Македония. Етнография и Статистика

В. Кѫнчовъ

I. Етнография
B. Народи въ Македония

8. Власи

Македоно-епирскитѣ власи се наричатъ още съ присмѣшни имена куцо-власи и цинцари. Куцо-влахъ значи хромъ влахъ, непъленъ влахъ, а думата цинцаръ, която се употрѣбя особено често въ Сърбия и България, е дадена на тия власи на присмѣхъ за честото употрѣбение на звукътъ ц въ говора имъ. Самитѣ пъкъ власи се наричатъ аромуни или аръмъни. [1] Само мегленцитѣ, които се отличаватъ доста отъ другитѣ, се наричатъ сами власи. Въ книжнината е прието да се наричатъ македо-ромъни въ отлика отъ ония, що живѣятъ между Дунава и Карпатитѣ, които се казватъ дако-ромъни.

Голѣмо множество отъ днешнитѣ македонски власи сѫ пришелци въ страната прѣзъ врѣме на турското владичество. Старитѣ срѣдновѣковни власи сѫ побългарени или погръчени. Най-първо изчезнали градскитѣ власи, които били занаятчии или търговци. Планинскитѣ пастири зачували по-дълго врѣме езика си. Въ законника на Царя Душана тѣ се бѣлѣжатъ като особенъ пастирски народъ. [2] Въ нѣкои тогавашни паметници власитѣ сѫ отбѣлѣзани като чифлигари, подарявани на църкви и манастири. [3] На нововъздигнатия манастиръ Св. Архангелъ въ Призрѣнъ Душанъ подарилъ 8 влашки селца, наречени катуни, съ 459 семейства. [4] Въ Осоговъ се споменуватъ влашки пастири, които безпокоили манас-

1. Weigand, Die Aromunen, I, 273.

2. Флоринскiй, Южные славяне, II, 24.

3. Дриновъ, Заселенiе, 139.

4. Флоринскiй, Памятники законодательний дѣятелности Душана, 99.

101

тира Св. Иоакимъ Осоговски съ грабителски нападания. [1] За влашкитѣ пастирски жители въ Родопитѣ споменахме по-прѣди. Такива е имало и въ Пиринъ, за което ни свѣдочатъ имена на села и мѣстности. Имаме село Влахи въ западнитѣ поли на планината, Влахина Планина между Пиянецъ и Джумая.

Отъ срѣдновѣковнитѣ македонски власи сѫ зачувани може би сегашнитѣ мегленци въ планинскитѣ височини на южна Македония като единичко земледѣлско влашко поселение между българитѣ. Езикътъ на тия власи е прѣходенъ между нарѣчието на македо-епирскитѣ власи и онова на дунавскитѣ власи. Вънъ отъ това между тѣхъ нѣма никакви прѣдания за прѣселяния отъ Пиндъ или отъ Албания, каквито сѫ се зачували между всичкитѣ други сегашни македонски власи. [2] Освѣнъ тѣзи отъ прѣди турската епоха сѫ по всѣка вѣроятностъ пастирскитѣ кочуещи власи, които живѣятъ лѣтѣ по планинитѣ на източна Македония и скоро-погръченитѣ власи въ Сисаний, старото Сисаниот, нѣкогашно епископско седалище.

Слѣдъ турското завладѣванье на Балканския Полуостровъ, повдигнали се нѣколко важни влашки търговски градове на албанска земя, близо до макадонскитѣ прѣдѣли; такива сѫ били Николица на р. Дѣволъ въ сѣвернитѣ поли на Грамосъ Планина и Шиписка на-близу до Москополе, които сѫ цъвтѣли прѣзъ XVI. и XVII в. По на югъ въ Грамосъ Планина се повдигнали други важни влашки центрове: Линотопи, Въртени и Фуша. Прѣзъ XVIII. в. влашкиятъ градъ Москополе взима първенство и става най-важенъ търговски центъръ между Македония, Албания и Адриатическо Море. [3] Голѣмото богатство, което се появило въ тия мѣста, е възбуждало грабителскитѣ инстинкти на арнаутското население и рано още тѣ сѫ били подфърлени на нападания и грабежи. Населението имъ било принудено да бѣга по разни посоки въ турската държава и въ нѣкои случаи вънъ отъ нея. Отъ тия бѣжанци въ разни врѣмена е наводнена Македония. По-напрѣдъ сѫ пострадали градоветѣ Сисаний и Николица. Москополе взелъ тогава първенствующе положение. Споредъ сегашни спомени, тоя градъ броилъ въ началото на XVIII. в. около 60000 жители, ималъ добри гръцки училища. Къмъ срѣдата на сѫщия вѣкъ тамъ се появила и печатница. Грабителски пълчища нападнали Москополе първъ пѫть презъ 1769 год. и го

1. Карановъ. Материали по етнографията на Македония, Сб. М. IV, 313.

