Харесваме ли българските мъже?! А харесваме ли улиците си, планините, градовете? Това просто е даденост, за Бога, все едно да питаме дали харесваме полезните си изкопаеми. Като лично засегната, признавам, че не мога да се похваля със спокойно отношение по въпроса. За мен бг мъжът винаги е бил между "осанна" и "разпни го", всъщност много по-близо до "разпни го", ако съм искрена. Понякога ме дразни мачизма му, друг път го намирам за невъзможен глезльо, бясна съм, когато е груб с животните, и не го подкрепям особено, когато иска да си вземе куче вкъщи. Защото въпреки всичките му клетви накрая аз разхождам и храня милия кокер Бъгс. А какво да кажем за отношението му към "мама", о, не – там по-добре да не пипаме!

Той е субектът с чудно самочувствие на любовен терминатор, който в нета раздава съвети как се свалят чужденки: американките били лесни, скандинавките обичали настъпателните, с рускините и полякините нямало защо да си хабиш приказките и т. н. Изживява се като човек в супермаркет, който просто трябва да посегне и да сложи в "кошницата" си някой голям скандинавски бюст или бразилско дупе, където по стендовете са наредени, готови за употреба, руси и черни сирени, а ако се пресегне до по-горните рафтове, току-виж се добрал и до някоя пищна космическа мадама от съзвездието Южна хидра, пипната дизайнерски с три гърди. И той ще задоволи всички, защото е най-потентното божие творение. Благодарение на него българките не са от жените, които черпят, когато "Мартин го направи". Той винаги гледа в очите, казах, в очите... Не убива от ревност, но ми се обажда през 5 минути, когато съм навън с приятели.

От друга страна съм склонна да му призная разни плюсове. Преди 3 години, когато се върнах от Испания, не можех да се нагледам на хубави мъже по улиците. Не че испанците са грозни, не, но известно време се хващах, че зяпам като невидяла разни екземпляри по Витошка например. Освен това очаквам, че ако колата ми върви като спънат кон, той ще отвори капака є, за да провери маслото.

Ясно е, не съм аз човекът, който трябва да каже "виновен" или "невинен по всички обвинения", затова реших да потърся независимо мнение по въпроса. От чужденки, омъжени за българи, защото те, от една страна, са достатъчно запознати с проблема "български мъж", от друга имат свежия поглед на човек, дошъл отвън. И тези жени ми припомниха истината, която винаги съм знаела – че българският мъж е едновременно прекрасен и несъвършен. Също толкова несъвършен, колкото съм и аз.

Алла и Чавдар Георгиеви

Алла Георгиева, украинка, художничка, занимава се с концептуално изкуство и карикатура. Омъжена за Чавдар Георгиев, художник и издател, имат дъщеря. В България от 1981 г.

Българинът е красив и надарен, гледа в бюста, грижлив баща, темпераментен, ревнивец, с добро, леко пиперливо чувство за хумор, държи да носиш фамилията му, малко затворен, пие вкъщи с мерак и мезе, което е добре и е мачист, което не е ясно дали е добре. "Запознахме се в Харков, там имаше голяма група български студенти, всичките бяха много хубави на фона на руските и украинските мъже, които са леко бледи и подпухнали. Искам да подчертая, че съм голям фен на българите. Когато се запознахме с Чавдар, аз го представях като Сашо, защото името Чавдар никой не можеше да го преглътне.

Роднините ми така и не успяваха да го произнесат правилно и пращаха поздрави ту на Чавдай, ту на Чардай. Моите родители тежко преживяха, че ще се омъжвам за българин. По това време да ходиш с чужденци не беше прилично. Майка ми каза – слава богу, че все пак е православна държава. Българинът е джентълмен, галантен, уважава жената, но я поставя на определено от него място и оттам, където я е поставил, є се възхищава. При руснаците и украинците, жената е тази, която прави къщата и командори, защото обикновено мъжът е мухъл и пияница. Той винаги е потиснат от действителността, преди царската, после съветската и т.н.

Трудно се справя психически и търси спасение в чашката. Докато българинът е склонен да участва, да поема част от задълженията в семейството, да помага, изобщо повече държи на семейството и не го разрушава с такава лекота като руснаците, опитва се да го задържи дори с компромиси. Има по-сериозно отношение към децата, които тук са издигнати в култ. В Русия като че ли има доза славянско нехайство, хората не си дундуркат толкова децата – да ги водят по школи, курсове, казват си, ако се оправя само, ще израсне по-силно. Българинът е доста близък до грузинците, като храна, като отношение към семейството и децата, само че грузинците не позволяват на жената да седи с тях на масата.

Тукашните мъже възприемат нещата първично, естествено, отношението им към жената е като към еротичен обект. Руснакът е в по-голяма степен романтик, като че ли има повече "женско" възприемане на света. Затова с руснаците можеш да си много добър приятел, докато с българина – не. Или7 накланя везните към леглото, или разваля връзката. На втората минута от вашето "приятелство" ще почне леко да те съблича с поглед. Дори при професионални отношения мъжете смятат, че най-големият комплимент е да те забележат, да те оценят като красива."

