Драматургът Яна Борисова влезе във висшата лига още с дебютния си театрален текст Малка пиеса за детска стая, който преди две години й донесе Аскеер и едновременната обич на критика и публика. Третият й театрален опит (след Тихи, невидими хора) – Приятнострашно, е вълнуващо приключение в дебрите на интимността и заявка за поредната награда – тази година Яна е номинирана в категория Съвременна българска драматургия заедно с Георги Господинов и Захари Карабашлиев. Използвахме повода да се срещнем с нея и да се опитаме да научим някой друг трик в измислянето на образи.


Вълнувате ли се от номинацията за Аскеер?
Всеки, който попитате този въпрос, ще каже – не. Преди три години, когато бях номинирана за пръв път, Антоанета Войникова ми каза, че наградите не са нищо друго освен знаци по пътя ти, които показват дали вървиш в правилна посока. По някакъв начин стават ориентир за личното ти движение като творец. В този смисъл са важни дотолкова, за да ми покажат, че си върша добре работата, че има смисъл и вълнува хората.

Как започна аферата ви с драматургията?
Случайно. Мой приятел, който знаеше, че пиша, ми каза за конкурса Славка Славова на Театър 199. Участвах и спечелих. Винаги ще повтарям, че съм откритие на този конкурс и на този театър, защото там за първи път се осмелих да покажа пред други нещо написано от мен. И така започна всичко.

Неминуемо обаче, докато сте работили като куратор в галерия, алтернативата за писане е стояла в главата ви.
Всеки, който се занимава с писане и се изразява по този начин, рано или късно споделя резултата на този процес. В това е смисълът. Аз може би малко късно се реших, но не съжалявам, защото е важно да се улучи правилният момент – и аз да съм готова, и това, което пиша, да е достатъчно сериозно.

Мислите ли в посока книга – роман или нещо по-голямо?
Роман – не, но в момента довършвам един проект за книга с разкази, който съм започнала от година и половина. Имах няколко готови неща, някои са публикувани, други – чисто нови. Ще събера всичко в едно издание, но не знам точно кога. Искам да стане спокойно и леко – така, както пиша за театър. Книгата има работно заглавие, но не съм сигурна дали ще остане.
В момента се казва За валежите, замъците и роднините, това е заглавието на един от разказите.

Заглавията при вас винаги сякаш имат свой собствен живот – това търсен ефект ли е?
Заглавията идват, както и текстовете, естествено, непреднамерено и леко. Не знам как става.

Най-доброто време за писане?
Преди ставах много рано сутрин, сега пиша нощем. Трябва да дойде някакво вдъхновение, нещо да се случи и да ме провокира – нямам точен час. Обикновено този импулс се задейства от музика, разговори – на съвсем други теми, а и хората, които участват, нямат представа, че ме вдъхновяват, хаха, понякога – от много хубаво прекарване, филм или аромат. Може да е абсолютно всичко, което ме кара да се чувствам добре.
 
Самотно занимание ли е писането?
По-скоро е егоистично занимание, защото обслужва вътрешната ти необходимост да го правиш. А и аз не съм самотен човек. Близките ми хора са важна част от процеса на писане, нищо че после не излизат с мен на сцената. Важни са, защото ми осигуряват лукса да се чувствам свободна да се занимавам с писане. А това никак не е малко.

Имали ли сте момент, в който сте казвали – няма смисъл да пиша за театър в България?
Толкова много пъти съм си го казвала. В България, за да свършиш нещо, е направо задължително да се изрича по няколко пъти тази фраза. За мен няма разлика дали пиша драматургичен текст за България или за някъде другаде. Толкова много неща тук ме вдъхновяват, че няма как да ги изоставя.
И критиката, и публиката ви харесват поравно – чувствате ли се галеница?
Категорично. Макар че галеница не е думата. Имам късмет. Да работиш с толкова талантливи режисьори и актьори е изключителен късмет и го пожелавам на всеки, който пише за театър.

Значи ли, че знаете точната формула?
Формулата е да срещнеш режисьор, който се вълнува от това, което си написал. Следващата стъпка е той да прояви верен професионален вкус при избора на актьорите. Актьорите да следват текста и режисьора и заедно всички да работите на една честота, хаха. Сложно е като стечение на обстоятелствата, но се случва. На мен ми се случи.

Върху какво работите сега?
Иска ми се много да направя нещо за деца. Участвам в една организация Нови драматургии, която има интересна инициатива – В час с театъра. Занимава се със срещата на деца с режисьори, актьори, четат им текстове, водят ги на представления, след това разговарят. Обмислям още как бих била най-полезна в такъв един процес. Имах няколко срещи с деца покрай работата ми в театъра и видях, че такъв тип занимания дават център на живота им в една друга плоскост. Струва ми се изключително смислено образоването на бъдеща театрална публика, а понякога става дума и за спасяване на души. Децата са добри слушатели и голямо вдъхновение за всеки, посветил се на тях.

Връщайки се десет години назад, представяли ли сте живота си така?
Много се надявах да завие в интересна посока. Всеки човек на 26-27 години се надява да му се случват вълнуващи неща. Никога не съм си представяла, че животът ми ще е константа, ще избера нещо и така ще е до края. Не. При мен непрекъснато трябва да има промени – в този смисъл не мога да се оплача, хаха. Не мислех обаче, че ще се занимавам с театър. В едно от последните си интервюта Крикор Азарян цитира Радичков, който казва, че театърът е едно от последните места за очовечаване. И аз в буквалния смисъл го усещам. Взаимоотношенията между теб и това, което се случва на сцената, са абсолютно уникални и могат да се случват единствено там.

Държите ли обратна връзка с публиката?
Не наблюдавам тайно зад кулисите реакциите, но много хора споделят с мен вълненията си. Като проведеш разговор с развълнуван човек и той сподели нещо интимно, тогава си казваш, че всичко си е заслужавало. Аз пиша за неща, които ме вълнуват, на език, който аз говоря, и, слава богу, се оказа, че има страшно много хора като мен. Невъзможно е да ги познавам в живота, но пътищата ни се кръстосват благодарение на театъра и това е прекрасно.

Тихи, невидими хора е в Младежки театър, 22 април,19:00
Приятнострашно е в Театър 199, 25 април, 19:30