Световноизвестният български пианист проф. Николай Евров е роден на 18 ноември 1936 година. Приемник на солидни европейски клавирни традиции, благодарение на обучението си в Музикалната академия в София при проф. Люба Енчева и специализацията си при проф. Хенрих Нейгауз в Московската консерватория, неговите концертни турнета включват изяви в над 35 страни на петте континента. Носител на призови първи места и отличия в редица престижни музикални конкурси, както и на високи държавни награди за изключителни постижения в изпълнителското изкуство. Професионалната биография на проф. Николай Евров включва радиозаписи в София, Кьолн, Париж, Мюнхен, Берлин, Сидни и др., изпълнения на сцена с известни диригенти, сред които Кирил Кондрашин, Пиетро Ардженто, Жорж Зипин, Теодор Кучар, Пиеро Гамба, Йосиф Конта, Мануел Дучесне и всички български съвременни диригенти. Публиката аплодира бурно неговите изпълнения като солист на водещи оркестри в България и чужбина. Педагогическата работа на изтъкнатия пианист е свързана с Музикалната академия в София и с клавирния отдел на Консерваторията в Сидни, където преподава от 1986 г. до настоящия момент. Провеждал е майсторски класове в София, Сидни и Токио. Дарител на Фондация “Панчо Владигеров” от нейното създаване, по традиция проф. Евров дава специална награда на Международния конкурс за пианисти и цигулари "Панчо Владигеров" в Шумен. Член на международното жури от 1999 година насам, в тазгодишното издание на конкурса проф. Евров е председател на журито в специалност “Пиано”.
- Проф. Евров, пристигнахте от далечна Австралия, за да оглавите журито, което ще определи носителите на награди в специалност “Пиано” на Международния конкурс за пианисти и цигулари “Панчо Владигеров”. Как оценявате нивото на музикалния форум и какви са Вашите първи впечатления от представянето на младите таланти?
- От 1999 година съм член на международното жури на конкурса и имам доста пълни впечатления, като сега за първи път сега съм председател на журито в специалност “Пиано”. Да си председател не е много по-различно, защото нашата основна задача е да слушаме и да оценяваме възможно най-правилно и справедливо изпълненията на младите пианисти. Разбира се, че и задълженията ми като председател за повече, но от друга страна е въпрос на чест. За нивото на конкурса ще кажа първо, че като брой на състезателите, тазгодишното издание не се отличава много от предишните конкурси. До голяма степен броят на участниците зависи от наградите. Говоря не само за паричните награди, но и за възможността отличените изпълнители да свирят на различни фестивали. Знаете, че по регламент носителите на първи награди в двете специалности на следващата година имат участия на Международните фестивали – “Мартенски музикални дни” в Русе, “Варненско лято” и “Софийски музикални седмици”, което до голяма степен е по-голям стимул, отколкото наградите като парична стойност. Ще отбележа и един много положителен факт –на предишните конкурси делът на българските участници беше най-голям, докато сега участниците от чужбина са доста повече от българите. Това е приятна тенденция, която показва високото международно признание на конкурса.
- Вие сте неразривно сте свързан с конкурса и мисията за популяризиране на творчеството на маестро Владигеров. Какви емоции Ви връхлитат, когато слушате музиката на Владигеров, изпълнена от млади таланти от цял свят?
- Ще започна с това, че може би за наша изненада състезателите от чужбина се справят блестящо със задачата да изпълняват тази музика, която по принцип не би трябвало да им е така близка, защото музиката на Владигеров е изградена върху българския фолклор – и като интонация и като ритъм най-вече. Този ритъм би трябвало доста да затруднява чужденците, но състезателите се справиха отлично на първи тур със задачата да изпълнят произведение от Владигеров. А лично за мен, когато слушам музиката на Владигеров, освен че ме връща към времето, когато и аз изпълнявах негови творби по сцените в цял свят, ме връща и към образа на Панчо Владигеров, който беше много колоритна личност.
- Разкажете ни повече за срещите Ви с Владигеров?
- Често сме се срещали с Панчо Владигеров. Освен, че аз го чувствах много близък, бях приятно изненадан от факта, че и той ме чувстваше близък. Дори на едни ноти – 5 пиеси опус 60, беше написал на първата страница “На моя мил приятел Ники Евров”. Пазя тези ноти, защото са ми много скъпи – фактът, че ме нарича приятел за мен е нещо много ценно. Малко по-късно Владигеров ми посвети един друг цикъл - Пет поетични картини за пиано опус 68.
- На 12 годишна възраст с блестящо изпълнение на "Прелюд" от Панчо Владигеров печелите Първото общобългарско състезание за деца и юноши. Помните ли този момент?
- Естествено, че го помня. Тогава изпълних не само този прелюд, имаше цяла програма. Тогава не ме зарадва толкова наградата, а това, че самият автор беше изключително доволен от моето изпълнение и ме похвали.
