стоката от виртуалната индустрия за производство на потребности и социални интерфейси?.. В този смисъл Алвин Тофлър, твърдейки, че водещата роля на САЩ в първата половина на следващия век ще се основава главно на технологическата преднина, не е прав по всички понятия. Та нали днес например разликата между щатските и тайванските компютърни технологии е половин, най-много една година. Но в производството на социални и икономически интерфейси американците наистина водят с едно качество пред останалия свят. Навсякъде – щатски марки, щатски реклами, щатски начин на живот... А нали постиндустриалната икономика се доминира не толкова от материалните технологии, колкото от създаването на потребности за тях? И докато производството на потребности и потребители се държи почти монополно от т.н. "развити страни" – останалите ще бъдат икономически васални на тях, независимо колко технологична индустрия притежават.

 

Разбира се, ако някой опита да пренесе всичко казано дотук в наши български условия, едва ли ще получи нещо смислено. Защото икономиката на България е такъв немислим мутант, дето втори като него няма в цялата наблюдаема вселена. И не се предвижда да има, за нейно, на наблюдаемата вселена, щастие.

Да започнем с това, че развити капиталистически отношения у нас никога не е имало. В бленуваната от някои 1939 година три четвърти от българите са живеели на село в полунатурално стопанство. Пълно разделение между производство и потребление, пълна пазарна ориентация не успя да постигне дори колективизацията при социализма: пак около 30 – 40% от хората (в селата и градовете от селски тип) останаха на ръба между натурално и пазарно стопанство. Те работят държавна работа и получават пари, с тях купуват коли, мебели, дрехи, обувки, вещи – но сами си отглеждат домати и картофи, овце, кокошки и прасета, сами строят къщите си (най-често с отклонени не по предназначение държавни материали), сами поправят колите си, сами си секат от гората дърва, сами си варят ракия...

Освен това, командната система от близкото минало не познаваше нито конкуренцията, нито пък императивния и вездесъщ пазарен интерфейс. В чист вид, тоталитарната икономика е просто една-единствена суперкорпорация, самокомандваща се и самозадоволяваща се. Никакъв интерфейс-отчуждение не стои между нейните компоненти, не ги тласка към трескава дейност, към самонарастване и саморазвитие. Единствени двигатели на социалистическата икономика – това са постъпващите отвън технически новости, експлоатацията на хора и машини и отделни маниашки идеи на вождовете по места и отрасли (от такива маниашки идеи са произлезли правешките компютри, заводът за тежко машиностроене в Радомир и др.). В такива условия не само няма как да се премине към интензивно развитие чрез обрастване с вътрешни интерфейси - на това отрасловите феодали никога няма да се решат. Но дори главният пазарен интерфейс, този между производство и потребление – той също губи значението си, окован от планове и директиви.

В крайна сметка българската икономика посрещна 1989 година сравнително автоматизирана, много зле управлявана и лишена от всякакви стимули за работа. Да се даде самостоятелност на отделните фирми, да се разбие командната система – това се оказа детински лесно. Но в същия момент, когато икономическите субекти се отделиха от бившата система и застанаха сами срещу потребителите, се откри нещо много неприятно. Оказа се, че между нашите български производители и нашите български потребители изненадващо се е вклинил западният пазар-интерфейс.

Да си представим момента на разпад на командната икономика. Казахме, тя не притежава самодействащи посреднически механизми – такива тепърва предстои да се създават. Но има и нещо друго, още по-страшно: ефективно посредничество не съществува дори между производител и клиент! Командната икономика не произвежда реклама за стоките си – такава просто не й е нужна, хроничният дефицит поглъща всичко. Но едновременно с това рекламата на западни продукти необезпокоявана си нахлува през желязната завеса! (Поне такава бе ситуацията през 80-те години.) Между нас и произведените от нас стоки се вмъква западната реклама и почва да произвежда нашите вкусове, мотивации, моди, мании – а в нейните термини нашите стоки просто не съществуват, "такова животно нема"... И когато след краха на командната система пазарът изведнъж се отваря за западните продукти, нашите изведнъж се оказват ненужни. За тях не са произведени потребности. Клиентите са мобилизирани от западната реклама да желаят именно западните стоки.(3)

