В Не-мястото

Взеха телефоните и паспортите, раздадоха ни етикети, които трябваше да закачим така, че да се виждат по всяко време и никога да не сваляме, подробно ни инструктираха да се движим само плътно край стената и да не говорим излишно, накараха ни да подпишем декларации, че ако ни се случи нещо – каквото и да било – управата не отговаря за нас и така минахме през една дебела врата. Стояхме в нещо подобно на подводничарска камера за изравняване на налягането и в натежалата тишина ключалката щракна зад нас гръмко, после в другия край на прохода се отвори същата врата и вече бяхме Вътре.

Сградата всъщност не се отличаваше по нищо от множество обществени места, които виждаш в Америка – приземиста, плещеста, подчинена на обмислена от всякъде утилитарност, гримирана с безсъдържателни жестове на приветливост. За разлика от други подобни места обаче, навсякъде по коридорите имаше оцъклени рибешкооки сверични огледала и камери, а обичайните изобилно нацвъкани часовници, вечно работещи и вечно точни, липсваха. Пространството беше иззето и заменено с една не спяща и не мигаща всевидимост, а времето беше прерогатив на друг.

Затворите са паноптикуми, в които можеш да видиш като на длан обществото, което ги създава. В България например пазачите са един на сто затворници и ролята им се изчерпва с това да знаят кога да не се бъркат, да си затварят очите и, изобщо, да ги няма, както и да умеят да организират какво точно и на кого да се случи в тези слепи петна – нещо, с което те умело търгуват и арбитрират вътрешния живот в затворите. Управление чрез абдикация.

От обясненията на водача ни стана ясно, че това е най-новата затворна сграда на щата. Тук 850 затворника са надзиравани от близо 300 пазача и друг персонал, снабдени с всякаква техника. Цареше ред: ние се движехме плътно до едната стена, редките затворници, които срещахме – плътно до другата, пазачите дрънчаха с всякакви висулки по коланите си и си разменяха бодряшки безмислици. Първо беше приемното, където на един тезгях прибираха от затворниците всичко, което не им е било взето в ареста, и им оставяха само по един не голям сак, чието съдържание беше описано на стената: бельо за смяна, библия, приемник за звук за телевизорите в общата зала, четка за зъби (без дръжка, за да не стане оръжие или шперц) и пр. Затворниците носеха тъмно зелени комбинизони с всякакви принаждания за връзване на ръцете на гърба.

В следващото помещение видяхме изчерпателна класификация на „затворническата популация”. На голямо табло на стената имената на всеки затворник бяха написани на малки картончета и подредени според отряда, в който е зачислен. Жените бяха отделно – под 10% от популацията. С оранжев цвят бяха малолетните затворници – деца под 16 години, извършили толкова тежко насилие, че съдията е преценил да бъдат съдени като възрастни. Водачът ни обясни, че когато почнал работа, било голяма рядкост да видиш оранжево картонче, докато сега те винаги са около 10% от популацията. Всички останали цветове бяха отделени за отбелязване на расата/етноса на затворниците – бели, черни, азиатци, латиноси, хора от средния изток и т.н. Лесно беше да се забележи, същественото преимущество на резедавите картончета, с които се отбелязваха черните.

Управлението на популацията изисва тънко познаване на принадлежността към бандите и отношенията по между им и останалите стени в помещението бяха отрупани с листа (салфетки, тоалетна хартия, страници от тетрадки и книги), запълнени с драсканици, като разбягали се уродливи хлебарки, кръстове, оръжейни вариации и сатанински образи, обкръжени от сцени на сексуален екстаз и страдание. А между тях фотоси на части от тела във всички разцветки на човешкия генотип с татуировки в същия стил и – като изпаднали от семеен албум – снимки на тийнеджъри, които яхат мотор, кълчат се в стаите си, натумбили са се пред училище, прегръщат гаджетата си и правят всякакви криптични знаци с пръсти. Йероглифите на безграмотната и ръмжаща зверски субкултура на бандите. Много от тях са не просто национални, но пан-американски, преливат в Карибите, Азия и Африка, набират сили в гета и фавели по цялата планета. Тази шупваща протоплазма с нейната спонтанно пресъздаваща се йерархия, непонятна лоялност, и нечленоразделна, но свята вяра в безмисления бунт и чистото насилие, обединява в неразбираема подмолна сплав проституцията, наркотиците, търговията с оръжие и органи, нелегалната емиграция и всякаквата контрабанда с причудливи култове, идеологии на селския бунт, „черното” и всякакво друго „освобождение”, едва разпознаваеми вече форми на класова борба и все по-различим терор.