2. Weigand, Wlacho-Meglen, Leipzig, 1892. стр. 52—56.

3. Weigand, Die Aromunen, I. 99, 297 ; Иречекъ, История, 573.

102

ограбили. Малко по-късно прѣзъ 1788 год. Али Паша съвсѣмъ разорилъ цвѣтующия градъ и населението му се пърснало по всичкитѣ македонски градове. Най-важнитѣ влашки колонии въ Солунъ, Сѣръ, Битоля, Крушево, Търново, Магарево сѫ изъ Москополе. [1] Прѣзъ мѫтнитѣ врѣмена отъ втората половина на XVIII. в. пострадали и други влашки селца въ Албания и много пастирски народъ прибѣгналъ къмъ Македония. Такива сѫ фаршериотитѣ овчари, избѣгали отъ западната часть на Албания, дѣто имали пространни жилища, и нѣкои отъ Пиндскитѣ покрайнини. Най-късно е оплѣнена влашката паланка Пляса, която се въздигнала слѣдъ упадъка на Николица при сливаньето на западния и източния Дѣволъ. Тя е оплѣнена за послѣденъ пѫть отъ арнаутскитѣ пълчшца на Шкодралията прѣзъ 1831 год. [2] И отъ това мѣсто жителитѣ сѫщо намѣрили спасение въ Македония.

Сегашното влашко население въ Македония се дѣли по занятие на три групи. Въ първата влизатъ търговци, механджии и занаятчии, които живѣятъ въ градоветѣ, или образуватъ голѣми села, прилични на паланки, по планинскитѣ мѣста; тѣ всички сѫ прѣселенци изъ разрушенитѣ търговски влашки центрове въ Албания. Въ втората група влизатъ колибари пастири, които живѣятъ по най-високитѣ планини съ многобройни стада и зимѣ мѣстятъ жилищата си въ южнитѣ крайморски области. Нѣкои отъ тѣхъ сѫ отъ албанскитѣ фаршериоти, други сѫ пиндски прѣселенци. Нѣкои иматъ въ планинитѣ свои постоянни жилища, а други живѣятъ въ наемни колиби. Къмъ третата група спадатъ мегленскитѣ власи земледѣлци.

Отъ голѣмата група на пиндскитгъ власи въ македонски прѣдѣли влизатъ само 6 села, разположени по източнитѣ ребра на планината и принадлѣжатъ на околията Гребена. Главни отъ тѣхъ сѫ Периволи и Авдела, които едно врѣме били много по-населени. Пиндскитѣ власи сѫ пастири. Числото имъ намалява, понеже новата турско-гръцка граница прѣчи много на зимнитѣ имъ прѣселвания въ Тесалия. [3]

Нѣкога влашко население се спускало много по-навѫтрѣ въ долината на Бистрица дори до Шатища. Жителитѣ на тия мѣста,

1. Weigand, Die Aromunen, I. 99, 102, 105.

2. Охридски лѣтописни бѣлѣжки, 23.

3. Weigand, Die Aromunen, I. 132—138.

103

наричани копачари, по-късно сѫ погръчени и сега има много бѣлѣзи, които свѣдочатъ за влашкото имъ потекло. [1] Името „копачари” напомня, че сѫ били земледѣлци, като мегленцитѣ и поради това, рано сѫ изпаднали подъ гръцко влияние.

Пó на сѣверъ въ долината на Бистрица сега има малки влашки колонии въ градоветѣ Гребена, Шатища, Кожани и Костуръ. Гребенскитѣ власи сѫ повечето пастири и лѣтѣ живѣятъ по планинитѣ. [2] Въ Шатища всичкото население е било влашко, приведено отъ Сисаний. Сега то е вече погръчено и само по-старото поколение знае още бащиния си езикъ. [3] Въ градеца Кожани има малка влашка колония, сѫщо полупогръчена. Погръчена е и влашката колония въ Костуръ.