Всичко това ясно се илюстрира от баланса на външната ни търговия: ние изнасяме предимно полуфабрикати и междинни продукти (напр. в химическата промишленост и металургията), докато внасяме главно потребителски стоки. Суровините, изнесени от нас, се връщат обратно, но вече преработени и облепени с произведени на Запад рекламни етикети-указатели. И ние плащаме на Запада не само цената на материалното изделие, но и цената на виртуалния етикет, създаден от тамошната реклама... А основната добавена стойност в постиндустриализма, както казахме вече, идва не от материалния сектор, а от производството на запазени марки и етикети – т.е. от производството на клиентски потребности.

 

Интерфейсът между производител и клиент далеч не е единственият, който сме предали в ръцете на западната икономика. Нещо подобно се наблюдава във финансовия сектор.

Банковата система също е посредническа структура – интерфейс между вложители и инвеститори. Но забележете какво става днес у нас. От една страна, Западът ни дава заеми – не толкова, колкото ни трябват, но все пак дава. Но едновременно с това нашите банки държат почти всичките си валутни ресурси (общо над 8 милиарда долара) в американски и немски ценни книжа! Питаме се: защо нашите пари не финансират направо нашата икономика, а трябва да минат през западните банки и чак тогава да се върнат, при това с немалка лихвена разлика? Ами защото собствената ни посредническа система не работи. Българският банкер се страхува да дава заеми на българския инвеститор, а още повече на държавата – затова купува чужди ценни книжа, нали трябва да избие лихвата по влоговете. И от цялата тази история се получава страховит парадокс: ние, свръхбедна страна със свръхевтина работна ръка, не само че не внасяме инвестиции – ние изнасяме собствените си капитали към свръхбогатия Запад.

...Нямам желание да изброявам всички чужди посреднически структури, вклинили се не само в икономиката, но и в цялото ни общество. Оценители в приватизацията, консултанти, одитори, юридически и всякакви "съветници" - всички те са се намъкнали при нас не от някаква зла умисъл, а просто поради липсата на родни аналози. Стратегическата ни грешка като общество се корени в илюзията, че с един овчарски скок можем да преминем от система, пределно минимизирана откъм посредници (социализма) към система, принципно основана върху посредниците (постиндустриалния капитализъм). И в резултат на тази стратегическа илюзия овчарският скок ни изпрати под почти пълната власт на западните посреднически механизми. Дори без чужда окупация, дори да не броим валутните бордове, ние вече нямаме суверенно общество – между нас и нас стоят непрозрачни интерфейси, произведени навън, контролирани отвън и препрограмиращи ни отвън.

 

P.S. За наше най-голямо щастие всичко това е вярно, но не напълно. Или напълно, но не изцяло. Или напълно и изцяло, но не окончателно. Защото макар че посредническите ни структури са в чужди ръце, една огромна част от българите се изхитрят да си живеят и без тях.