Америка охранява границата си с този свят със сложна система от фортификации: високи стени, бодлива тел, вишки и снайперисти, кучета, всякакъв вид скенери и техники за профилиране по летища и пристанища, блиндирани посолства, програми за пресяване на интернет и световния телефонен трафик и затвори, като този в който навлизахме. И, въпреки всичко, Америка поддържа тази граница пропусклива и ежегодно всмуква двумилионен поток езици, мускули, гени, болести, странни идеи, идентичности, сиво вещество, мечти, рискове, глад за живот.

И това вероятно я отличава най-същностно от „Стария свят”. Защото и Америка, и всяко друго общество, е просто гнездо, хлабаво сплетено от граници и едва крепящо се на моментния взаимен баланс на натиска на всички онези яростни стихии, от които опитва да се отграничи и да извоюва шепа подредено пространство. Но докато нашите гнезда са все майчини утроби, в които идентичността е едипова носталгия по някъкв митичен първообраз, който трябва да се извлече от родния чернозем и отвоюва от всякакви БЮРМ-ански претенденти, тук то е преден фронт (frontier) на напредъка на пионерите. Тук рожденната травма, източникът на самоосъзнаването винаги е история за новото начало, за скъсването с миналото отвъд океана. Тук земята все така е terra nullius, а географските открития продължават като екзистенциални, бог все още говори на пророци и основатели на нови колена по селски църкви и полицейски изтрезвителни. Тук всяко място е шупла в общественото пространство, в която да договориш режим, удобен за теб, да поставиш начало на семейство, бизнес, град, кауза, църква, комуна. Като процент от населението си, тази „въплътена утопия” има най-голямата затворническа популация в целия развит свят. И в неизвестен час в следващото денонощие, в друг близък затвор, една жена на средна възраст и с ужасяващо обезобразено от обездушеност лице щеше да бъде умъртвена с помощта на поредната странна машинария, задвижваща спринцовки, използваща газ или ток, така че никой да не го е извършил, но тя да бъде принесена в жертва на жестоката справедливост, на това което тук наричат „морална определеност” и „американска съдба”.

Минахме край класни стаи, кухня, библиотека, лазарет. Накрая ни отведоха в жилищното отделение на един от затворните отряди, показаха ни къде гледат телевизия и се хранят, както и къде спортуват: неголямо, подобно на хамбар, квадратно помежение с висок таван и замрежени отвори под него, на повече от човешки бой височина. Отворите нямаха стъкла и това беше единственият досег на затворниците с чистия въздух и – както поясни водачът ни – със слънцето, ако имат късмет да ги пуснат в краткия интервал, в който то се показва през отворите. Затворниците нямаха право да излизат на двора. Водачът ни поиска да ни представи на пазача на този сектор и аз се отделих от групата и доближих прозорчето на вратата на една от килиите.

Имаше само койка, неприлично зееща тоалетна чиния в средата и малка маса, празна от единственото разрешено на нея – библия. Затворникът беше млад мъж, всъщност момче, седящо по турски на койката, опряло гръб на стената. А на отсрещната стена – издължено петно светлина, струяща през подобен на бойница прозорец, концентрирана в цепнатината му. Отвъд – груба зидария на още стени. Навън, ведрият ноемврийски ден се ветрееше като тинтявено синьо знаме. Тук имаше само моментно изригване на абстрактна светлина, като сока от нар, който бях пил преди да вляза: горчива и сладка, остро ясна и златисто мътна по крайчеца. Гореше настръхналата кожа на варосаната стена.

Сигурно това беше единственият момент, в който слънцето проникваше тук. Трябваше да престана да натрапвам погледа си, да се извърна, но се бавех. Сияние изпълваше килията. Можеше да извира както от слънчевото зайче на стената, така и от златните коси на момчето, отразени взаимно до безкрай. Като муха в капка кехлибар, бях прикован в тази мимолетна гледка, но накрая се принудих да се отделя от нея. И едва когато застанах лице в лице с вътрешността на затвора и жадните диви лица, взрени в мен през прозорчетата на вратите на останалите килии, до съзнанието ми достигна, че очите на момчето бяха затворени.