Въ планина Мурикъ, между Костурската Котловина и Сарѫ Гьолъ, се намира влашка купчина, състояща отъ Сисаний, Гръцка Блаца и Клисура. Въ Сисаний влашкото население е почти погръчено, както и въ Шатища. Жителитѣ на Гръцка Блаца сѫ изселници отъ Сисаний и още двуезични, но сѫ много прѣдадени на гръцизъма. Клисура е малко планинско градче, населено изключително съ власи, които скитатъ по цѣлия Балкански Полуостровъ като търговци, ханджии, златари и шивачи на сърмени дрѣхи. Тукъ има силна ромънска пропаганда и населението, ако и да не е всецѣло ней прѣдано, добрѣ е запазено отъ погръчанье.

Въ Леринъ има малка влашка колония, която по езикъ се обългарява и почти е загубена. Въ планина Вичъ има двѣ голѣми влашки села: Писодеръ, на пѫтя за Костуръ и Невѣска подъ самитѣ поли на високия Вичъ. Жителитѣ на Писодеръ сѫ прѣселенци изъ Албания, тамъ и до сега ходятъ като ханджии. Невѣска е малка планинска паланка като Клисура съ богато влашка население, което ходи по печала въ Ромѫния и Египетъ. [4] Около Невѣска има по нѣколко влашки фамилии въ селата Лѣсковецъ, Негованъ и Бѣлъ Каменъ.

Още пó на сѣверъ се намира битолската влашка група, най-многочислена въ Македония. Въ самия градъ Битоля влашкото население съставя важна часть отъ гражданитѣ. Занимава се съ търговия, занаяти и ходи по чужбина на печала. Битолскитѣ власи, ако и да се гърчеятъ, добрѣ сѫ упазили родния си езикъ. Наблизу

1. Weigand, Die Aromunen. 130.

2. Все тамъ, 130.

3. Все тамъ, 129.

4. Все тамъ, 16-17.

104

до града сѫ голѣмитѣ влашки села Търново, Магарево и Нижополе, разположени около върха Пелистеръ. Населението имъ скита по чужбина като ханджии, търговци и занаятчии.

Високо въ източнитѣ ребра на Пелистеръ лежи голѣмо влашко село Маловища. Споредъ нѣкои езиковни бѣлѣзи професоръ Вайгандъ мисли, че тукъ е имало стари влашки жители, сродни съ мегленци, смѣсени по-сетнѣ съ пиндски бѣжанци. [1] Малко пó на сѣверъ лежи подобно голѣмо влашко село Гопешъ, а още пó на сѣверъ е паланката Крушево, гдѣто влашкото население е смѣсено съ българско. Близу до Крушево има малко влашко селце Арилево. Жителитѣ на тия мѣста се занимавать съ търговия, занаяти, кръчмарство и гостилничарство въ България и Ромѫния. Напослѣдъкъ се забѣлѣзва, че тѣ почватъ да се изселяватъ въ тия държави.

Влашкото население отъ цѣлата битолска група е добрѣ запазило езика си. Губятъ народностьта си ония, които се заселятъ въ Солунъ и въ България или Сърбия. Тукъ въ голѣмитѣ села има по-силно национално движение, особено въ Гопешъ, Маловища и Крушево.

Въ Прѣспа има малко власи въ Рѣсенъ и въ с. Янковецъ. Въ Рѣсенъ тѣ крѣпятъ гръкоманската партия. Националиститѣ сѫ още слаби.

Въ планина Петрино между Прѣспа и Охридско има лѣтно влашко пастирско селище.

Въ Охридската, Котловина има влашко население въ града Охридъ и въ двѣ села Горна и Долна Бѣлица, не далеко отъ лѣвия брѣгъ на Черни Дримъ. Охридскитѣ власи сѫ прѣселенци главно изъ Николица. Тѣ постоянно се изселяватъ сега въ Ромѫния и въ влашката махала на града сѫ останали около 90 кѫщи, когато прѣди 15 години сѫ били около 150 кѫщи. Въ двѣтѣ Бѣлици власитѣ се занимаватъ съ скотовъдство и земледѣлие.