Кристин Милнър и Иван Моров

Кристин Милнър, англичанка, издател на англоезичния седмичен вестник The Sofia Echo и съавтор с Паромита Санатани на пътеводителя за България The Insider's Guide. Омъжена за инвестиционния консултант Иван Моров, имат 2 деца. В България от 1992 г.

Сheeky (дръзки – англ.), кавалери и шармантни по старомоден, но много симпатичен начин. Такива намира българите Кристин. Корените на нейната българска любов са в университета в английския град Лийдс, където тя учи руска, немска филология и "малко български". Малко, но достатъчно, за да дойде на семинар по българистика в Софийския университет. Страната є харесва ("явно съм търсела нещо различно, което да ми се случи"), връща се тук след дипломирането, започва работа във фирма за коли под наем. Един хубав ден телефонът в офиса иззвънява, Кристин вдига слушалката и ето че текат началните кадри на историята, която тя описва като "голяма любов".

"По телефона започна да ме сваля, беше много фамилиарен, много шармантен: ти много хубаво говориш български, ще дойда един ден да се запознаем. И дойде." Кристин никак не съжалява. "В Англия границите между мъжа и жената малко са се размили по американски модел. Мъжете се плашат, че жените едва ли не ще ги съдят, ако им направят комплимент, че са хубави. А тук ми се случва, когато вървя по улицата, да ми кажат: "Госпожо, много си красива". Мъжът ми се ядосва и казва, че човек, който върви по улицата и говори на чуждите жени, трябва да е луд.

Може да е луд, обаче мен ме кара да се смея. Не се чувствам потисната, забавно ми е. Може би ако жената има комплекси, такова поведение ще я потиска, но ако няма – това е сладко и забавно. Аз очаквам от мъжа в семейството да е мъж. Детето например трябва да е в 7.30 ч всеки ден на училище. Мъжът ми не иска да се редуваме да го водим една седмица той, една – аз, както би станало в Англия. Той го смята за свое задължение, изключено е да изляза от вкъщи в 7.15 например при минус 10 градуса.

Той обича да готви и готви. Ние имаме жена, която да поддържа домакинството, така че аз просто не съм в тази роля, защото е важно да мога да работя. Мъжът ми е много емоционален, пълен с енергия, спонтанен човек, а аз съм много организирана. Но казват, че противоположностите се привличат."

Риянти Бинти Нур-Аини и
Стефан Константинов

Риянти Бинти Нур-Аини, индонезийка от о. Ява, домакиня. Омъжена за Стефан Константинов, политолог, зам.-кмет на софийската община Лозенец, имат дъщеря. В България от 1993 г.

Риянти идва в България като детегледачка в индонезийското посолство. Известно време работи като сервитьорка в бившия индонезийски ресторант Кингс Клъб и там се запознава със съпруга си ("беше рус и хубав"). Половин година ходят с приятели на кино и концерти, после ходят един с друг. Договорът на Риянти изтича и тя иска да си вземе сбогом. Реакцията е "защо, не ме ли обичаш?" Явно обаче го обича, защото след месец и половина се връща от Индонезия. Следва една декемврийска сватба, а сега вече има и едно тримесечно бебе Катрин, "много културно, не се буди нощем". Докато в ранния следобед разговаряме с Яти, както всички наричан Риянти, телефонът є звъни през 5 минути.

Мъжки глас є казва, че бебето плаче, а Яти отвръща спокойно: "дай малко водичка". Между позвъняванията тя ми разказва за индонезийските мъже, които не помагат вкъщи. "Тук мъжете помагат. Например мъжът ми обича да готви и готви много хубаво италианска кухня – лазаня, спагети." После уравновесява везните, като изтъква една много приятна черта в индонезийския характер. Мъжете там ухажват жените, дори собствените, и на връщане от работа поне 2 пъти в месеца им правят подаръци – парфюм, дрехи. "В България правите подаръци преди сватбата, а след това веднъж годишно – например на Нова година.

В Индонезия е прието също съпругът да дава заплатата на жена си и тя да разпределя парите според нуждите на домакинството. Има индонезийци, които не дават на половинките си да ходят на работа, да излизат с приятели. Искат, когато сутрин тръгват на работа, жена му да е станала и да е вече нагласена, за да го изпрати (тук се сещам как съм нагласена аз в 7 часа сутринта! – б.а.). Гледането на деца е женска работа и до едногодишната възраст на детето някои мъже почти не се докосват до него. Когато излизат някъде, не приемат мнението на жената, казват "аз отивам там, ти оставаш вкъщи и точка." Докато с българския мъж можеш да говориш и той може да приеме съвета ти."

Хелън Ашонг

Хелън Ашонг, ганайка от Акра, има фирма за доставки на подаръци и почистване на дома. Бивша съпруга на журналиста Степан Поляков, криейтив директор на Travel TV. В България от 5 години.