- Като всеки музикант сигурно имате някоя интересна и запомняща се случка на сцената?
- Да. Интересните моменти са много. Спомням си един концерт в Австралия. В малък град, с чудна гледка към полето, през деня прозорците бяха отворени и най-тихите места се чуваше мучене на крави. Беше смешно, но разбира се, продължих да свиря. Сещам се и за друг случай – далеч не толкова приятен. На един рецитал в София по време на изпълнение гръмна крушка и ме посипа със стъкла. Моментът беше шокиращ, осветлението намаля, но успях да издухам стъклата от клавишите и да продължа да свиря. Имал съм случай на концерт в Съюза на композиторите токът изведнъж спря. Знаех пиесата наизуст и продължих, което никак не е лесно, защото на технически трудните места, със скокове не мога да наблюдавам ръцете си. В този момент изведнъж се появи малка светлинка от фенерче. Оказа се, че композиторът Любомир Пипков редовно си носел фенерче в джоба, за да си свети, когато се прибира към вилата си в Симеоново.
- С какво Ви плени Австралия?
- Просто така се случи. Както се казва - съдба. Аз съм имал много предложения да работя в чужбина, но никога не е било примамливо за мен. Защо се случи в Австралия? През 1983 година имах голямо турне – продължи около 45 дни, в различни градове, с различни програми. Тогава Австралия много ми хареса – необикновена страна, с интересна природа, невероятна чистота и организация. Когато по-късно получих покана да преподавам в Консерваторията в Сидни с договор за три семестъра, реших, че ще бъде хубаво да заведа и семейството си. Отидохме за една година, останахме още една и така вече 20 години сме в Австралия.
- Какво Ви прави най-силно впечатление, сравнявайки реалностите у нас и в Австралия?
- Вижте, в Австралия стандартът на живот е висок, но прави впечатление, че всичко е добре организирано, с голяма грижа за страната. У нас прави впечатление, че всички поддържат дома си, но като че ли вниманието им свършва до входната врата. Често може да чуем изказвания “Държавата е абдикирала”, “Държавата не се грижи за нищо” и т.н., но при подобно състояние на нещата не може да очакваме нищо добро. Възхищавам се на австралийците, който са много дружелюбни – няма я тази агресивност и нервност, хората се поздравяват по улиците. Не е тайна, че с глобализацията нещата се променят и в Австралия – докато в първите години, когато отидох, повечето хора не заключваха къщите, сега почти навсякъде има алармени системи, огради. Вероятно причината е и в голямата миграция.
- А познато ли е творчеството на българските класици в Австралия?
- Не беше познато до моето отиване там. Самият аз на концерти винаги включвам български произведения и виждам, че те се харесват. Моите студенти винаги проявяват интерес и след концерти ми казват: “Може ли да взема тази пиеса да я науча”. Като преподавател не пропускам да давам да студентите пиеси от български автори, защото е полезно за тях да обогатят репертоара си. Българската музика се харесва, защото е много емоционална, тя е родена от сърцето. Мои колеги също са ми искали ноти. Единственият проблем е, че за съжаление творби за оркестър от български автори трудно се осъществяват на сцена.
- Известна максима е, че музикалното изкуството руши границите, открива нови хоризонти и ни прави по-добри. Как Вие определяте значението на музикалното възпитание?
- За съжаление днес младежта се интересува далеч повече от поп музика, отколкото от класическата музиката, а поп музиката носи повече агресия. Когато говорим за музика, ние професионалистите винаги имаме предвид класическата музика, която обединява хората, дарява с енергия и воля, вдъхва надежда. Мое убеждение е, че след концерт хората се чувстват заредени с позитивна енергия и чувстват необходимост да направят нещо хубаво. В това отношение може само да бъдем благодарни на музиката и да търсим контакта с живото изпълнение по-често. Въпросът е там, че младите не идват често на концерти, а и по-възрастните вече предпочитат да слушат музика в къщи. Което разбира се не е лошо, но контактът с живото творчество не може да се сравни с изпълнение на звуконосител. Едно е да слушаш запис, който дори и съвършен звучи по един и същи начин, съвсем други емоции носи присъствието на този момент на раждане на музиката, защото всяко изпълнение е различно и неповторимо.
- Като председател на журито какво ще пожелаете на младите пианисти, участници в конкурса?
- Аз самият се вълнувам, слушайки техните изпълнения и се връщам назад в годините, когато участвах в различни конкурси. Това, че има напрежение е нормално, затова ще им пожелая да се овладеят и да могат да постигнат своя максимум. По този начин ще изпълнят и своята мисия – да бъдат посланици на музиката и доброто, което тя носи.
Недка ТУНЕВА/ТОП НОВИНИ.БГ
Коментари