Въ градоветѣ Прилѣпъ, Велесъ и Скопие има малки влашки колонии, прѣселенци изъ Москополе. Тѣ се поминуватъ главно съ търговия и шивачество. Въ Прилѣпъ се женатъ много често съ българи и се обългаряватъ. Въ Велесъ и Скопие образуватъ гръкомански партии, но езика си не сѫ мѣнили. И въ тритѣ мѣста националиститѣ сѫ слаби. Въ градеца Кичево има 10 влашки дукяни, но семействата на търговцитѣ живѣятъ обикновено въ Крушово.

На западъ отъ Верея по височинитѣ на планина Докса има влашка пастирска група, състоеща отъ 8 села, между които най-

1.  Weigand, Die Aromunen, 40.

105

голѣмо е Шелъ или Селя, раздѣлено на двѣ части Горно и Долно Шелъ. Тукашнитѣ власи сѫ нови скорошни прѣселенци изъ Периволи, Авдела и други пиндски села. Има и малко фаршериоти. Тѣ живѣятъ само лѣтѣ въ своитѣ каменни планински кѫщи, а зимѣ съ стадата и съ цѣлата си челядъ слизатъ въ Солунско Поле. [1]

Има малки влашки колонии въ Беръ, Нѣгушъ и Воденъ. Воденската колония е най-мало числена и е обългарена; нѣгушката е полупогръчена, и берската като по-многочислена още е спазила езика си, но бърже се погръчва, при всичко че има влашко новооткрито училище. Въ градеца Енидже Вардаръ има 4 влашки кѫщи, обългарени.

Значителна и важна е мегленската влашка група. Тя захваща източната планинска часть отъ мѣстностьта Мегленъ. Състои се отъ 11 села: Нѫтѣ, Бориславъ, Лунци, Ошинъ, Люмница, Ума, Сирминина, Койнско, Купа, Църна Рѣка и Баровица. Мегленскитѣ власи се занимаватъ съ земледѣлие, както околното българско население. [2] Тѣ се обличатъ като българскитѣ околни селяни и по характеръ сѫ имъ много приближени, затова сѫ изложени на постоянно обългаряванье. Баровица е вече окончателно обългарена, само старцитѣ знаятъ още влашки. Църна Рѣка е полуобългарена. Населението ѝ е двуезично. Сѫщото е и съ селата Койнско и Серменинъ. Въ останалитѣ села влашкиятъ езикъ е запазенъ, но възрастнитѣ мѫже и много жени знаятъ добрѣ български, пѣятъ български пѣсни и сѫ изложени на влиянието на околнитѣ български села.

Къмъ влахомегленската група принадлѣжатъ още двѣ пастирски влашки села: Ливадия и Ливадица. Тѣ сѫ лѣтнитѣ жилища на неодавнашни прѣселенци изъ Пиндъ. Живѣятъ отдѣлно отъ другитѣ власи и се отличаватъ много отъ тѣхъ по езикъ, нърави и занятие.

Въ Гевгелии има малка влашка колония, която се гърчее, но по езикъ е почти българска.

Въ Тиквешъ има малки влашки колонии въ Кавадарци и Неготино, които сѫ по езикъ вече обългарени.

Въ Солунъ има голѣма влашка колония, прѣселена главно отъ Москополе. Тя е сега погръчена. По-старото поколѣние знае още родния си езикъ, сѫщо тъй езикътъ е запазенъ въ новопрѣселенитѣ власи отъ Влахо-Ливада и други нѣкои мѣста, но всички сѫ здраво привързани къмъ гръцката община и къмъ гръцкитѣ училища и нѣма никаква надежда за национално свѣстяванье.