Българите може и да са едри мъже, но всъщност не искат да пораснат, е мнението на Хелън. В Гана тийнейджърството свършва към 13-15-та година и мъжът вече е готов да се грижи за семейството си. Не мисли, че е редно родителите му да го гледат, докато българите чакат майките и бащите им да се грижат за тях. Между 21 и 30 години не искат да работят, не им се започва от нулата, не искат да минат през едно и две, а направо да отидат на 10, да станат шефове. Според Хелън младите мъже у нас не са много грижовни.

"Имала съм и момчета, и зрели мъже. Според мен, ако една жена иска спокоен живот с човек, с когото да си помагат, трябва да търси мъж над 39-40 години, улегнал, който знае какъв е животът. Младите мъже смятат, че жените трябва да се грижат за тях. Съжалявам българките за това. Когато харесват една жена, ганайците ще направят всичко, за да я имат, дори родителите є да са против. Не се отчайват. Тукашните правят първата стъпка, но ако при втората е по-трудно, ако не те намери в дискотеката или в кафенето, се отказват. Това е, защото имат голямо самочувствие.

Дори когато обичат, не са готови да правят всичко за любовта. Така заради гордостта си не получават това, което желаят. Понякога са много студени. В интимните отношения съм по-доволна от българските мъже, отколкото от ганайците. По-внимателни са. Белите понякога мислят, че африканците са по-добри сексуално, но според мен това не е вярно. Зависи кой как го прави."

Хелън среща Степан, докато є правят сложна 6-часова прическа във фризьорски салон в градчето Агомеда, където тя е на гости при баба си и дядо си. Хазартно идва с него в България, после се разделят. В България се научих да обичам, казва Хелън.

Фуми Осанай и Антон Андреев

Фуми Осанай, японка от Токио, домакиня. Омъжена за преводача от японски и английски Антон Андреев, имат син. В България от 2 години.

Един български мъж отива в Токио преди 10 години, за да учи японски. Една японска жена, която му преподава езика, се влюбва в него и когато той се връща в България, му пише писма всяка седмица. Женят се преди 2 години, а от 4 месеца с тях е бебето им Асен, един сериозен млад мъж, както се убедих с очите си. "Не познавах японец, който да е толкова интересен. Ако сравнявам моя баща със съпруга си, съпругът ми дава свобода във всичко.

Аз казвам пряко мнението си, а доста японци не могат да приемат такъв тип жена. При нас мъжете са тези, които канят на среща. Смята се, че те трябва да са инициаторите. В нашия случай обаче Антон се влюби в мен наскоро, а в началото аз бях влюбената, аз бях тази, която го преследвах. Предполагам, че японските мъже отбягват подобни жени. Баща ми например е от старото поколение. Когато правеше подаръци за рождения ден на майка ми, той се срамуваше от това и ме караше аз да връчвам подаръка.

Не се е занимавал с мен, защото гледането на деца се смята за женска работа. Ние имаме една поговорка: "Който е хванал рибата, няма защо да слага стръв" и това се отнася за кавалерството в Япония." В разговора ни участва и Антон, който превежда, защото Фуми не говори български. Той добавя интересни щрихи в сравнението българи – японци. "Японското общество като нехристиянско няма никакви предразсъдъци към любовта и секса. Не знам друго общество, което така да толерира секса. Съвсем нормално е хора, които ходят, да правят секс в т. нар. любовни хотели. Има ги навсякъде и там всичко е много хигиенично.

Прозорчето на рецепцията е направено ниско, така че рецепционистът не вижда лицата на двойката. Японците са отворени към различни сексуални техники, не се притесняват от експерименти. Имат много развита субкултура на куртизанките, откъдето идват тези техники. Единствено при жените от висшето общество промискуитетът не се е толерирал. От флирта много бързо се преминава към секс и на девствеността не се отдава голямо значение. От друга страна не е прието да се целуваш страстно на улицата например. Изобщо докосванията не са много приемливи, японците дори не се ръкуват.

Омъжените японки са склонни да преглътнат "регламентираните" изневери – когато мъжът ходи при компаньонки, при проститутки. Но ако има за любовница колежка, това се смята като заплаха за семейството. т.е. трябва да се спазват правилата, японецът обича реда, защото в повечето случаи той е един много уморен от работа човек."

Накрая Фуми каза нещо, което сломи жестокостта ми. Когато я питам как се чувства в България, тя отговори: "Аз не исках да се омъжа за човек като баща ми и се омъжих за човек, който се отнася свободно към всичко. Просто се случи, че той е българин. Щастлива съм тук, защото съм омъжена за човека, когото обичам, а сега имаме и дете." Това ми напомни за една стара и мъдра бедуинска поговорка: "Моята родина е там, където вали дъжд". За Фуми сега дъждът вали благодарение на един български мъж.

Бинго, Фуми! И като се замисля, май започвам да харесвам повече полезните ни изкопаеми, сред които – доколкото си спомням, имаше и злато. Някъде и толкова нямат. (БГ Преса - EVA)