Огромният полунатурален сектор, наследен от щастливата 1939 година, продължава да си съществува – при това далеч не само в селата. Дори такива съвременни хора като компютърджиите я карат повече на принципа "ти на мене, аз на тебе", оплитайки се във всевъзможни комбинации от типа "услуга за услуга" – това го знам от личен професионален опит. Вътрешните интерфейси в икономиката у нас служат не за разгряване на конкуренцията, а като вратички за корупция – т.е. дефакто се заобикалят, "хакват" се чрез лични връзки, роднински кланове и приятелски кръгове от всички бои. Рекламата си се върти – но народът е толкова беден, че само няколко процента имат възможност да се държат като потребителска класа (и още десетина-петнайсет могат да им подражават). А останалите купуват не това, което им се иска, а онова, за което имат пари – значи пределно евтини неща, в които не са инвестирани рекламни етикети и социални знаци... Колкото пари има в банките ни, сигурно още толкова циркулират зашити в дюшеци, хастари, буркани и вътрешни джобове, без да падат до никакъв финансов посредник. Когато колата ни се повреди, ние не я даваме на сервиз – сами почваме да я човъркаме, като в приказката за Неволята.(4) Когато съседът ни направи мръсотия, ние не го даваме на съд – сами палим къщата му и взривяваме колата му... Вместо да се доверяваме на посредниците и така да създаваме работни места – ние се стремим да ги направим ненужни. Вместо да вървим към постиндустриално общество, както се надяваха "архитектите на промяната" – ние се свличаме към предкапитализма, неизвестно къде зад паметната 1939 година.

Едва ли някой си дава сметка, но ние живеем в неотчуждена икономика и неотчуждено общество. И по-точно – недоотчуждено. Ние не се осланяме на анонимните посреднически механизми, а на знаменитата още от социализма "втора мрежа" от лични връзки, роднини, ортаци и тъй нататък. Зад почти всеки от нас стоят бабата и дядото от село с прасето и виното, стои съседът-майстор, шуреят-началник, баджанакът-далавераджия, съученикът- фирмаджия... Те стоят зад нас, ние стоим зад тях, и няма в обществото ни анонимен интерфейс, разделящ ортак от ортака и баджанак от баджанака. И докато това положение се запазва същото – интензивен растеж в България не се предвижда.

Нещо повече, това недоотчуждено състояние изведнъж се оказва стабилно. Или по-точно, както казват лазерните физици, метастабилно – т.е. по принцип неустойчиво, но с много дълго време на живот. В ситуацията на тотално икономическо блато, в което сме затънали по подобие на андрешковия съдия- изпълнител, в огромната си част ние просто сме принудени да разчитаме на непазарни, неформални и извън-икономически връзки – от това вече зависи оцеляването ни. От тази неформална борба за оцеляване пък системата допълнително се заблатява – и тъй нататък, в порочен кръг, докато всички ресурси не се изчерпят до дъно... А както показва практиката, ресурси за неформалната и връзкова икономика у нас все още има предостатъчно. Колкото и да не е за вярване от пръв поглед.

 

29-31 януари 1999



[ Всички статии ]   [ Обратно под Крушата ]


(1) Рекламите са от книгата "Не е време за герои" от Сам Лундвал. [back]

(2) Забележете: буржоазията, господстваща и при класическия, и при съвременния капитализъм, възниква именно като посредническа класа. И властовата структура на създаденото от нея общество си остава винаги под контрола на посредническите слоеве. [back]

(3) Въпросът тук съвсем не опира до качеството, както си мислят някои. "Качеството" на стоката-социален знак – това са текстовете и етикетите, с които е облепена. Разказвали са ми следната история: някакъв съветски завод пуснал през края на 80-те видеокасетофони със страшно добри параметри – но те просто не се търсели, нямало никакъв интерес към тях. А в един друг цех на същия завод почнали да сглобяват някакви съвсем скалъпени видеа, но с кутии-ментета на "SONY" – и тях буквално ги разграбвали. Това е клиничен пример за "качеството" като етикети и текстове. [back]

(4) Баснята за Неволята е може би най-вредният за постиндустриалното общество мит. Той казва: не бива да разчитаме на посредници, трябва сами да можем всичко – с което срива устоите на посредническото общество. С подобен вреден ефект е и митът за спестовността: той блокира потребителското поведение, намалява обръщаемостта на паричната маса. "Спестовността е майка на мизерията, Седларов!" – беше казал Тодор Колев в един филм отпреди двайсетина години, но никой не осъзна каква огромна икономическа мъдрост има в това изказване, особено в епохата, когато вече не производството, а по-скоро потреблението движи икономиката. [back]