1. Weigand, Die Aromunen, I. 219-220.

2. Weigand, Wlacho-Meglen, XXVI.

106

Въ югоизточна Маведония има пръснати по малко власи изъ всичкитѣ градове и паланки, надошли тукъ подиръ разоряваньето на Москополе. Въ Сѣръ влашката колония е била значителна. Сега е огръчена както и въ Солунъ. Въ Сѣрска Джумая влашкото население е запазило добрѣ езика си, макаръ че се гърчее и има добри гръцки училища. Въ Демиръ Хисаръ има десетина полу-погръчени влашки кѫщи и една обългарена. Въ Нигрита е имало малка влашка колония, сега погръчена, сѫщо въ Драма и Кавала. Въ драмскитѣ села Доксатъ и Боренъ има по нѣколко влашки кдщи полупогръчени. Въ с. Просоченъ има по-значителна влашка колония, която по езикъ е обългарена, а по духъ държи съ гръцката община въ Драма. По-добрѣ сѫ запазени около 30 новопрѣселени влашки семейства въ Сари Шабанъ. Въ Зъхна има въ всѣко по-голѣмо селце по 2-3 кѫщи влашки, около 15 има въ паланката Алистратикъ. Всички се гръчеятъ и губятъ езика си. Въ началото на XIX. в. сѫ прѣселени изъ Сѣръ малко власи въ Неврокопъ, които по езикъ се обългаряватъ, а по духъ се държатъ яко за гръцизъма, иматъ гръцко училище и гръцки църкви.

Въ планина Бозъ Дагъ има пастирски колиби при село Орѣхово (Сѣрско), при селата Ери Дере и Мандилово (Зъхна), послѣ въ селата Бѣлотинци, Въземь, Старчища и Търлисъ, разположени по планинскитѣ мѣстности между Сѣръ и Неврокопъ. Всички сѫ изложени на обългаряванье. Бѣлотинскитѣ сѫ съвсѣмъ обългарени, сѫщо ония въ Старчища и Търлисъ.

Въ Пиринъ Планина има на нѣколко мѣста влашки лѣтни пастирски колиби. При самия върхъ Али Ботушъ има влашко пастирско селище Папазъ Чаиръ, въ Шарлии Планини е селището Баба Али. Зимѣ тия пастири отиватъ въ приморската равнина. Подъ върха Пиринъ има лѣтни колибари власи въ Лопово, Бождово и Шатрово. По нѣколко влашки пастирски кѫщи има още въ селата Цървища, Крушево, Петрово, Сенгелово, Пиринъ и Горно Спанчево (Демиръ-Хисарско), Горна Сушица и Джигурево (Мелнишко). Колибарскитѣ пастири сѫ запазили добрѣ езика си, въ другитѣ села тѣ сѫ изложени на обългаряванье.

Има малки влашки колонии въ Мелникъ, Петричъ и Горна Джумая. Въ първия сѫ погърчени, въ послѣднитѣ — обългарени, макаръ че по двѣ-три семейства отъ тѣхъ се гръчеятъ.

Въ Рила Планина има значителни влашки колиби при селата Бистрица и Рѫсово, по-малко има въ разложенитѣ села Бѣлица и Бачево и въ паланката Мехомия. Разложкитѣ се обългарени.

107

Въ Родопитѣ има двѣ колибарски селища въ мѣстностьта Куртово, близу до българската граница, едното се казва Софанъ, а другото Кара Мандра. Въ доспатскитѣ яйли има подвижни колибарски власи, за които нѣмаме добри свѣдѣния, понеже тѣ не образуватъ събрани голѣми селища.

Въ южнитѣ поли на Бѣласица Планина се намира чисто влашко пастирско село, Рамна, на което населението е дошло оть Пиндъ Планина. Въ с. Горни Порой има голѣма влашка махала. Горно-Поройчене се обългаряватъ по езикъ, макъръ те сѫ върли партизани на гръцката църква.

Въ Плачковица Планина има колибарско лѣтно селище Чаталци на върха на планината, надъ село Мородвисъ. Отъ тѣхъ сѫ прѣминали по нѣколко семейства на постоянно жилище въ селата Блатецъ и Теранци и 1 семейство въ с. Траканье, всички изложени на обългаряванье.

Въ Осоговъ сѫ колибитѣ Семери и Кошарица надъ манастиря Св. Якимъ Осоговски. Между Кратово, Качани и Паланка сѫ Калинъ Каменъ и Пониква, които броятъ повече отъ 400 колиби. Всичкитѣ лѣтѣ слизатъ по топлитѣ мѣста.

