Печатът на “свободните зидари” в България дълго време не бе обект на сериозни изследвания. Причините са няколко. Преди всичко техните основни издания – “Свободен зидар” и “Зидарски преглед” са предназначени за ползване само в тесния и затворен масонски кръг. Още в първата книжка на “Свободен зидар” е написано: “Списание “Свободен зидар” е предназначено само за посветени братя; то не се поверява в никой случай на профани. Връчването на “Свободен зидар” става лично в ложите и огнищата. Чрез тях става и изплащането. Само в Изтоци, дето няма ложи и огнища, се изпраща по пощата.” 1

 “Зидарски преглед” също е категоричен: “Изданието е само за редовни зидари. Привлича се вниманието на братята върху това обстоятелство и им се припомня, че са давали тържествено обещание да пазят зидарските тайни.” 2

 Може би ограничеността на читалската аудитория е намалила изследователския интерес към масонския печат, но от днешна гледна точка се вижда, че има какво да се научи от него. При това не само за възгледите на българските “свободни зидари”. За Великата ложа на България е в сила приликата с нейната френска “ложа майка”, която съзнателно не е афиширала “чистите” масонски издания. Но това съвсем не означава, че е подценявана ролята на пресата. Напротив. Възгледите на Великата ложа са били, че трябва да има позиция във водещи издания., без открито да афишира този факт. От дистанцията на годините се вижда колко голямо е било влиянието на отделни братя в публицистичните среди на България. Данаил Крапчев и Йордан Бадев са движещи сили на “Зора” – лидер на вестникарския пазар у нас до 1944 г. В малко по-ранен период Борис Вазов е водещо перо на в. “Мир”, Николай Милев е вдъхновител на “Слово”, Симеон Радев ръководи в. “Воля”. Подчертано е влиянието на автори масони в многотиражните “Балканска трибуна” и “Пряпорец”. Дори и догматично мислещ анализатор като акад. Владимир Топенчаров подчертава: “Балканска трибуна” достигна редкия тираж от 10 000 бройки дневно.” 3

 Когато в България има официално установена Велика ложа, нейни членове също работят във водещи издания. Чавдар Мутафов, Антон Митов и Ефтим Спространов са сред неоценимите сътрудници на “Напред”. “Вестник на вестниците”, издание на Дружеството на столичните журналисти, се списва от Димо Кацаров и Димитър Мишев (активни масони), във в. “Народност” са Михаил Арнаудов, Йордан Бадев, Георги Райчев, които отстояват позицията за българския характер на населението във Вардарския край. Подобна е позицията и на “Македония”, в която сътрудничат Йордан Бадев, Георги Кулишев, Данаил Крапчев, Никола Милев.
 Тези имена са показателни за влиянието на Великата ложа ва България в българския печат. Точно те са и ключът към не особено популярното развитие на чистия масонски печат. Верни на мирогледа си на “свободни зидари”, част от най-добрите български публицисти са отстоявали позициите си в много по-тиражирани издания. Пасланията им стигат до по-широка аудитория и имат значителен обществен резонанс. Но когато е било необходимо, всеки е откликвал за нуждите на “вътрешния” печат.
Преди да се разгледат детайлно “зидарските” списания, трябва да се отбележи и друга причина за недостатъчното им изследване. Това е изключително обременената от класово-партийни предразсъдъци оценка, която властва в българската наука след 1945 година. В историята на българската журналистика публицистите масони като цяло бяха обременени с епитети от рода “фашист”, “класов враг” и т. н. Единици – като проф. Асен Златаров, акад. Михаил Арнаудов или акад. Александър Теодоров-Балан, не са обвинявани в подобни грехове.

 Акад. Владимир Топенчаров се опитва да даде известна оценка на масонския печат, която освен че има фактологически неточности (пропуска сп. “Пролет”), е и крайно субективна. Заглавието е показателно: “Масонската ложа – сборище на реакционни пера”.4 Определенията, които ученият дава във въпросната статия, подкрепят тона на заглавието: “Масонските ложи стават съзаклятнически центрове, в тях се събира един заговорнически елит, който подготвя общественото мнение за въоръжен пристъп на властта.” 5

 Авторът, който едва ли познава масонските принципи, хвърля обвиненията си върху цялата ложа. От настоящото изследване става ясно, че отношенията между отделни масони и правителството на БЗНС не са блестящи, но е необосновано да се твърди, че Великата ложа на България (като единна организация) е решила и извършила преврата на 9 юни 1923 г.