Има малка влашка колония въ Кочани при политѣ на Осоговъ, състояще отъ 26 семейства, по езикъ обългарени. Нѣкои отъ тѣхъ сега сѫ партизани на сърбската пропаганда.

Пó на западъ има десетина влашки обългарени семейства въ Куманово, които образуватъ ядката на сърбската партия въ града, сѫщото е съ 4-тѣ влашки кѫщи въ паланката Гостиваръ.

Отъ всичко казано до тукъ хубаво се вижда, че македонскитѣ власи иматъ значение за страната главно като етнографски елементъ, но не и като общественно-политически факторъ. [1] Влашкиятъ елементъ губи важность, защото е пърснатъ на малки купчини между другитѣ народи, защото намалява поради губенье на езика си, и поради изселяванье въ Ромѫния, България, Сърбия и Гръция. Голѣма часть отъ ония, които сѫ упазили езика си и могатъ да го упазятъ въ бѫдеще, сѫ прѣдани силно на гръцката църква и съ гордостъ се наричатъ гръци. Националната партия е още слаба, при всичката сериозна подкрѣпа, която намира въ Ромѫния и напослѣдъкъ въ мѣстнитѣ турски власти.

1. Weigand, Die nationalen Bestrebungen der Balkanvölker, 5—6.

108

Власитѣ живѣятъ, както видѣхме, или постоянно въ села, или въ лѣтни планински колиби. Постояннитѣ влашки села сѫ разположени всѣкога по високитѣ планини амфитеатрално. Кѫщитѣ сѫ гѫсто градени една до друга. Влашкитѣ селски жилища сѫ по-добри отъ българскитѣ. Лѣтнитѣ села въ Пиндъ и въ Верската Планина се състоятъ сѫщо отъ камени сгради. Колибитѣ по западна Македония сѫ прости плетеници, измазани съ каль. Мегленци и по жилища не се отличаватъ отъ околнитѣ български села.

Отъ облѣклото на власитѣ характеристична е черната дълга гуна, която носятъ и маже и жени отъ пастирскитѣ власи. Другитѣ иматъ отличителна черна антерия, прѣпасана съ поясъ и дълги шарени чорапи до колѣната. Както влашката антерия, тъй и чорапитѣ сѫ придадени отъ власитѣ и на българското занаятчийско население въ Битоля и Прилѣпъ.

При всичката смѣсица на населението, власитѣ се отличаватъ лесно отъ другитѣ народи въ Македония по своята външность и характеръ. Сравнително съ другитѣ народи тѣ въ продължение на цѣли вѣкове сѫ останали най-запазени отъ чужди примѣси. Власитѣ сѫ се погръчали, побългаряли, а нѣйдѣ и поарнаутяли; но обратни случаи сѫ голѣма рѣдкость. Смѣсени бракове ставатъ, но тѣ сѫ повечето въ губа на власитѣ. Ако влахиня се омѫжи за гръкъ, или за българинъ, обикновено тя се погръча или побългарява. Ако влахъ се ожени за гръкиня, то цѣлата му кѫща безъ друго се погръча. По тоя начинъ сѫ погръчени власитѣ въ Солунъ и въ Сѣръ; по тоя начинъ сѫ погръчени нѣколко родове и въ Битоля. Ако влахъ се ожени за българка, биватъ случаи, когато българката се овлашва, но много често тя побългарява семейството. Такива примѣри имаме въ Крушово, въ Велесъ и въ Прилѣпъ. Изобщо казано власитѣ въ Македония сѫ елементъ най-лесенъ за прѣтапянье, подиръ тѣхъ идатъ българитѣ, арнаутитѣ и най-упорити въ това отношение остаятъ гръцитѣ.

У македо-епирскитѣ власи се отбѣлѣзватъ два типа, които отличаватъ власитѣ отъ другитѣ народи, но пакъ не сѫ общи за цѣлия народъ. Единиятъ типъ господствува на сѣверъ около албанскитѣ земи. Тия власи сѫ руси, иматъ ръстъ по-високъ отъ срѣденъ и често се отличаватъ съ едро тѣлосложение; иматъ закрѫглено високо чело, сурови черти на лицето, голѣми уста, маслинени или тъмнокафяви очи, буйни вѣжди, кьосаво лице или съ малки мустаци. Движението имъ е бавно, почти тържествено. Говорятъ гърлесто и високо. Вториятъ типъ се срѣща повечето на югъ, обикновено

109

между племето фаршериоти, отъ което има много колонии по Македония. Ръстътъ имъ е по-малъкъ отъ срѣденъ; тѣ иматъ широко тѣло съ изпъкнали гърди, глава повечето ѫглеста и чело низко. Коситѣ имъ сѫ черни, или тъмнокестеняви, често малко кѫдрави, вѣжди иматъ черни и гѫсти; очи умни и лукаво блѣстещи, движение бързо и енергично, кожата на лицето бие на мургаво-жълтеникава боя. При това срѣщатъ се всевъзможни прѣходи. Изобщо власитѣ сѫ по-малки отъ гегитѣ, а по-едри отъ българитѣ. Лицето имъ е по-длъгнесто отъ онова на българитѣ. Червени коси не сѫ рѣдость, нито сини очи. [1]

Македонскитѣ власи се отличаватъ съ прѣдприимчивъ духъ, съ хитрина, лесна находчивость; тѣ сѫ бързи, пъргави и често лукави. Ханджийскиятъ влашко-македонски типъ надминава и гръци, и евреи по своитѣ спекулантски способности. Македонскитѣ власи лесно изучаватъ чуждъ езикъ и го говорятъ като майчинъ; тѣ се бързо приспособяватъ къмъ мѣстото, дѣто сѫ се остановили и скоро се усѣщатъ между чуждитѣ хора като дома си. Тия качества сѫ направили македо-епирския влахъ да намира всѣкѫдѣ по Балканския Полуостровъ съ леснина своя поминъкъ, но тѣ сѫ и главната причина за бързото сливанье съ народа, между който живѣе. Епиро-македонскиятъ влахъ е най-малко наклоненъ къмъ идеализирание на нѣщата; той е прѣди всичко практиченъ човѣкъ. Прѣдприема работи, които могатъ лично нему да принесатъ материялна полза. Труди се цѣли десетки години да спечели колкото се може повече пари. Обикновено такива забогатѣли власи подпадатъ подъ влиянието на гръцизъма чрѣзъ женитби за гръкини и тѣхнитѣ дѣца подъ влиянието на гръцката култура, на гръцкитѣ традиции, на гръцкия духъ ставатъ гръцки патриоти и често жертвуватъ голѣми суми за черковноучилищни или други патриотически дѣла. Такива примѣри има много въ Солунъ, Сѣръ и Битоля. Гръцката дѣвическа гимназия въ Битоля се поддържа отъ суми, завѣщани отъ богати власи; сѫщо и мѫжкитѣ училища въ тоя градъ иматъ приходитѣ си изключително отъ влашки завѣщания.

Отъ всичкитѣ народи на Балканския Полуостровъ македо-епирскитѣ власи най-много сѫ устояли срѣщу мухамеданството. Изначало скрити въ своитѣ планини, тѣ се избавили отъ насилнишкитѣ помухамедявания; по-послѣ тѣ сѫ прѣтърпѣвали голѣми

1. Weigand, Die Aromunen, I. 258 - 359.

110

неволи отъ мухамедански грабежи и плѣнения, но не сѫ измѣнили вѣрата си. Разоряваньето на богатитѣ влашки градове въ Албания и Македония показватъ, че власитѣ сѫ прѣнасяли ужасни насилия, отъ които лесно биха могли да се избавятъ съ приеманье на мухамеданството, както сѫ направили сърбитѣ въ Босна, арнаутитѣ вь Албания, гръцитѣ и българитѣ на разни мѣста. Наистина потурченитѣ влахѫди въ Копачарь и Населица иматъ влашка кръвь, но тѣ сѫ били по-напрѣжъ погръчени и сетнѣ ислямътъ е намѣрилъ послѣдователи между тѣхъ.

Едно едничко изключение, дѣто власитѣ сѫ приели мухамеданството, е с. Нѫте, най-голѣмото отъ мегленскитѣ влашки села. [1] То е помухамеданено едноврѣмено съ българо-мегленскитѣ села, които сѫ наблизу до него, както вече видѣхме по-напрѣдъ.

1. Weigand, Die Aromunen, I. 26 — 27.

[Previous] [Next]

[Back to Index]