 В по-следващ момент от анализа си акад. Топенчаров, позовавайки се на спомен на Еф. Спространов, се опитва да докаже тезата си, че масоните целенасочено са искали да управляват пресата: “Спространов продължава: идеята да завладеем печата не е нова. Тя е една от нашите цели, но починът на брат Вазов (Борис Вазов, редактор на в. “Мир”) иде да осигурим началото на тази хубава идея. Занапред по въпросите от най-жизнен характер за Отечеството ще има единство в по-голямата част от печата.”6 Спространов говори и за срещата си на 24.3.1923 г.: “Събрахме се десет зидари с перо по вестници и списания … Говорихме доста. Кьорчев казва много добри мисли. Наблегна, че трябва да се борим против клеветата. Тя е, която попречи за обединението на партиите.” 7

 Едва ли тези десетина публицисти са имали възможност и са искали да осигурят единно мнение на целия печат. Още повече, че те са представлявали отделни вестници на дадени издатели със съвсем различни интереси. Целта им е била да се създаде една по-културна медийна среда (както бихме я нарекли в наши дни), да спре взаимното обругаване, използване на клевети и недоказани твърдения.

 Ако погледнем ръководството на Дружеството на българските публицисти за същата година, ще видим имената на Димитър Мишев, Георги Пеев, Ефтим Спространов, Стоян Коледаров, Илия Бобчев, Чавдар Мутафов – всички те са “зидари”, но идват от отделни “ложи” и са много различни като политически виждания и творчески изяви. Обединява ги желанието за възход на България, както и за свободен и независим печат. Но точно това желание се оказва решаващо за Топенчаровата оценка, която е категорична: “Масонските ложи се оказват удобно сборище на реакционни пера”.8

 Академикът не може да прости, че мнението на тези видни български журналисти за събитията у нас през 1923 г. не е пречупено през призмата на комунистическия мироглед и класовата ненавист. На друго място Топенчаров все пак признава: “Перото на Маджаровци, на Бадевци, на Крапчевци притежава определени публицистични качества; то е литературно изискано, но е изградено върху преднамерени класови, буржоазни цели. То е убедително за политическия невежа и създава политически невежи.” 9

 Според класово осъзнатия учен: “Публицистичният талант не е просто природен дар. Той е функция на класово-партийните отношения.” За него точно това е определящото, той търси нещата които разделят, а не тези, които обединяват. От висотата на научното си познание Топенчаров обобщава: “Оказва се така, че има публицистичен талант и у Михаил Маджаров, и у Данаил Крапчев, и у Васил Пундев, и у Тодор Кожухаров, но сложен в служба на негативна класова концепция, талантът се губи поради антиисторическия му характер.” 10

 От горе цитираните редове е видно, колко ограничена е преценката за масонската преса и публицистиката на “свободните зидари”, доминираща през последните няколко десетилетия. Тя също е показателна, защо човек с “широта” на възгледите като акад. Топенчаров никога не би могъл да бъде член на Великата ложа на България.

 Бе изтъкнато, че масонският печат условно може да се раздели на две части – “чист”, който е бил предназначен само за братя, и такъв, който е ориентиран към по-широка публика. В списването на отделните броеве са участвали предимно масони, без това да бъде афиширано. Към първия вид (за вътрешно ползване) са списанията “Свободен зидар” (1922 и 1924 г.) и “Зидарски преглед” (1924 – 1931, 1935 – 1938 г.). Към втория тип трябва да се отбележат изданията “Свободно мнение” (1913 – 1914 и 1924 г.), “Мироглед” (1922 – 1923 г.), “Пролет” (1922 – 1924 г.) и “Заря” (1929 – 1932 г.).